Определение № 507 от 17.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1283/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството „СПЕДСТРОЙ“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] против въззивно решение № 114 от 11.04.2024 г., постановено от Апелативен съд – Варна по в.т.д. № 59 по описа на съда за 2024 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 498 от 16.11.2023 г., постановено от Окръжен съд – Варна по т.д. № 869 по описа на съда за 2021 г. в частта му, с която на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД касаторът е осъден да заплати на СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ „СВ. К. О.“, Булстат:[ЕИК], сумата 67093.99 лева, част от предявен иск за сумата от 75541.57 лв. представляваща сбор от извършени плащания на отпаднало основание, поради развален договор за възлагане на обществена поръчка „Благоустрояване и паркоустрояване на студентски лагер в Университетска ботаническа градина - Екопарк Варна“ № 80.09-300/08.12.2014 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от предявяване на иска на 18.12.2021 г. до окончателното изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за недопустимост /с твърдения, че съдът е разгледал непредявен иск/ и за неправилност на въззивното решение, при наличието на касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Твърди се, че съдът е установил наличието на облигационна връзка, възникнала на основание сключения между страните договор, като е следвало да установи и действителната тяхна воля, и съдържанието на породеното между тях правоотношение, в изпълнение на което е следвало да определи срока на сключения договор - начало и край, вида и обема на задълженията, и т.н. съществени условия. Според касатора с оглед неправилно определения срок (начало и край на договора), съдът неправилно е определил възникването на задълженията на страните и срока за тяхното изпълнение, виновната страна по договора и е приложил неправилно института на давността.

По отношение неправилното определяне срока на договора се сочи, че страните изрично са определили началото и края на договора и времето за изпълнение, и при пълно съвпадане на тези изрично определени от страните обстоятелства, е недопустимо по пътя на тълкуването съдът да изменя волята на страните.

Оспорват се, като постановени в пълно противоречие с доказателствата по делото, уговорките на страните и характера на сключения договор, изводите на съда в насока на това, че: Въпреки забавата за плащането от страна на ищеца в срок на уговорения в договора аванс и независимо от това, че ответникът е имал на разположение инструментариума срещу неизпълнение на договора от възложителя, вкл. да развали или прекрати договора, очевидно е, че същият се е съгласил с продължаващото му действие, с отложеното му действие; „За волята на страните може да се съди и от техните конклудентни действия“; „Въпреки огромната забава на възложителя, плащането е било прието от ответника и същият е продължил изпълнението на договора“.

Излага се, че договорът между страните е сключен на основание ЗОП (от 2004 - отм.), съгласно разпоредбата на чл. 41, ал. 1 от който възложителят сключва писмен договор за обществена поръчка с участника, определен за изпълнител в резултат на проведената процедура, а ал. 6 на чл. 41 изрично предвижда, че не се допуска сключването на безсрочни договори за обществени поръчки.

Според касатора видно е от цитираните разпоредби, че е предвидена писмена форма за действителност на договора и е налице забрана за изменение на договорите, сключени по реда на ЗОП, доколкото съгласно изричната разпоредба на чл. 43 от ЗОП страните по договор за обществена поръчка не могат да го изменят, съответно - договорът не би могъл да се измени и с конклудентни действия, противно на приетото от съда.

По-натам в жалбата подробно се цитира съдебна практика на касационната съдебна инстанция, на която се твърди, че въззивното решение противоречи, доколкото мотивите му не покриват критериите за мотивираност и обоснованост на мотивите, а изложените от въззивния съд мотиви са декларативни, което води до липса на такива.

Твърди се неправилно тълкуване от страна на въззивния съд, на волята на страните и действителното съдържание на процесния договор, като отново подробно се излагат оплаквания срещу определящите за крайните изводи и на двете инстанции по съществото на спора, техни съображения относно началото и края на срока на договора, начините и средствата за изменението му, както и основанието за неговото изменение, в това число и продължаване. Все в изложената насока се твърди, че от прочита на договора е видно, че страните са отделили недвусмислено в отделен раздел разпоредбите, които определят срока на договора, а договорките на страните са изрични и ясни: Влизането в сила на договора е определено изрично и недвусмислено от страните - момента на подписването му (08.12.2014 г.), тази разпоредба е ясна и не подлежи на тълкуване, а крайният срок на договора е определен изрично и недвусмислено от страните - не по късно от 30.04.2015 г. (чл. 2, ал. 1), която разпоредба също е ясна и не подлежи на тълкуване. В тази връзка, според касатора, след като страните са определили ясно какъв е крайния срок на договора, е безпредметно да се установява началото на изпълнение на строителните работи. Касаторът сочи, че след като по силата на договора срокът за изпълнение на обекта тече от откриването на обекта - чл. 2, ал. 3, то същия е изтекъл точно на 30.04.2015 г. (06.01.2015 г. плюс 112 дни - 30.04.2015 г.), и неясно по какви съображения ВОС приема, че тези разпоредби подлежат на тълкуване, а ВАС приема че страните сe били съгласили да продължат договора. Настоява се, че нито един от съдебните състави не е съобразил волята на страните, както и обстоятелството, че тази воля е изразена на база на закона - ЗОП. И двете страни - участнички в процедурата по обществената поръчка са били наясно с обстоятелството, че договорът се сключва в писмена форма, че има краен срок за изпълнение и че не е възможно неговото изменение.

Сочи се по-натам, че в обжалваното решение не е изследван въпросът с изправността на ищеца – възложител, който според подробно изложени от касатора съображения, е неизправна страна по договора, при което за него не е било налице потестативното право да развали договора, поради виновно неизпълнение на противната страна – ответника.

Поддържа се и че искът е погасен по давност, като се излагат подробни оплаквания срещу изводите на съда, че: дори и да се приеме най-неблагоприятният за ищеца момент на настъпване на изискуемостта, а именно - уговореният в чл. 2, ал. 1 краен срок за изпълнение на договора до 30.04.2015 г., то във всеки случай започналата да тече след тази дата петгодишната давност за упражняване правото на разваляне на договора е изтекла не по-рано от съответната дата през 2020 г., до който момент обаче давността е била прекъсната с извършени от изпълнителя правни действия по приемане на извършеното закъсняло плащане на възложителя и продължаване изпълнението на договора; от този момент е започнала да тече нова давност за упражняване на преобразуващото право на разваляне и тя не е била изтекла към 09.11.2021 г.; страните сами са неглижирали сроковете по договора, като са придали правно значение на извършеното през 2018 г. първо авансово плащане за изпълнение по договора; съответно, предявеният иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, който ангажира последиците от развалянето съгласно чл. 88 ЗЗД, също не е погасен по давност съгласно т. 7 от ППВС № 1/1979 г., тъй като считано от отпадане на основанието му, не е изтекъл срокът по чл. 110 ЗЗД.

Заявява се и че съдът е разгледал непредявен иск, доколкото в исковата молба се твърди, че е налице договор, чието начало е от момента на авансовото плащане - 13.9.2018 г. и край на 30 април 2019 г., т.е. ищецът не твърди в исковата молба, че договорът е продължен с конклудентни действия, това не се твърди и от ответника, напротив - оспорва се. Съдът обаче е разгледал иск с начало 08.12.2014 г. и краен срок за изпълнение не по-късно от 30.04.2015 г., който обаче бил продължен с конклудентни действия на страните, като и двете страни в производството установяват едва с получаване на решението на Апелативен съд - Варна, че предмет на разглеждането е именно такова правоотношение, а изложеното прави въззивното решение вероятно недопустимо.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение и отмяната му, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и ал. 2, предл. 2 от ГПК.

По отношение вероятната недопустимост на обжалваното решение /основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК/ се поддържа, че съдът се е произнесъл по непредявен иск. Отново се излага, че в исковата молба се твърди, че е налице договор, чието начало е от момента на авансовото плащане - 13.9.2018 г. и край на 30 април 2019 г., т.е. ищецът не твърди в исковата молба, че договорът е с изтекъл срок и е продължен с конклудентни действия, което не се твърди и от ответника, напротив - оспорва се. Според касатора обаче съдът е разгледал иск с начало на срока 08.12.2014 г. и краен срок за изпълнение не по-късно от 30.04.2015 г., който бил продължен с конклудентни действия на страните, което именно, отново според касатора, съставлява произнасяне по непредявен иск. Сочи се, че различните твърдения обуславят и различна материалноправна база за разрешаване, което обуславя и недопустимостта на обжалваното решение.

Във връзка с поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК се поставят въпросите:

1.1. Следва ли въззивния съд в мотивите си да направи преценка на доказателствата, фактическите констатации и да направи правни изводи на тази основа? Отново се излага, че страните изрично са определили началото и края на договора, и при ясно определени начало и край на договора, време за изпълнение, и при пълно съвпадане на тези изрично определени от страните обстоятелства, е недопустимо по пътя на тълкуването съдът да изменя волята на страните. Излага се, че съдът не e разгледал и не е дал правно становище относно изтичането на срока на договора през 2015 г., плащането на част от изпълнената работа с повече от три години закъснение, приемането на работа по прекратен договор; не е разгледал условията за продължаване на договора в светлината на ЗОП, тъй като договора е именно за обществена поръчка и се подчинява на разпоредбите на посочения нормативен акт; не е разгледал договора и като търговска сделка, която също се подчинява на специфичните разпоредби на ТЗ. Сочи се, че съдът на практика е формирал изводите си по спорното право без да се съобрази дори с твърденията в исковата молба, без да извърши анализ на доказателствата по делото и без да изложи съображения по доводите и възраженията на страните. Според касатора мотивите на въззивния съд се състоят от крайните му решаващи изводи, без последният да изложи каквито и да са фактически и правни съображения, които да позволят преценка на правилността на крайните му изводи, въпреки релевираните във въззивната жалба оплаквания в тази насока и няма как по друг начин да бъде обяснено обстоятелството, че в исковата молба се твърди наличие на договор със срок за изпълнение до 2019 г., а съдът разглежда иск по договор с изтекъл срок през 2015 г. и продължен с конклудентни действия, както и няма как да бъде обяснено обстоятелството, че договорът е сключен по реда на ЗОП, а съдът не обсъжда въобще това обстоятелство, както и възможността да бъде продължен такъв договор, и то с конклудентни действия.

Според касатора в конкретния случай изцяло липсва обсъждане на събраните по делото доказателства и формиране на изводи досежно релевантните за спора факти, а изложените правни съждения са фрагментарни, не е изяснено правното значение на неплащането на уговорения аванс, не е изяснено правното значение на изтичане на срока на договора, условията за изменение на договор сключен по ЗОП. Липсва каквото и да е обсъждане на релевираните от страните във въззивната жалба и подадения срещу нея отговор доводи и възражения, в какъвто този смисъл следва да се приеме, че по отношение на решението е налице липса на мотиви по смисъла на чл. 236, ал. 2 ГПК, което е основание за отмяната му, а доколкото порокът не може да бъде поправен от касационната инстанция - и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд със задължителни указания за постановяване на мотивирано въззивно решение /чл. 293, ал. 3 ГПК /, в какъвто смисъл изрично е решение № 288 от 28.02.2020 г. на ВКС по гр.д. № 134/2019 г., IV г.о., ГК.

Според касатора отделно от горното нарушена е логическата верига причина - следствие, която е изградена от съда, като в декларативните мотиви на съда е прието, че изпълнителят се е съгласил с продължаващото действие на договора, с отложеното му действие и че за волята на страните може да се съди и от техните конклудентни действия, а именно в конкретния случай - от приетото авансово и междинно плащане, както и подписване на междинен протокол за предаване и приемане на извършената до този момент работа. Касаторът сочи, че причината за получаването на плащането е извършена работа по договор, който е с изтекъл срок. Логическата верига се изгражда на принципа: извършена е работа - получава се плащане. Когато плащането се извършва след извършване на работата не би могло да се квалифицира като авансово, тъй като плащането е извършено три години след датата, на която е било дължимо, три години след изтичане на срока на договора и три години след като работата е била извършена. Принципите на формалната и правната логика сочат, че за извършената работа следва да се плати и с получаването на плащането не се поема друг ангажимент. В тази връзка обжалваното съдебно решение не съдържа необходимите логически следствия и съждения, които да обосноват достигнатия от съда резултат.

Твърди се, че отговорът на поставените въпроси е обуславящ за крайния съдебен акт на съда и в конкретния случай, ако съдът бе обсъдил основанията в исковата молба и се бе произнесъл по направените възражения, то задължително би достигнал до различни правни изводи и до различен резултат в обжалваното решение, а процедирайки по посочения начин съдът е допуснал противоречие с решение № 208 от 12.03.2021 г. на ВКС по гр.д. № 983/2020 г., IV г.о. и решение № 145 от 7.01.2019 г. на ВКС по гр.д. № 811/2018 г., II г.о., ГК, според които правните изводи на съда /включително тези относно преюдициалните за спора въпроси/, съдържащи се в мотивите към съдебното решение, не могат да са декларативни, но следва да са мотивирани и обосновани, а мотивите на обжалваното решение не покриват критериите за мотивираност и обоснованост. Изложените мотиви са декларативни, което води до липса на такива.

Сочи се, че от изложеното е видно, че Апелативен съд - Варна се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са съществени за развитието на правото. По въпросите свързани с мотивите на решението е налице безпротиворечива съдебна практика, която не е съобразена от съда.

1.2. Може ли да бъде променен с конклудентни действия договор за обществена поръчка? Касаторът счита, че този въпрос е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи на решаващия състав, по отношение на въпроса е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за достъп до касационен контрол и по него не съществува задължителна за съдилищата практика, поради което касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

По същия въпрос се релевира и наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се твърди противоречие с решение № 82 от 19.07.2011 г. на ВКС по т.д. № 658/2010 г., I т.о., ТК, според което дори по отношение на договорите, сключени при условията на пряко договаряне, валидни са правилата на чл. 20а, ал. 2 ЗЗД при изменението им - било по отношение на обем, било по отношение на качество или на цена. Когато обаче договорът е сключен по реда на ЗОП, изменението му не може да нарушава параметрите на обществената поръчка - условията при които е открита, проведена и обявена за приключила с одобряването на кандидата за изпълнението й. Изменението в съществени параметри на поръчката в хода на процедурата по ЗОП е недопустимо, а промяната им след сключването на договора може да бъде разглеждано като заобикаляне на този закон. Сочи се още от касатора, че забраната за изменение на действащ договор за обществена поръчка е относно изменение, което променя съществено характера на сключения договор. Тази същност на забраната е изрично посочена в практиката на Съда на Европейския съюз - решение от 19 юни 2008 г., pressetext, С-454/06, EU:C:2008:351, т. 34, решение от 29 април 2010 г., Комисията/Германия, С-160/08, EU:C010:230; решение от 20 март 2020 г., Hungeod, С-496/18 и С-497/18, EU:C:2020:240, т. 89 и др. В тях съдът приема, че „принципът на равно третиране и задължението за прозрачност, което произтича от него, не позволяват след възлагане на дадена обществена поръчка възлагащият орган и изпълнителят да внасят изменения в клаузите на тази поръчка, като тези разпоредби да имат съществено различни характеристики от тези на първоначалната поръчка. Според касатора разгледано през призмата на процесната обществена поръчка става ясно, че съдът допуска продължаване на срока на договора с повече от 3 години, допуска плащането по договора да стане не при условията на обществената поръчка, не в срока на договора, а по усмотрение на възложителя, като въззивният съд допуска изпълнението на поръчката да е поставено изцяло във волята на възложителя, независимо от условията на поръчката и сключения договор.

1.3. На основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, се иска допускане на касационно обжалване по въпроса: Следва ли съдът да изложи последователни фактически изводи и правни съображения относно реда и начина по който може да бъде променен с конклудентни действия договор за обществена поръчка? Сочи се, че съдът е приел, че договорът за обществена поръчка може да бъде променен с конклудентни действия, без да изложи подробни съображения за това. Съдът дори не констатира, че договорът е сключен на основание ЗОП и не е съобразил действащата нормативна уредба, в каквато връзка обжалваното решение е постановено в противоречие с решение № 208 от 12.03.2021 г. на ВКС по гр.д. № 983/2020 г., IV г.о., ГК и решение № 145 от 7.01.2019 г. на ВКС по гр.д. № 811/2018 г., II г.о., ГК, според които правните изводи на съда /включително тези относно преюдициалните за спора въпроси/, съдържащи се в мотивите към съдебното решение, не могат да са декларативни, а следва да са мотивирани и обосновани.

2.1. Следва ли съдът да определи волята на страните като се позове на изявената от страните воля (не на предполагаемата), като спазва критериите за тълкуване на договорите заложени в чл. 20 от ЗЗД?

2.2. Следва ли въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност? Допустимо ли е съдът да определи срока на договора само въз основа само на част доказателствата и без да съобрази нормативната уредба? По тези въпроси се твърди противоречие с решение № 16 от 28.02.2013 г. на ВКС по т.д. № 218/2012 г., II т.о., ТК, според което съдът е задължен да изясни само изявената воля на страните, а не предполагаемата воля и не може да подменя нейното съдържание, както и че съобразно последователната и задължителна за съдилищата практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК - решение № 504 от 26.07.2010 г. по гр.д. № 420/2009 г., IV г.о., решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр.д. № 856/2009 г., IV г.о., решение № 81 от 07.07.2009 г. по т.д. № 761/2008 г., I т.о., решение № 40 от 13.05.2010 г. по т.д. № 566/2009 г., ТК, решение № 105 от 30.06.2011 г. по т.д. № 944/2010 г., II т.о. и др., при спор относно точния смисъл на договорни клаузи съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора, при спазване на предвидените в чл. 20 ЗЗД критерии - при тълкуването да се търси действителната воля на страните, отделните уговорки в договора да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, и при съобразяване целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, и при всяко тълкуване съдът е задължен да изясни само изявената воля на страните, а не предполагаемата воля и не може да подменя нейното съдържание. Все в изложения смисъл касаторът поддържа, че в посочените от него съдебни актове се приема, че съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК съдът следва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Необходимо е да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Доказателствата трябва да бъдат обсъдени в тяхната съвкупност, а не изолирано, като направените въз основа на тях фактически изводи трябва да са конкретно, ясно и точно изведени, а в цитирания смисъл са решение № 15 от 06.02.2012 г. по гр. д. № 311/2011 г. на Второ г.о., решение № 138 от 13.05.2014 г. по гр.д. № 5715/2013 г. на Четвърто г.о., решение № 170 от 29.11.2018 г. по гр.д. № 3957/2017 г. на Трето г.о., решение № 111 от 17.07.2018 г. по гр.д. № 3695/2017 г. на Трето г.о., решение № 72 от 15.07.2016 г. по гр.д. № 290/2016 г. на Второ г.о., решение № 248 от 07.01.2010 г. по гр.д. № 4193/2018 г. на Четвърто г.о., решение № 69/13.05.2019 г. по гр.д. № 3436/2018 г. на Първо г.о. и решение № 22/09.03.2021 по дело № 1857/2020 ВКС. Настоява се, че в случая съдът не е разгледал твърденията в исковата молба, не е разгледал уговорките в подписания между страните договор, не е обсъдено безспорното обстоятелство, че договорът е сключен в процедура по обществена поръчка при действието на ЗОП, а изводът е че съдилищата не са установили както съдържанието на правоотношението, така и приложимата материалноправна база.

3. Представлява ли съгласие за продължаване на срока на договора приемане на плащане след края на срока на договора?

Представлява ли съгласие за продължаване на срока на договора предаване на изпълнената работа по време на договора след изтичане на уговорения срок?

Представляват ли посочените обстоятелства (получаване на плащане и предаване на работа) признание за задължение за съществуване на договор и задължение за извършване на работа?

Сочи се, че съгласно решение № 100 от 20.06.2011 г. по т.д. № 194/2010 г. състав на ВКС, ТК, II отделение, признание по смисъла на закона е налице, когато се признава съществуване на задължението, кореспондиращо на признатото право. Признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. Такова изявление от страна на изпълнителя не е налице. Нещо повече, то е правно невъзможно с оглед забраната на ЗОП, а като е приел плащане от възложителя за извършената работа по прекратения поради изтекъл срок договор, изпълнителят не е поел ангажимента за изпълнение на неизвършената по договора работа. Такова е правно нищожно с оглед императивната разпоредба на ЗОП.

4. Ако изпълнителят приеме закъсняло плащане за извършена от него работа, представлява ли това действие основание за прекъсване на давността по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД?

Оспорва се въведената от съда логика, че добросъвестният изпълнител не следва да приема плащане за извършената от него работа, а ако приеме такова то договорът продължава и давността се прекъсва, които изводи на съда според касатора са постановени в противоречие с практиката на ВКС, като се излага, че с решение № 100 от 20.06.2011 г. по т.д. № 194/2010 г. състав на ВКС, ТК, II отделение се е произнесъл по въпроса налице ли е прекъсване на давността на посоченото основание, когато признанието касае фактическия състав, от който произтича задължението, а не дължимостта на самото вземане. Съдът се е основал на трайната и непротиворечива практика на ВКС, според която признание по смисъла на закона е налице, когато се признава съществуване на задължението, кореспондиращо на признатото право. Признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. За да е налице признаване на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда. Това е така, защото признаването на фактическия състав все още не означава признаване на последиците от този фактически състав към момента на признаването. Признаването на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг към кредитора.

Според касатора в настоящия случай е очевидно, че изпълнителят не е заявил пряко и недвусмислено, че е задължен към възложителя ищец. Изпълнителят просто е приел плащане за извършена от него работа. Не е налице изявление, което да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение. Не е налице изявление и за признаване на факти, от които произхожда задължение към възложителя. Не се спори между страните по делото, че след изтичане на срока на договора изпълнителят не е извършвал действия по изпълнение на договора, което да послужи като основание на възложителя да приеме че е прекъсвана давността. Според касатора и ищецът не твърди, че е прекъсната давността, тъй като твърденията му са че договорът е започнал да действа след превеждане на авансовата сума. В тази връзка следва да бъде подчертано, че съдът е разгледал непредявен иск, както относно характера на договора и неговото действие, така и относно неговото прекратяване и действията на страните.

Ответникът по касация в депозиран писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му по въззивен ред част, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното въззивно решение, че:

Съобразно подписания през 2014 г. договор за възлагане на обществена поръчка, в чл. 2, чл. 5 и чл. 8 от същия, страните са постигнали съгласие за извършване на определена работа в сравнително кратки срокове. Предвидено е действие на договора от подписването на протокола за откриване на работата на обект Студентски лагер, на 06.01.2015 г. /л. 67/. Страните са се съгласили работата да бъде приключена и предадена не по-късно от 30.04.2015 г., като за отделните етапи са предвидени изрично срокове в календарни дни в чл. 2, ал. 2 от договора, най-дългият от които - 112 дни, изтича именно на 30.04.2015 г. Същевременно, съобразно приложен към документацията по поръчката линеен график, очевидно е, че страните са имали предвид по-дълъг срок за изпълнението, а именно - 6-7 месеца. Дори при сумиране на отделните срокове, както е тълкувал уговорките първоинстанционният съд и както твърди ответника в отговора си, отново като краен срок за изпълнение се достига до месец септември 2015 г. Според съда в случая не е спорно, че в този срок не е бил заплатен аванса по чл. 5 от договора, макар изпълнителят да е започнал извършването на възложените дейности в обекта. Според съда независимо от въведеното с отговора на исковата молба твърдение /л. 64/, че е издал фактура за това плащане още през февруари 2015 г. /на 03.02.2015 г./, изпълнителят не е доказал този факт своевременно пред първата инстанция, а представеното едва с въззивната жалба доказателство се явява преклудирано, поради което и въззивният състав е отказал да го приобщи.

Въззивният съд сочи, че независимо от допуснатата забава на възложителя в плащането на аванса, тя не е рефлектирала в съответни насрещни действия на изпълнителя по договора. Така се е стигнало до издаване на нова фактура от последния на 13.09.2018 г. /л. 30/ с посочено изрично основание авансово плащане в размер на 30 % от стойността на договора от 08.12.2014 г. Не се оспорва, че ответникът е получил плащането в размер на 84008.41 лева. Нещо повече, не се спори, че впоследствие е бил подписан и двустранен протокол, на 30.11.2018 г., за установяване извършените до този момент СМР от изпълнителя. Според съда този протокол няма характера на окончателно приемане на работата съгласно чл. 264 ЗЗД, а има за цел единствено да фиксира междинно свършената работа и доставени материали. Същият е подписан за съгласуване от страните необходимостта от допълнително /междинно/ плащане съгласно второто предложение на чл. 5 от договора. Именно съобразно тази клауза е издадена втората фактура № 4733/24.01.2019 г. за извършване от възложителя на междинното плащане в размер на 20 % от стойността на договора, или сумата 56005.61 лева с ДДС /л. 42/. Според съда и двете суми са били преведени надлежно на изпълнителя.

Сочи се по-натам в мотивите на въззивния съд, че съобразно въведените с исковата молба твърдения, основанието за разваляне на договора е последвалото неизпълнение на ответника, след подписване на протокола от 30.11.2018 г. и до отправяне на изявлението по чл. 87 ЗЗД, на 09.11.2021 г., обективирано в покана от същата дата, с получаването на която и с изтичане на предоставения с нея едномесечен срок, според въззивния състав договорът е бил развален поради неизпълнението му от страна на ответното дружество в качеството му на изпълнител. Според съда не се спори, че към този момент договорът не е бил изпълнен съобразно уговорения предмет и обем. В отговора на исковата молба ответното дружество не твърди да е продължило и изпълнило предмета му, а подписаният от страните протокол от 30.11.2018 г. не е предназначен да предаде окончателно резултата по договора, а да установи какво е било свършено до момента. В този смисъл според съда възражението на ответника, че ищецът няма право да развали договора, след като предварително е приел работата без забележки, е неоснователно, по арг. и от чл. 262, ал. 2 вр. чл. 87 ЗЗД, а за съда е неоснователно и възражението, че към този момент възложителят е бил неизправна страна.

Въззивният състав излага, че каква е била волята на страните към 2018 г., съдът следва да прецени както въз основа изричните клаузи от договора, така и от поведението на страните. Сочи се, че независимо, че ответникът е имал на разположение инструментариума срещу неизпълнение на договора от възложителя, вкл. да развали или прекрати договора, очевидно е, че същият се е съгласил с продължаващото му действие, с отложеното му действие. Според съда за волята на страните може да се съди и от техните конклудентни действия, а именно в конкретния случай - от приетото авансово и междинно плащане, както и подписване на междинен протокол за предаване и приемане на извършената до този момент работа. До извършеното от ищеца първо плащане /авансово/ на сумата от 84008.19 лева на 13.09.2018 г., ответникът като изпълнител е имал право да откаже изпълнение на договора съгласно чл. 90 ЗЗД. /възражение за неизпълнен договор/. Извършените от него до този момент фактически действия по договора са били уместно предприети във връзка с изпълнението на предмета му, макар да не са били дължими съобразно уговорките за започване на работа след плащане на аванс. Съдът сочи обаче, че въпреки огромната забава на възложителя, плащането е било прието от ответника и същият е продължил изпълнението на договора.

Поради изложеното, макар в раздел II от договора да са определени детайлно срокове за изпълнението, въззивният съд е намерил, че по обща воля на страните, те не са били спазени. Липсват доказателства някоя от страните да е предприела разваляне или прекратяване на договора в този интервал, т.е. от откриване на работата на 06.01.2015 г. до извършеното авансово плащане на 13.09.2018 г. и след това до подписване на протокола от 30.11.2018 г. Според съда доказателство за действието на договора е именно подписаният от двете страни приемо-предавателен протокол. Ответникът сам е уточнил в молба от 14.02.2022 г., че е извършил тези работи съгласно договорения предмет, като претендира заплащането им от възложителя. Съобразно с това, при тълкуване волята на страните, изявена в цитираните актове, както и поведението им във връзка с процесния договор, въззивният съд е намерил, че те са постигнали съгласие изпълнението на договора да продължи, независимо от допуснатата забава в авансовото плащане по договора. Според съда цитираният двустранен протокол следва да бъде обсъждан заедно с докладна записка на възложителя СУ от 06.12.2018 г. /на л. 41 по делото/, в каквато именно връзка и съдът е намерил, че е издадена от ответника и фактура № 4733/24.01.2019 г. с посочено основание „междинно плащане 20% по договор от 08.12.2014 г.“ в размер на 56005.61 лева с ДДС /л. 42/. Съдът сочи, че с платежно нареждане сумата е била преведена на ответника на 05.02.2019 г. и тя съвпада по размер изцяло с предвиденото в чл. 5 от договора междинно плащане от 20 % от стойността на договора - 233356.70 лева без ДДС.

Въззивният състав излага, че ответникът не се е позовал своевременно на допуснатата от ищеца забава по договора, нито е правил изявления за прекратяване или разваляне на облигационната връзка, или такива по чл. 98 ЗЗД, не е претендирал предвидените в договора неустойки съгласно раздел VIII от договора. Очевидно волята му е била да изпълни договора, да се запази договорната връзка. Извършените до края на 2018 г. действия от възложителя, приемането им от изпълнителя и подписването на протокол за междинно извършените работи, вкл. приемане на извършено междинно плащане според съда сочат, че ответникът се е съгласил с изпълнението. От този момент до отправеното изявление за разваляне не се установява изпълнителят да е извършил възложените работи и да е канил ищеца да приеме работата с подписване на двустранен констативен протокол съгласно чл. 5 от договора.

Според съда след като липсва изпълнение на работата в продължение на много по-дълъг период от визирания в договора, считано от стартиране на изпълнението /отложено с авансовото плащане на 13.09.2018 г., вкл. до 09.11.2021 г./, ищецът е имал правото да развали договора. Налице е било неизпълнение на договора от страна на изпълнителя. При отложено действие на договора, извън договорените първоначално срокове, съдът е намерил, че не може механично да отнесе уговорките в чл. 2, чл. 5 и чл. 8 спрямо началото на изпълнение на договора, към периода след плащането на аванса. Независимо от това, според съда, към момента на изявлението за разваляне през ноември 2021 г., са били изтекли повече от три години, в който срок попадат както предвидените в договора 112 дни /чл. 2, ал. 2 от договора/, така и твърдените от ищеца 224 дни, а така и нормално предвидимото време за завършване на възложената работа. Този срок надхвърля и заложения срок от седем месеца в линейния график на изпълнителя. Преценката на съда почива и на установено изпълнение на част от работите още преди заплащане на аванса - в интервала от 2015 г. до 2018 г. Или, въз основа на изложеното за въззивния състав следва, че ищецът е имал основание да развали договора към датата на отправеното изявление на 08.11.2021 г., като към този момент същият не е бил неизправна страна, и не се установява допуснатото неизпълнение на договора в цялост да се дължи на виновното поведение на възложителя.

В мотивите към въззивното решение се излага по-натам, че договорът е сключен на 08.12.2014 г., като в него действително страните са постигнали съгласие за краен срок за изпълнение на възложените работи до 30.04.2015 г. Съгласно чл. 2, ал. 3 от договора, срокът в календарни дни за изпълнението започва да тече от подписване на протокол за откриване на работата на обекта и завършва с предаване на работата, удостоверено с констативен протокол. В ал. 2 на клаузата страните са определили в календарни дни продължителността за изпълнение на отделните етапи от възложената работа до максимум 112 дни. Посочените дни за етапно изпълнение съдът е намерил, че не формират общ срок за изпълнение от сумарно 224 дни, в каквато насока са твърденията на ищеца /такъв подневен срок не съвпада и с фиксирания краен срок за изпълнение на договора не по-късно от 30.04.2015 г./ Според въззивния състав обаче независимо от това кой от визираните срокове съдът ще възприеме, това обстоятелство не е съществено за преценката по основателността на иска, основан на допуснато неизпълнение и забавено изпълнение след протокола от 30.11.2018 г. и извършеното междинно плащане, съобразно въведените с исковата молба твърдения.

Въззивният състав е изложил, че при преценка, че ищецът е имал основание и валидно /в писмена форма/ е упражнил правото по чл. 87 ЗЗД, съдът дължи произнасяне по релевираното възражение за изтекла погасителна давност. В този смисъл се сочи, че съгласно решение № 76 от 13.07.2017 г. на ВКС по т.д. № 1037/2016г., I т.о., ТК и цитирана в същото задължителна практика, правото да се развали двустранен договор е преобразуващо по своя характер, като се упражнява с едностранно волеизявление и възниква при наличие на неизпълнение по един двустранен договор. Прието е, че съгласно елементите от фактическия състав на чл. 87 ЗЗД, договорът се разваля от изправната страна с извънсъдебно едностранно изявление до длъжника. Упражняването на това право се предпоставя от предупреждение, свързано с искане за изпълнение в подходящ срок, както и с изявление, че договорът се смята за развален в случай на неизпълнение в дадения срок. Упражняването на правото е насочено към правна промяна - прекратяване на облигационната връзка. Въззивният съд е намерил, че към датата на упражненото от ищеца преобразуващо потестативно право на 09.11.2021 г. и с изтичане на предоставения срок за доброволно изпълнение, считано от 09.12.2021 г., поради наличие на предвидените по-горе предпоставки, договорът от 08.12.2014 г. следва да се счита за развален поради неизпълнението му от ответника в качество на изпълнител. Последиците от развалянето съгласно чл. 88 ЗЗД, а именно отпадане с обратна сила на договорната връзка, настъпват в различен момент при различните способи за упражняване на правото. В общия случай развалянето се извършва извънсъдебно, на осн. чл. 87, ал. 1 ЗЗД и прекратителното действие настъпва от момента на получаване на предупреждението от длъжника и изтичане на дадения срок. Като част от уредбата на самото субективно преобразуващо право, нормата на чл. 87, ал. 5 ЗЗД визира срока, в който следва да се упражни от кредитора това право, т.е. в който е необходимо кредиторът да отправи едностранното изявление до неизправния контрагент. Правото да се иска разваляне на договора се погасява с петгодишна давност, която съгласно чл. 114 ЗЗД започва да тече с настъпване на изискуемостта. Началният момент, от който ищецът като възложител е могъл да претендира развалянето на договора, е изтичане срока на изпълнението му, като всяко признание на задължението, в т.ч. и чрез изпълнение на договора, съставлява прекъсване на давността по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Според съда независимо от смесването на двата срока във въззивната жалба, доколкото двете възражения са ясно разграничени в отговора на исковата молба, съдът излага становище както за погасяване на преобразуващото право на разваляне, така и относно погасяване на осъдителния иск, негова последица. По изложените причини съдът е достигнал до извод, че нито правото по чл. 87 вр. чл. 265, ал. 3 ЗЗД, за разваляне договора е било погасено по давност към м. 11.2021 г., нито упражнените чрез осъдителния иск последици от същото, са погасени по давност към датата на сезиране с исковата претенция по чл. 55 ЗЗД. Сочи се, че дори съдът да приеме най-неблагоприятния за ищеца момент на настъпване на изискуемостта, а именно уговорения в чл. 2, ал. 1 краен срок за изпълнение на договора до 30.04.2015 г., то във всеки случай започналата да тече след тази дата петгодишната давност за упражняване правото на разваляне на договора е изтекла не по-рано от съответната дата през 2020 г. До този момент обаче давността е била прекъсната с извършени от изпълнителя правни действия по приемане на извършеното закъсняло плащане на възложителя и продължаване изпълнението на договора. От този момент е започнала да тече нова давност за упражняване на преобразуващото право на разваляне и тя не е била изтекла към 09.11.2021 г. Според съда страните сами са неглижирали сроковете по договора, като са придали правно значение на извършеното през 2018 г. първо авансово плащане за изпълнение по договора. Съответно, предявеният иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, който ангажира последиците от развалянето съгласно чл. 88 ЗЗД, също не е погасен по давност съгласно т. 7 от ППВС № 1/1979 г., тъй като считано от отпадане на основанието му, не е изтекъл срокът по чл. 110 ЗЗД.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Въззивното решение не е вероятно недопустимо.

Съгласно насоките, дадени в т. 9 от ППВС № 1/1985 г. недопустим е съдебният акт, който не отговаря на изискванията, при които съдът може да даде разрешение по същество на поставения му за разглеждане въпрос – когато е постановено при липса на право на иск, при ненадлежното му упражняване, при оттегляне и отказ от иска, при липса на искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие, по устно предявен иск, в случаите на неподведомственост или родова неподсъдност на спора, когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание или е разгледал иск, който не е предявен вместо предявения такъв, когато решението е постановено спрямо лице, което няма качеството на надлежна страна вместо спрямо надлежната такава или при неучастие на задължителен другар, и по отношение на обжалваното решение в конкретния процесен случай не се установява наличие на нито една от посочените хипотези.

Поначало оплакванията на касатора досежно твърденията на ищеца относно срока на договора и сроковете за изпълнението на работата – негов предмет, са несъответни на действителните обстоятелства по делото. Противно на поддържаното от касатора ищецът не е предявил иска си, като основан на договор, „чието начало е от момента на авансовото плащане - 13.9.2018 г. и край на 30 април 2019 г.“, за да е недопустимо произнасянето на съда /каквото също не е налице/ по „друг иск“ основан на договор „с начало на срока 08.12.2014 г. и краен срок за изпълнение не по-късно от 30.04.2015 г., който бил продължен с конклудентни действия“. Видно от материалите по делото никъде в изявленията си ищецът не е заявявал относно срока на действие на договора, че същото действие е с начален срок момента на авансовото плащане - 13.9.2018 г. и край на 30 април 2019 г. С първата дата, на която ищецът е извършил и първото плащане по договора, същият свързва не началото на срока на договора /от който момент същият поражда действие/, а падежирането на задължението на ответника да започне работата по изпълнението на поръчката в 5-дневен срок /абзаци втори и трети на л. 2 от исковата молба, стр. 1 от допълнителната искова молба/. Другото е правно твърдение на ответника, обслужващо тезата му за датата 30.04.2015 г., като краен срок за изпълнение на задълженията на ответника да извърши в цялост работата по договора /съответно – и, според също неговите твърдения – слагаща край и на действието на договора/ - все с оглед третирането й като начален момент на давностните срокове по чл. 87, ал. 5 и чл. 110 вр. чл. 114, ал. 1 ЗЗД, която негова теза обаче не е възприета и от двете инстанции по съществото на спора. Приемането от страна на съда, че действието на договора е продължено от страните с конклудентни действия и след посочения в договора срок за изпълнение на задълженията на страните по него, не сочи на произнасяне по непредявен иск – същият е за връщане на полученото по развален договор на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД и произнасянето на съда по него в случая, е в рамките на търсената от ищеца защита, чрез предявяването на конкретния иск, като единство от твърдения на ищеца относно обстоятелствата, на които искът се основава /чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК/, и искане – петитум /т. 5 от същия законов текст/.

Не са налице и заявените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Въпросите на касатора с номера 1.1. и 2.2. са правни и отговорите им са от естество да обусловят изхода на всеки правен спор, като относими към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. В случая обаче не е налице поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

По отношение задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си, е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика на касационната инстанция. Според постоянното, застъпено в практиката становище, от разпоредбата на чл. 153 от ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти, твърдения и възражения, и въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право, и то – по правилата на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК - към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания. Затова при постановяването на решението си съдът е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора. Неизпълнението на тези задължения, въведени с цел установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. Според т. 3 от р. I на ППВС № 1/13.07.1953 г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27.12.1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10.11.1985 година, където се сочи, че решението се отменя и се връща за ново разглеждане, ако към него не са изложени мотиви и без тях не може да бъде извършена проверка на правилността му. При липсата на такива мотиви горната инстанция може да провери решението, ако доказателствата не са противоречиви и установяват признатото субективно право. Така следва да процедира горната инстанция и когато съдът не е дал квалификация на правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил доказателствата, на които е основал фактическите си констатации и изводи, но те ги обосновават. С оглед изложеното не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или пък за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези господстващи в задължителната за съдилищата практиката на ВС постановки са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – срв. пр., но не само, определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр. д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о.

Видно е от посоченото, че изискванията към съда в изложената насока не следва да се абсолютизират, особено по дела, отличаващи се с голяма фактическа и/или правна сложност. Тези задължения на съда следва да са изпълнени в степен, годна да установи, че съдът е взел предвид релевираните от страните техни изявления и възражения по делото, и подкрепящите/отричащите ги доказателства, както и да осигури възможност за проверка на изводите на съда по съществото на спора, и в настоящия случай, с оглед действителното съдържание на мотивите на обжалваното въззивно решение, касационният състав намира, че същото не разкрива претендираното от касатора противоречие с практиката на ВКС. Видно е от само частично възпроизведените и в настоящите мотиви, такива на въззивния съд, че в същите в достатъчна за изясняване действителната воля на въззивния състав и за проверка на изводите му по съществото на спора досежно фактите и правното им значение за съществуването на заявеното за съдебна защита спорно право степен, са обсъдени и отразени както твърденията и възраженията на страните, така и подкрепящите или оборващи ги доказателства. При изложеното, както относимите към въпросите оплаквания на касатора в жалбата му, така и обосноваващите ги твърдения в изложението на основания за касационно обжалване, разкриват всъщност несъгласието на касатора с формираните и изложени от въззивния съд, негови изводи по съществото на спора, преценката относно правилността на които обаче е извън възможния предмет на настоящото производство по проверка само наличието или не на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Що става въпрос за релевираните едва пред касационната инстанция въпроси, свързани с действието на ЗОП и произтичащите от него възможности, забрани и/или ограничения за действието на процесния договор, изменението му и/или продължаването му, то каквито и да било твърдения в изложената насока от страните /включително – от касатора/, пред инстанциите по същество не са обективирани по делото, та неразглеждането и непроизнасянето на съда по тях, да е годно да доведе до нарушаване от страна на съда, на цитираната практика на ВС и ВКС.

Въпросите с номера 1.2. и 1.3. от изложението на касатора не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., доколкото отговорите им в никаква степен не са обусловили изхода на делото във въззивната инстанция. Както се посочи по-горе в края на предходния абзац, същите въпроси не са релевирани от страните пред и не са обсъждани от инстанциите по съществото на спора, съответно – не са решаващи за изводите на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, и не съставляват такива по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Въпрос 2.1. от изложението на касатора е правен и принципно годен да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на същия обаче не е налице поддържаният допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 208, ал. 1, т. 1 от ГПК и според касационния състав в дейността си по тълкуване волята на страните въззивният съд не е допуснал претендираното от касатора противоречие с цитираната практика на ВКС. Застъпваното от касатора – че договорните разпоредби, определящи срока на договора /същите, видно от съдържанието им, са такива за определяне срок за изпълнението на задълженията на страните по договора, а не на самия договор, и именно като такива са възприети и интерпретирани и от въззивния съд/, са пределно ясни и не подлежат на тълкуване, не съответства както на действителните обстоятелства, установявани по делото от представените и неоспорени писмени доказателства, така и на действителните мотиви на въззивния съд. В този смисъл показателни са: самото съдържание на чл. 2, ал. 1 от договора, визираща, че договорът ще се счита приключен с изпълнение на всички задължения на страните по него, но не по-късно от 30.04.2015 г., а не непременно прекратяването му на посочената дата; съдържанието на чл. 18, ал. 1 от договора, уреждаща също прекратяване на договора „с изпълнение на всички задължения по него на всяка от страните“ във връзка с чл. 2, ал. 3, в края, предвиждащ завършването на срока за изпълнение на поръчката с „предаването на последния елемент от предмета на поръчката с констативен протокол“; констатираното от инстанциите по същество противоречие в съдържанието на чл. 2, ал. 3 и чл. 8, т. 2 от договора, уреждащи различен начален момент за изпълнението на задълженията на ответника по договора; представеният и неоспорен от касатора линеен график, на противоречието с който на уговорените в договора срокове, в тази им част се основават и част от решаващите изводи на въззивния съд/. На свой ред, видно от мотивите към въззивното решение, които са частично възпроизведени и в настоящите мотиви, дейността на въззивния съд по извличането и тълкуването на действителната воля на страните, обективираща съдържанието на процесните им договорни отношения, е в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС, включително цитираната и от касатора.

Отговорът на третия въпрос на касатора в трите му части, по начина, по който е формулиран и обоснован, зависи от конкретните, приети от съда за установени по делото обстоятелства, съответно - е относим към правилността на въззивното решение, а не към наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Същият е и несъответен на действителните мотиви на въззивния съд, доколкото е основан на предпоставянето, че визираните от касатора във въпроса му действия на страните са извършени изцяло след края на срока на договора /след изтичане на уговорения в договора срок за изпълнението му, след прекратяване на договора поради изтичането на срока му/ - все обстоятелства, настъпили според касатора още през 2015 г., които негови твърдения обаче си остават такива в подкрепа на защитните му тези по делото, но не са споделени от инстанциите по съществото на спора.

Отговорите на въпросите на касатора с номера 3 и 4 не са и обусловили самостоятелно изхода на делото във въззивната инстанция, както това императивно изисква разпоредбата на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснена с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Въпреки че в мотивите си въззивният съд действително ги е разглеждал, решаващите за изхода на делото във въззивната инстанция негови изводи, са основани на комплексната му преценка на поредица от фактори, които в крайна сметка за съда са обусловили извода, че срокът за изпълнението на задълженията на страните по него /включително – и на ответника/, е продължен, с обусловеното от това продължаване действие по отлагане изискуемостта на същите задължения, съответно – и на началния момент /срв. чл. 114, ал. 1 ЗЗД/, от който тече давността за погасяването както на правото на ищеца да иска развалянето на договора, така и на правото му на иск, като процесния. Установява се от действителното съдържание на мотивите на въззивния съд, че приетото от страна на съда относно обстоятелствата, визирани в тези въпроси на касатора, като прекъсващи давността, е евентуално – само ако се възприемат твърденията на касатора за най-неблагоприятния за ищеца момент, от който започва да тече давността – 30.04.2015 г., и това е ясно видно от употребения от съда в началото на тази част от мотивите му израз „…дори съдът да приеме най-неблагоприятния за ищеца момент на настъпване на изискуемостта, а именно…“. Извън това евентуално приемане, главният извод на съда е основан на становището му, че давността е започнала да тече в много по-късен момент от така сочения от ответника, и към момента на завеждането на иска същата не е изтекла – както тази за упражняване правото на възложителя да развали договора по чл. 87, ал. 5 от ЗЗД, така и тази по чл. 110 от ЗЗД за съдебната реализация на вземането му, основано на чл. 55, ал. 1, предл. 3 от с.з. В този смисъл главните и самостоятелно обуславящи изхода на делото във въззивната инстанция с оглед давността, изводи на въззивния съд, се съдържат в частта от мотивите му, съобразно която страните сами са неглижирали сроковете по договора, като са придали правно значение на извършеното през 2018 г. първо авансово плащане за изпълнение по договора, съответно - предявеният иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, който ангажира последиците от развалянето съгласно чл. 88 ЗЗД, не е погасен по давност съгласно т. 7 от ППВС № 1/1979 г., тъй като считано от отпадане на основанието му, не е изтекъл срокът по чл. 110 ЗЗД /така приетото относно по-късния начален момент на давността важи и по отношение правото за разваляне на договора по чл. 87, ал. 5 ЗЗД/.

При изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение