Определение № 552 от 03.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 2867/2019 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. А. М. срещу решение №1835/19.07.2019г. по в.гр.д.№1414/2019г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 състав. С решението в обжалваната му част след частична отмяна и частично потвърждаване на решение №8118/27.12.2018г. по гр.д. №16916/2017г. на Софийски градски съд, I ГО, 2 състав, са отхвърлени предявените от М. А. М. срещу ЗД „Бул Инс“ АД главен иск с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ (отм.) за разликата над сумата 140 000 лв. до сумата 170 000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие смъртта на неговата майка С. Б. Н., настъпила в резултат на ПТП на 02.01.2013г., и акцесорен иск по чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на лихва за забава върху обезщетението за неимуществени вреди за периода от 02.01.2013г. до 28.12.2014г. като погасен по давност. В касационната жалба се сочи, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационният жалбоподател счита, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД. Поддържа, че въззивният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и не е разгледал изложените доводи по съществото на спора. Оспорва извода на съда относно датата, от която се начислява законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди. Твърди, че началният момент, от който застрахователят дължи лихва за забава, е датата на деликта, предвид функционалната обусловеност на отговорността му от тази на делинквента. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК поддържа основанията по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за достъп до касация, като сочи като обуславящи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1/Въпрос относно размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, определен по реда на чл.52 от ЗЗД, и свързания с него въпрос относно задължението на съда да обсъди всички факти и обстоятелства, релевантни за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, като ги анализира и посочи значението им за увеличаването, съответно намаляване на присъдения размер; 2/ Въпрос относно задължението на съда да обсъди всички събрани по делото относими доказателства в тяхната съвкупност, както и да обсъди доводите и възраженията на страните по предмета на спора; 3/ Въпрос относно началния момент, от който застрахователят дължи лихва за забава върху обезщетението за неимуществени вреди. По първия въпрос се позовава на практиката на ВКС, обективирана в ППВС №4/23.12.1968г, решение №186/14.02.2017г. по т.д. № 1501/2015г. на ВКС, II т.о., решение № 99/08.10.2013г. по т.д. №44/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 254/29.01.2013г. по т.д. № 32/2012г. на ВКС, II т.о., както и на решение №1401/11.06.2019г. по гр.д. №1480/2019г. на САС. Твърди, че вторият въпрос е разрешен в противоречие с решение № 548/06.12.2010г. по гр.д. №1119/2009г. на ВКС, III г.о. и решение № 37/29.03.2012г. по гр.д. № 241/2011г. на ВКС, I г.о. По третия въпрос сочи противоречие с решение № 45/15.04.2009г. по т.д. №525/2008г. на ВКС, II т.о. и ППВС №2/21.12.1981г. Касационният жалбоподател също се позовава и на предпоставката по чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, като поддържа, че е налице очевидна неправилност на решението, поради допуснати съществени нарушения, свързани с прилагане на критерия по чл.52 от ЗЗД и съобразяване на всички обстоятелства, релевантни за определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Ответникът ЗД „Бул Инс“ АД не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страната, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че справедливото по чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от М. А. М. от преждевременната загуба на неговата майка С. Н. вследствие на ПТП, настъпило на 02.01.2013г., възлиза на 140 000 лв. При определяне размера на обезщетението решаващият съд е съобразил като относими възрастта и здравословното състояние на ищеца, възрастта на загиналата към момента на настъпване на смъртта, съществувалите близки и хармонични отношения между ищеца и неговата майка, като е отчел и непреодоляната тъга, чувството на липса от майчино отсъствие и невъзможността детето да има свое нормално семейно развитие, а също и стандарта на живот в страната, конкретното място, където живее ищецът, както и икономическите условия към датата на настъпване на ПТП. По отношение на релевираното от ответника възражение за погасена по давност претенция за заплащане на обезщетение за забава, въззивният съд е съобразил датата, на която е настъпило процесното ПТП – 02.01.2013г., и датата на предявяване на иска – 29.12.2017г. С оглед на това е приел, че обезщетение не се дължи за периода 02.01.2013г. – 28.12.2014г., поради изтичане на тригодишната погасителна давност спрямо вземанията за част от лихвите, изтекли до предявяване на иска. Изтъкнал е, че обезщетение за забава се дължи за периода от три години преди 29.12.2017г. или от 29.12.2014г. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Формулираните първи и втори въпрос следва да бъдат разгледани общо, доколкото са със сходно съдържание, взаимно свързани са и по съществото си касаят задължението на съда да обсъди всички факти и обстоятелства, релевантни за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по критерия на чл.52 от ЗЗД. Въпросите са относими към предмета на конкретното дело, но не се доказва наличието на релевираните допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. В цитираното от касатора ППВС № 4/23.12.1968г. са дадени разяснения, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинена смърт са възрастта на увредения, както и действителните отношения между него и лицето, което търси обезщетение. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност /цитираното от касатора решение № 186.14.02.2017г. по т.д. № 1501/2015г. на ВКС, II т.о. и служебно известните на настоящия състав решение № 93/23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 158/28.12.2011г. по т.д. №157/2011г. на ВКС, I т.о. и други/. В случая при определяне размера на справедливото обезщетение въззивният съд е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии, изложил е детайлно фактите по спора, анализирал ги е подробно поотделно и в тяхната съвкупност, като е изяснил конкретното им значение за определяне на размера на обезщетението, както и в изпълнение на разпоредбата на чл.269 от ГПК е обсъдил направените във въззивната жалба на застрахователното дружество оплаквания и становищата на въззиваемия по тях. Освен това изрично е отнесъл проявлението на констатираните релевантни обстоятелства към датата на деликта, като е отчел икономическите условия за живот в страната към този конкретен момент, следователно е съобразил основата за формиране на съществуващите към същия момент нива на застрахователно покритие. Несъгласието на касатора с фактическите изводи въз основа на обсъдените доказателства представлява оплакване за необоснованост на въззивното решение и същото не може да бъде проверявано в производството по чл.288 от ГПК. Третият въпрос, касаещ началния момент, от който застрахователят дължи лихва за забава върху обезщетението за неимуществени вреди, по принцип е значим за делото, но в конкретния случай не е обуславящ неговия изход. Доводите на касатора са основани на невярно и неточно интерпретиране на изложените в обжалваното решение съображения. Въззивният съд, въз основа на анализ на разпоредбата на чл.84 от ЗЗД, е приел, че обезщетението за забава е дължимо от момента на настъпване на вредата и в този смисъл е постановил атакувания акт в съответствие с цитираната от касатора съдебна практика. Решаващият извод на съда за неоснователност на претенцията за заплащане на лихва за забава за периода 02.01.2013г. – 28.12.2014г. е свързан с релевираното от ответника възражение за изтекла погасителна давност. Не е налице основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК за допускане на обжалването поради твърдяната в изложението очевидна неправилност на въззивния акт. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 от ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая обжалваното решение не е засегнато от тези пороци. Фактическите констатации на съда от значение за правните изводи по спорния въпрос за размера на справедливото обезщетение не са направени при особено съществени нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован, в какъвто смисъл са твърденията на касатора. Що се касае до правилността на тези изводи, то тя не може да бъде проверявана в стадия по селекция на касационните жалби. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол на въззивното решение. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд