Определение № 814 от 15.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 626/2012 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. С решение №154 от 03.05.2012г. по гр.д.№10/12г. на Смолянския окръжен съд, постановено при повторно разглеждане на делото от въззивната инстанция, е потвърдено решение №100/23.04.2010г. по гр.д.№493/02г. на Смолянския районен съд, с което е бил отхвърлен предявеният от Ф. С. С., Б. С. С., С. С. С., срещу Л. А. Б., Ц. А. В., А. Н. Г., В. С. Г., С. А. Д., Н. А. П., Р. А. В.-К. и С. А. С. иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ за установяване на собствеността на наследодателя на ищците С. С. С. към момента на образуване на ТКЗС върху пасище с площ от 4 дка в местността „К.” /.П.-/, землището на [населено място]. Въззивният съд е приел, че процесният имот е продаден от наследодателката на ответниците Р. А. Синапова на наследодателя на ищците С. С. С. с частен писмен договор от 16.03.1957г. Същият имот е деклариран от С. С. като собствен още през 1949г., а Р. С. не го е декларирала към този момент. И двамата обаче са го записали като внесен в ТКЗС през 1958г. Имотът е признат за възстановяване по преписката на С. С., но е възстановен по преписката на Р. Синапова. Прието е, че С. С. е започнал да владее имота след договора от 1957г. При тези данни от правна страна е прието, че искът по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е неоснователен. Договорът от 16.03.1957г. не е сключен в предвидената в чл.18 ЗЗД нотариална форма, поради което не е довел до прехвърляне на правото на собственост. Наследодателят на ищците не е могъл да стане собственик на имота към момента на образуване на ТКЗС през 1958г. въз основа на давностно владение, тъй като към този момент не е изтекъл десетгодишният срок по чл.79, ал.1 ЗС. Разпоредбата на чл.12, ал.7 ЗСПЗЗ не е приложима в настоящия случай, тъй като тя урежда последиците на давността след момента на образуване на ТКЗС, а с иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ се доказва собственост към момента на образуване на ТКЗС. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца Б. С. С.. В жалбата и в изложението към нея той поддържа, че съдът не е обсъдил в съвкупност доказателствата по делото, според които неговият наследодател е установил фактическа власт върху спорния имот още през 1949г. Като не е спазил процесуалните си задължения за изясняване на обстоятелствата по делото, въззивният съд е действал в противоречие с практиката на ВКС – решение №580/02.08.2010г. по гр.д.№1315/09г. на І ГО; решение №1985/17.10.05г. по гр.д.№1075/05г. на ІV ГО. Освен това – въззивното решение влизало в противоречие с практиката на ВКС по чл.12, ал.7 ЗСПЗЗ, според която смисълът на разпоредбата е имотите да се възстановят на владелеца и вносителя в ТКЗС, а не на собственика към този момент – решение №331/22.04.2009г. по гр.д.№1046/2008г. на ВКС, ІV ГО. Ответниците в производството Р. А. В.-К., В. С. Г. и А. Н. Г. оспорват жалбата. Считат, че тя е неоснователна. Останалите ответници не вземат становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Решаващият въпрос по настоящото дело е свързан с прилагането на чл.12, ал.7 ЗСПЗЗ. По този въпрос има противоречива съдебна практика, което е основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,