Определение № 599 от 09.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1893/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№10213/18.03.2025г. на Н. Г. и К. Г., чрез адв.Ч., срещу решение №170/20.02.2025г. по в.гр.д.№2610/2023г. на Пловдивския окръжен съд, потвърждаващо първоинстанционното решение, с което е постановено делбата да се извърши чрез изнасянето на съсобствените имоти на публична продан. Според касаторите обжалваното въззивно решение е недопустимо, тъй като в хода на делбеното производство останалите двама съделители са се разпоредили с притежаваните от тях идеални части от съсобствените имоти чрез две поредни сделки - дарение и продажба в полза на трето за съсобствеността лице, но въпреки това са продължили участието си в процеса, а приобретателят по сделките не е бил конституиран като страна в него. Към касационната жалба са приложени нотариален акт за дарение на идеални части от недвижим имот №67, том II, рег. №3078, дело №260/2024г. и нотариален акт за покупко-продажба на идеални части от недвижим имот № 68, том II, рег. № 3079, дело № 261/2024г. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите отново поддържат оплакване за недопустимост на въззивното решение и допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК като твърдят противоречие с разясненията в ТР №1/2004г. и определение №5334/20.11.2024г. по гр. дело №3716/2023г. Ответниците по касация - А. Т. К. и И. Т. И., чрез адв. И. М., в отговора си излагат становище за недопустимост на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Претендират присъждане на направените по делото разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното: Производството е за делба във фазата по извършването. С влязло в сила решение №2671/30.12.2021г., постановено по гр. дело №5864/2021г. на ПлРС, е допусната съдебна делба на имот ***, за който е образуван УПИ *** в кв. 114 по плана на [населено място], [община], обл. П., одобрен с решение №88 от 06.07.2004г. на ОбС - Раковски, с площ 676 кв.м., отреден за жилищно застрояване, ведно с находящите се в имота сграда *** - двуетажна масивна жилищна сграда - многофамилна с площ от 68 кв.м., сграда *** - едноетажна масивна селскостопанска сграда с площ от 71 кв.м., сграда *** - едноетажна масивна постройка на допълващо застрояване с площ от 27 кв.м. и сграда *** - едноетажна паянтова селскостопанска сграда с площ от 16 кв.м., ведно с всички подобрения и приращения в имота, при квоти по 1/6 ид.ч. за А. Т. К. и за И. Т. И., и общо 4/6 ид.ч. за К. Г. Г. и Н. Д. Г., като е прието, че тези идеални части са били придобити от последните двама съделители по време на техния брак. Въззивният съд е изложил, че в първоинстанционното производство след даване ход по същество, всички съделители са поискали делбата да се извърши чрез изнасяне на имота на публична продан. Съделителите Г. не са заявили становище в първото по делото заседание, а едва в подадената от тях въззивна жалба са направили искане имотът да им бъде възложен в общ дял и те да бъдат осъдени да заплатят на останалите двама съделители равностойността на идеалните част от имота, съобразно заключението на съдебно-техническата експертиза. Въззивният съд е посочил, че съобразно чл.349, ал.4 ГПК искането за възлагане може да се направи най-късно в първото заседание след влизането в сила на решението за допускане на делбата, поради което заявеното от съделителите Г. искане като направено извън този преклузивен срок, не следва да се разглежда. Съдът е констатирал, че в представеното по делото писмено становище изх.№11-20-11/28.07.2022г. на главния архитект на Община Раковски е посочено, че поземлен имот *** с площ 676 кв.м. е поделяем, при условията на чл.19 ЗУТ, съгласно който минималната повърхност за урегулиране на поземлени имоти за ниско жилищно застрояване в градовете е 300 кв. м., а в селата е 250 кв. м. Въззивният съд е посочил, че при поделяне на поземлен имот *** биха могли да се образуват най-много два дяла, съответно да се обособят най-много два самостоятелни урегулирани поземлени имота. Допуснатата във въззивното производство СТЕ с цел изследване на възможностите за поделяне на имота е била отменена с протоколно определение от 24.01.2025г., тъй като в значителен период от време назначените вещи лица не са изготвили заключение, и предвид обстоятелството, че съделителите А. К. и И. И. са заявили категорично несъгласието си да получат в общ съсобствен дял новообразуван урегулиран поземлен имот. При тези данни въззивният съд приел, че е налице неподеляемост по смисъла на чл.348 ГПК, тъй като е невъзможно всеки един от съделителите да получи реален дял. Посочил е, че липсват предпоставки за възлагане или за разпределяне между съделителите и делбата следва да се извърши по способа на чл.348 ГПК, чрез изнасяне на имота на публична продан, предвид което е потвърдил първоинстанционното решение. При така изложените мотиви на въззивната инстанция, за да се произнесе по наличието на основания за касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното: Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от посочването на правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК /ТР №1/2009г. от 19.02.2010г. по дело №1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл.288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК, независимо от предпоставките по ал.1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Доколкото задължение на съда е да прецени дали обжалваното решение отговаря на изискванията за валидност и допустимост, то първо следва да разгледа посоченото в изложението основание, което според касаторите води до недопустимост на въззивното решение. Наведените в тази насока доводи не аргументират вероятна недопустимост на решението като основание за допускането му до касационно обжалване. Цитираното от касаторите Тълкувателно решение №1 от 19.05.2004г. не намира приложение в настоящата хипотеза, тъй като не се установява в делбата да не са участвали всички съделители. В конкретния случай съделителите А. Т. К. и И. Т. И. са се разпоредили със собствените си идеални части от делбените имоти в полза на Б. Я. С. по време на висящността на производството за делба във фазата по нейното извършване. В подобна хипотеза приложение намират разясненията, дадени в т.3 от ТР №3/19.12.2013г. по т.д. №3/2013г. на ОСГК на ВКС, регламентиращи правоприемство, настъпило по време на висящо дело за делба, съгласно които приобретателят по правна сделка, извършена след предявяване на иска за делба, може да замести своя праводател със съгласието на всички съделители. След влизане в сила на решението по допускане на делбата /както е в случая/, във фазата по извършване на делбата приобретателят участва чрез своя процесуален субституент /прехвърлителя/, ако не изрази воля да встъпи в процеса, а може да участва като главна страна, като встъпи по реда на чл.225 ГПК. По този начин силата на пресъдено нещо ще обвърже както участващите в делбеното производство, така и приобретателя, вкл. и в отношенията помежду им по тези въпроси. В отношенията им от материалноправна гледна точка обаче правата върху прехвърлената идеална част ще се считат права на приобретателя, поради което с влизане в сила на решението по извършване на делбата съсобствеността ще се счита прекратена и по отношение на приобретателя, независимо дали е взел участие в делбеното производство като главна страна, вкл. и когато прехвърлянето е останало неизвестно за съда. Макар прехвърлянето на дела да променя носителя на правото на собственост, според установеното в чл.226, ал.1 ГПК процесуално правило, делото продължава своя ход между първоначалните страни, като по реда на чл.226, ал.2, изр. второ ГПК, приобретателят може да замести своя праводател само със съгласието на всички съделители и на лицето, което встъпва като страна по делото. Конституирането на приобретателя наред с прехвърлителя също не е необходимо, тъй като прехвърлителят участва като процесуален субституент на приобретателя, процесуалната му легитимация произтича от самия закон, въпреки, че не е носител на материалното право и съгласно чл.226, ал.3 ГПК постановеното решение във всички случаи ще съставлява пресъдено нещо както за съделителите, така и спрямо приобретателя по въпросите дали имотът е съсобствен между съделителите и какви са делбените им права, като признатите на прехвърлителя права ще се считат за права на приобретателя. С посоченото от касаторите определение №5334 от 20.11.2024г. е допуснато касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – поради съществуващата вероятност за недопустимост на решението поради неучастие в делбеното производство на общината, легитимираща се като съсобственик в делбените имоти. В постановеното решение №526/17.09.2025г. по гр. дело №3716/2023г. на ВКС, е прието, че в делбата следва да участват всички съсобственици, в противен случай тя е нищожна, съгласно чл. 75, ал. 2 ГПК. Посочено е, че в този смисъл са и разясненията в ТР № 1/2004 год. на ОСГК на ВКС, според които необходимостта от установяване на кръга на собствениците задължава съдът служебно да следи за конституирането на всички участници в имуществената общност, както и константната съдебна практика относно необходимостта съдът да предприеме действия по конституиране на лицето, легитимиращо се с титул за собственост, като с решението си по съществото на спора ще се произнесе относно това дали признава или отрича неговите права като собственик, респ. съсобственик. Следва да се посочи, че цитираната практика е приложима в първата фаза, като с нея въззивният съд изцяло се е съобразил доколкото не се установява по настоящото дело делбата да е допусната при неучастието на лице с права в съсобствеността към момента на постановяване на решението по чл. 344, ал.1 ГПК. Следва да се отбележи също, че копия от нотариалните актове, обективиращи разпоредителните сделки на двамата съделители с техните идеални част са представени едва с касационната жалба, но не и във въззивното производство, поради което въззивният съд не е могъл да ги съобрази при постановяване на решението си. Предвид което поставеният в изложението въпрос относно неучастието на приобретателя по извършените в хода на производството за делба разпоредителни сделки не би могъл да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, тъй като по него липсва произнасяне в обжалваното въззивно решение, а и въззивният съд не е имал задължение да го обсъжда при постановяване на решението си. Следователно не е налице и заявеното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допустимост на касационния контрол. Не са налице и останалите основания по чл. 280, ал.2 ГПК. Решението не е очевидно неправилно по смисъла на предл. 3-то от цитираната разпоредба. За да е налице такъв порок като предпоставка за допускане до касационен контрол, е необходимо неправилността да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Касае се за квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. При постановяване на решението, съдът е съобразил, че едва с въззивната си жалба съделителите Г. са направили искане имотът да им бъде възложен в общ дял. Посочил е, че доколкото това искане е направено несвоевременно предвид изискването на чл.349, ал.4 ГПК, същото не следва да се разглежда като преклудирано. Изложените от касаторите съображения представляват субективни оплаквания, които според личното им разбиране имат значение за изхода на делото и съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си, но същите не мотивират наличието на очевидна неправилност. Предвид изложеното не се налага извод за допускане на касационно обжалване на основание на чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК. Няма вероятност решението да е нищожно. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание. В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване. С отговора на касационната жалба ответниците по касация А. Т. К. и И. Т. И. са направили искане за разноски, но не са представили доказателства за извършени разноски в производството по чл.288 ГПК, поради което съдът не им присъжда такива за производството пред касационната инстанция. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение