Определение № 3611 от 20.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2608/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. В. К., подадена чрез адв.Ат.Б., против решение № 75 от 15.02.2023г., постановено по въззивно гр.дело №925/2022г. на Благоевградския окръжен съд. С обжалваното решение е потвърдено решение № 521 от 20.09.2022г. по гр.дело № 1508/2022г. на Районен съд-Благоевград, с което са отхвърлени, предявените от К. против Регионална здравна инспекция-Благоевград, обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3, във връзка с чл.225, ал.1 КТ- за признаване незаконността и отмяна на уволнението на ищеца от длъжността „Директор на РЗИ-Благоевград“, извършено на основание чл. 19а, ал.2 във вр. с чл.19, ал.4, т.4 от Закона за администрацията със Заповед № РД-15-429/26.05.2022г. на министъра на здравеопазването; за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност „Директор на РЗИ-Благоевград“ и за осъждане на ответника да плати на ищеца 23 731,44 лева, като обезщетение по чл. 225, ал.1 КТ за времето, през което е останал без работа поради незаконното уволнение, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба- 28.06.2022 г. до окончателното плащане. В касационната жалба се поддържа неправилност на въззивното решение, поради допуснати съществени нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените правила-чл.235, ал.2 и чл. 236, ал.2 ГПК и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа наличие на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Твърди противоречие на решението със задължителната практика на ВКС-ТР № 1/04.01.2001г. по тълк.дело №1/2000г. на ОСГК и ТР № 1/2013г. по тълк.дело № 1/2013г. на ОСГТК, както и с решение № 50027/28.02.2023г. по гр.д.№2353/2022г. на І ГО; решение №89/30.09.2020г. по гр.д.№3827/2019г. на ІV ГО; решение № 113/ 17.10.2019г. по търг.д.№ 2820/2017г. на ІІ ТО по процесуалноправния въпрос: 1. За задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото, включително и събраните доказателства, доводите и възраженията на страните, както и да изложи мотиви по възраженията и доводите на страните, включително и тези, съдържащи се във въззивната жалба. Касаторът сочи, че по въпроса 2. Кога въззивният съд служебно прилага материалноправна норма и какви са задълженията на съда във връзка с това, е налице противоречие с решение № 97/11.06.2019г. по гр.д.№ 2967/2018г. Не на последно място счита, че въззивното решение е очевидно неправилно и следва да бъде допуснато до касационен контрол, на основание чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК. Ответникът по касационната жалба-Регионална здравна инспекция Благоевград, чрез пълномощника адв.С. Е., излага становище за отсъствие на предпоставките за допускане на решението до касационен контрол. Оспорва жалбата, като неоснователна, претендира разноски. Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 283, изр. 1 от ГПК и отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК; подадена е против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, намира следното: Предявени са искове с правно основание чл. 344, ал.1, т.1, т.2 и т.3, във връзка с чл.225, ал.1 КТ. От фактическа страна е установено следното: ищецът е заемал при ответника длъжността „директор на РЗИ-Благоевград“ по силата на безсрочен трудов договор № РД-15-18/05.01.2018г., сключен с министъра на здравеопазването; заеманата от ищеца длъжност представлява орган на изпълнителната власт по смисъла на чл. 19, ал. 4, т. 4 ЗАдм. Със Заповед № РД-15-429 от 26.05.2022г., издадена от министъра на здравеопазването, трудовият договор е прекратен, считано от датата на връчване на заповедта, поради преценка на органа на назначаване и на основание чл. 19а, ал. 2 във вр. с чл. 19, ал. 4, т. 4 ЗАдм. Установено е, че връчването на служителя е извършено на 31.05.2022г. в 11,00 часа, при условията на отказ за получаване на заповедта, което е удостоверено с подписите на две лица. Заповедта от 26.05.2022г. за прекратяване на трудовия договор е подписана със запетая от зам.министър на здравеопазването с посочване, че зам.министъра е определен да замества министъра на здравеопазването, съгласно заповед за заместване от 20.05.2022г. От съдържанието на последната заповед е видно, че министърът на здравеопазването и бил в командировка извън страната по заповед № КМ-121/03.05.2022г. на министър-председателя. За да потвърди първоинстанционното решение, с което исковете по чл. 344 КТ са отхвърлени, въззивният съд е изложил съображения, че по начин на възникване, функциониране, характер на дейността и закриване, Регионалната здравна инспекция-Благоевград е държавно учреждение, което има функции във връзка с осъществяването на изпълнителната власт, а директорът му е ръководител на това учреждение, следователно е орган на изпълнителната власт по смисъла на чл. 19, ал.4, т.4 ЗАдм. Предвид това трудовото му правоотношение може да бъде прекратено на основание чл. 19а, ал. 2 ЗАдм по преценка на органа, който го назначава и тази преценка не подлежи на съдебен контрол. По основния довод на ищеца, че уволнителната заповед е незаконна, тъй като че не е издадена от органа по назначаването, който не е положил подпис върху нея, въззивният съд е посочил, че работодателската правоспособност на издалото заповедта за уволнението лице не е възникнала от делегиране, чрез упълномощаване от страна на министъра на здравеопазването, а от заеманата от заместващия длъжност, а именно заместник-министър. Изложил е съображения, че при заместването заместникът има правна възможност да изпълнява временно в пълен обем компетентността на замествания, на когото по служба или въз основа на акт на компетентния орган е заместник, при отсъствието на последния, като тази възможност произтича пряко от заеманата от него длъжност или въз основа на акта за заместване, без да е необходимо правомощията да му бъдат делегирани от замествания. При делегацията, включително и тази чрез упълномощаване, лицето на което се делегират правомощията поначало не разполага със същите. То ги придобива въз основа на извършената делегация и може да ги упражнява именно въз основа на акта на делегация, а не въз основа на заеманата от него длъжност. При това за разлика от заместването упражняването на тези правомощия не зависи от отсъствието на титуляра, който от своя страна може да ги упражни и въпреки извършената делегация. Заместването и делегацията са различни правни институти, като ТР № 6/11.01.2013г., постановено по тълк. дело № 6/2012г. на ОСГК на ВКС е относимо само към делегацията. При възникване на работодателска компетентност на основание заместване не е необходимо работодателските функции да бъдат делегирани на заместващия, включително и чрез упълномощаване, тъй като той притежава същите по силата на заеманата от него длъжност или въз основа на акта на компетентния орган и може да ги упражнява при отсъствието на замествания. В случаите, когато заместниците са няколко, заместваният може със своя заповед да определи кой от заместниците му, кои негови правомощия да упражнява, като е достатъчно да бъде посочен само вида на правомощието, без да се изброяват всички негови елементи. С оглед на това въззивният съд е посочил, че първоинстанционното решение не противоречи на ТР № 6/11.01.2013г. по тълк. д. № 6/2012г. на ОСГК на ВКС. В тази връзка, съдът е приел, че към 26.05.2022г. на заместник-министър е било възложено да замества министъра на здравеопазването по време на неговото отсъствие с правото да изпълнява всички правомощия и функции на министър на здравеопазването, които несъмнено включват и правото да прекрати трудовите правоотношения с лица, заемащи длъжности, за които министъра на здравеопазването се явява по-горестоящ спрямо работодателя орган, каквато е длъжността на ищеца. По изложените съображения съдът е намерил уволненото на ищеца за законосъобразно, поради което и искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, както и обусловените от него искове по чл. 344, ал.1, т.2 и т.3 КТ е приел за неоснователни и ги е отхвърлил. Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, намира, че при така изложените мотиви на Благоевградския окръжен съд, въззивното решение не следва да бъде допускано до касационен контрол. По първия формулиран въпрос относно задълженията на въззивния съд е налице трайна и непротиворечива съдебна практика, според която въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възраженията и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и ал.3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В този смисъл решение № 65/30.07.2019г. по търг. дело № 183/2018г. на II ТО и цитираните в него актове на ВКС. Обжалваното решение съответства на така установената практика, поради което не е налице твърдяното основание за допускане на касационен контрол. Решаващият съдебен състав се е произнесъл относно правилността на обжалваното първоинстанционно решение след като е изложил мотиви относно фактите, които приема за установени след анализ на представените доказателства, обсъдил е доводите и възраженията на страните и е формирал собствени правни изводи относно приложението на закона и неоснователност на исковете. В пълно съответствие със съдебната практика по приложението на чл.19а от ЗАдм въззивният съд е съобразил, че при оспорване прекратяването на трудовото правоотношение на това основание съдебната проверка се изразява само в това дали освободеният служител е назначен на някоя от длъжностите по чл. 19 ЗАдм, за която е приложимо основанието по чл.19а, ал. 2 ЗАдм и дали той е освободен от оправомощения за това орган. Несъгласието на касатора с решаващите изводи на съда, не може да обуслови допускане на касационно обжалване, доколкото проверката за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, би могла да се извърши едва в производството по чл. 290 ГПК. Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по втория формулиран от касатора въпрос, доколкото същият е без връзка с извършените от съда и страните процесуални действия. Касаторът не е посочил коя е конкретната материалноправна норма, която въззивният съд е следвало, но не е приложил. С оглед на това вторият поставен въпрос не осъществява общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. В допълнение следва да се посочи, че прилагането или неприлагането на дадена материалноправна норма се обуславя от твърдените и установени конкретни обстоятелства във всеки отделен случай – именно в този смисъл са и разясненията, дадени в мотивите към т. 2 от ТР № 1/09.12.2013г. по тълк.дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно задължителното тълкуване по приложението на чл.269, пр.2 ГПК, дадено в т. 1 на цитираното TP № 1/09.12.2013г., при проверка правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, тъй като ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Тъй като основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложението на императивна материалноправна норма, установена в обществен интерес или когато съдът следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище. В случая твърдението на ищеца, че уволнителната заповед не е подписана от министъра на здравеопазването, не се оспорва от ответника. Ответникът обаче посочва кой е подписал тази заповед - заместник-министърът, който по силата на заповед за заместване от 20.05.2022г. е осъществявал правомощията и функциите на министъра при отсъствието му. В тази връзка въззивният съд след като е съобразил представените писмени доказателства, според които към момента на издаване на уволнителната заповед министърът на здравеопазването е бил в командировка и не е изпълнявал служебните си задължения, като е бил заместван от заместник-министъра, е обосновал извод, че подписването на заповедта от зам.министъра, обуславя законност на уволнението, като направено от лице, на което е било възложено да замества министъра по време на отсъствието му с право да изпълнява всички правомощия и функции на министър. Преценката на отделните факти по делото, относими към законосъобразността на уволнението, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, а оплакванията на касатора за необоснованост представляват отменителни основания по чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. Атакуваното решение не е очевидно неправилно. Решението не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Затова касационното обжалване не може да се допусне и на това основание. При този изход на делото на ответника по касация се дължат разноски за платено адвокатско възнаграждение, съобразно представените писмени доказателства за сторени разноски в размер 1 200 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО