Определение № 4742 от 22.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4725/2023 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Й. А. Й. чрез адв. К. В., срещу решение № 139 от 02.08.2023 г. по в. гр. д. № 216/2023 г. на Ловешкия окръжен съд, с което е потвърдено решение № 36 от 13.03.2023 г. по гр. д. № 225/2022 г. на Тетевенския районен съд, с което са отхвърлени предявените от Й. А. Й., при условията на кумулативно обективно и субективно съединение искове, както следва:

• за признаване за установено по отношение на Д. А. Й., че ищецът е собственик на основание давностно владение на ПИ с идентификатор [№] и на част от изградената в него сграда с идентификатор [№], а именно: две стаи и баня на първия етаж в дясната част от къщата, две стаи на втория етаж в дясната част от къщата и мазе в лявата част от къщата, по КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-1788 от 30.10.2018г. на изпълнителния директор на АГКК;

• за признаване за установено по отношение на Г. О. А., че ищецът е собственик на основание давностно владение на горепосочените поземлен имот и част от изградената в него сграда, както и за осъждане на ответника да предаде на ищеца владението върху тях;

• за установяване по отношение на двамата ответници нищожност на договор за доброволна делба на недвижим имот - сграда, сключен между Д. А. Й. и Г. О. А. с акт № 98, том III, общ. рeг. № 2671/19.11.2021 г., вписан в Служба по вписванията - [населено място] под вх. рeг. № 2480/19.11.2021 г., акт № 84, том II, дело № 808/2021 г.

Оплакванията са за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се посочват предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК при формулирани въпроси:

1. „Въззивният съд длъжен ли е да обсъди в мотивите на въззивното решение всички наведени от страната доводи и възражения и ако ги намери за неоснователни, да се обоснове защо отхвърля същите?“;

2. „Въззивният съд длъжен ли е да следи за установяване на истината по делата?“;

3. „Допустимо ли е при направено искане на основание чл. 190 ГПК от една от страните по делото за представяне на документи (строителни книжа) и непредставянето им от другата страна, съгласно чл. 161 ГПК и цялостното поведение на другата страна, съдът да приеме, че за дадена сграда са били издадени строителни книжа?“.

Според касатора въпросите са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационния съд.

По отношение на първия въпрос се позовава на следната практика на ВКС: решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г., IV г. о., решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на I-во г. о., решение № 133 от 23.10.2019 г. по гр. д. № 3565/2018 г., I г. о., решение № 248 от 07.01.2020 г. по гр. д. № 4193/ 2018 г. на IV-то г. о., решение № 167 от 23.10.2019 г. по гр. д. № 4249/2018 г., III г. о., решение № 798 от 16.11.2010 г. по гр. д. № 3303/2008 г. на I-во г. о., решение № 1200 от 13.07.2004 г. по гр. д. № 585/2003 г. на IV-то г. о., решение № 350 от 17.05.2012 г. по гр. д. № 530/2010 г. на ВКС, I-во г. о.

Във връзка с втория въпрос се позовава на практика на ВКС, обективирана в: решение № 47 от 12.03.2019 г. по гр. д. № 2322/2018 г., и решение № 788 от 27.04.2011 г. по гр. д. № 120/2010 г., двете на IV-то г. о.

За третия въпрос се сочи да е разрешен в противоречие със следните решения на ВКС: решение № 90 от 21.01.2020 г. по т. д. № 1919/2018 г., решение № 23 от 26.04.2017 г. по гр. д. № 2732/2016 г. на IV-то г. о., и решение № 111 от 12.07.2018 г. по т. д. № 1892/2017 г. на I-во т. о.

Отделно от това касаторът застъпва становище за наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради значението за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, на втория въпрос, поставен при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и на въпроса:

4. „При иск по чл. 124, ал. 1 и сл. ГПК, чл. 108 ЗС, чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 34 ЗС, при който има данни, че един имот е бил възстановен на трети лица без правно основание, които впоследствие са го продали на други лица, от което са последвали вреди за лице, което има право на собственост върху имота и построената сграда в него на собствено основание, длъжен ли е съдът да изследва въпроса, при осъществяване на контрол, дали компетентните органи са имали право да възстановят право на собственост на лица, за които има данни, че не са имали право да им бъде възстановен точно този имот?“.

Касаторът сочи, че непроизнасянето на въззивния съд по доводите и възраженията във въззивната жалба, посочени и в т. 1 на касационната жалба, налага допускане на обжалваното решение до касационен контрол и в приложното поле на хипотезата по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК - очевидна неправилност. Позовава се и на решение № 350 от 17.05.2012 г. по гр. д. № 530/2010 г. на ВКС, I-во г. о.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

Ответниците Г. О. А. и Д. А. Й., заедно представлявани от адв. Н. Х., оспорват жалбата по съображения за нейната неоснователност и отсъствие на релевираните предпоставки за допускането ѝ до касационно обжалване. Претендират разноски за адвокатска защита в касационното производство.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното:

По делото е прието за безспорно, че страните са роднини и произхождат от общия наследодател А. И. Б. (А. Й. Б. или Б.), починал на 28.04.2015 г. Ищецът Й. А. Й. е негов син, ответницата Д. А. Й.- негова дъщеря, а ответникът Г. О. А. - негов внук (дете на сина му О. А. Й.).

Установена е идентичност между ПИ с идентификатор [№] и двуетажна сграда с идентификатор [№] по КККР на [населено място], и УПИ (парцел) [№] от кв. 34 по регулационния план на [населено място] (с площ от около 1 030 кв. м.) и построената в него двуетажна масивна жилищна сграда.

Съгласно заключението на съдебно-техническата експертиза, по кадастралния и регулационен план на [населено място] от 1963 г. процесният имот е извън регулацията на селото и попада в блок на ТКЗС. През 1986 г. урбанизираната територия на селото е разширена, като е допуснато изменение на регулационния план и е създаден кв. 34, включващ парцели X., X., X., XV и X.. Парцел XV е процесният имот. Процесната жилищна сграда, за която не са открити строителни книжа, е попълнена в кадастралната основа на приетата регулация през 2001 г.

След извършена проверка в общинска служба „Земеделие“ - [населено място] вещото лице свидетелства за съхраняването на решение № К 1037 от 08.05.2002 г. за възстановяване правото на собственост във възстановими стари реални граници на наследниците на А. С. А., с което на основание чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ е възстановено правото на собственост върху няколко земеделски имота, сред които овощна градина 1,030 дка, местност „К.“ (т. 4 от решението), че когато е съществувало ТКСЗ и е предприето строителството на сградата, не е имало парцел XV, доколкото земята е била извън регулация, в блока на ТКЗС, че не се идентифицира документ, удостоверяващ учредено право на строеж от ТКЗС, и че за извършеното строителство на сградата не се установяват строителни книжа.

За построената в имота сграда от главния архитект на Община - Т. е издадено удостоверение за търпимост изх. № УТИД-04-20-27(1) от 24.03.2021 г.

Въз основа на свидетелските показания е прието за установено, че строителството на сградата е започнало през 1981 г. и е завършило през 1985 г., както и че е извършено върху земя, предоставена от ТКЗС на А. Й. Б. (общият наследодател на страните), без да има издадени строителни книжа. Къщата е изградена от наследодателя на страните, съвместно със синовете му Е. Й., Й. Й. - ищец, и О. Й.-баща на ответника Г. А. и брат на ответницата Д. Й.. От последните двама в започването на строежа се включил само О., тъй като по това време Й. бил в казарма. След уволнението му, Й. взел участие в строителството на къщата до нейното завършване, а О. влязъл в казарма докато сградата се строяла и се уволнил при завършването ѝ. Тази последователност в участието на всеки от двамата братя в построяването на къщата съдебният състав е приел за установена от показанията на свидетелите А. Й., А. Е., И. У., за достоверността на които свидетелстват несъмнените данни за годините на раждане на Й. - 1962 г., и на О. - 1964 г., установеният в чл. 21 и чл. 24 от Закона за всеобщата военна служба в Народна република България (отм.) срок на същата служба (две години) и минималната възраст за призоваване (18 г.). След построяването на сградата, в едната част от къщата останал да живее общият наследодател на страните, а в другата (стаите от „дясната страна“) заживели ищецът Й. Й., неговата съпруга (св. А. Й.) и децата им, като от показанията на част от свидетелите (св. Е. Й. и св. А. Й.) е прието за установено, че ползваната от наследодателя на страните част от къщата (лявата половина) била обещана за О. срещу задължение той да го гледа. В периода 1995 - 2000 г. („преди повече от 25 години“ по данни на св. Е. Й.) ищецът напуснал имота - заминал да работи в [населено място], установявайки се за постоянно там (със спорадични завръщания в селото), а неговата съпруга (св. А. Й.) продължила да живее в къщата, обитавайки дясната половината от нея, до около 2019 г., когато била принудена да я напусне - била изгонена от О. Й. и членовете на неговото семейство. Свидетелят О. Й. и баща му А. Б. правили неуспешни опити да узаконят сградата, срещали се с част от наследниците на А. С. А., от които търсели съдействие в качеството им на собственици на земята. През 2012 г. настъпило влошаване на отношенията между О. Й. и неговия баща, който се установил в дома на една от дъщерите си, където след няколко години (през 2015 г.) починал.

При произнасянето си съдът е съобразил също така представена декларация по чл. 26 ЗМДТ, в която Й. Й. означил себе си като притежател на 1/2 ид. част от правото на собственост върху земята (парцел с площ от 1 050 кв. м.) и жилищна сграда (с РЗП 225 кв. м.), а за титуляр на останалата 1/2 ид. част посочил своя брат - О. Й..

Въз основа на писмо от [община] изх. № МТД-40/1/ от 08.11.2022 г. съдът е приел, че процесните имоти са били декларирани от различни лица през годините след 1998 г., както следва: от ищеца Й. Й. с декларация № 9514/04.12.1998 г. (до 31.12.2009 г.); от общия наследодател на страните А. Б. с декларация № 224/08.04.2010 г. (за периода от 2010 г. до 31.12.2014 г.); от свидетеля О. Й. с декларация № 1218/27.12.2016 г. (за периода от 2016 г. до 31.12.2020 г.); и от ответника Д. Й. с декларация № 334/25.03.2021 г. (за периода след 2016 г. до настоящата календарна година).

С договор за доброволна делба на недвижими имоти № 74, том I, общ peг. № 305/03.02.2021 г. с нотариална заверка на подписите била прекратена съсобствеността върху недвижими имоти от урбанизирана и земеделска територия, включени в наследството на А. С. А.. На 04.03.2021 г. с нотариален акт № 124, том I, peг. № 554, дело № 36/2021 г. процесният поземлен имот бил прехвърлен от правоимащите наследници на ответниците Г. А. - 2/3 ид. ч., и Д. Й. - 1/3 ид. ч. Впоследствие, с договор за доброволна делба на недвижими имоти № 98, том III, общ peг. № 2671 от 19.11.2021 г. с нотариална заверка на подписите ответниците се споразумели Г. А. да получи в изключителен дял и собственост жилищната сграда, находяща се в закупения от тях поземлен имот, като за уравняване на дела ѝ се учредява безвъзмездно право на строеж в полза на Д. Й. върху дворното място - предмет на делбата.

При така установените обстоятелства, за да потвърди решението на районния съд за отхвърляне на претенциите, окръжният съд е приел от правна страна, че поземленият имот е имал характеристиките на земеделска земя преди започване строителството в него, бил е част от блок на ТКЗС, като включването му в границите на урбанизираната територия се извършва през 1986 г. с разширяване на регулацията чрез изменение на регулационния план на селото, а построената в имота без строителни книжа жилищна сграда представлява незаконен строеж и като такъв не препятства неговото реституиране по аргумент от чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ. Посочил е, че до приключване на реституционната процедура на 08.05.2002 г. давност не е текла, а след тази дата ищецът не е упражнявал фактическа власт върху имота и не е манифестирал спрямо възстановените собственици намерение за неговото своене. По показания на свидетелите към този момент той се установил и заживял в [населено място], а възстановените собственици изрично се противопоставяли на подобренията в къщата, казвайки на обитателите му да не предприемат нищо, докато не станело ясно в чий дял ще се падне същият. Поради липса на установено от него владение върху поземления имот ищецът не би могъл да го придобие по давност съгласно чл. 79 ЗС. Не е придобил и претендираните реални части от сградата дори и да ги е владял непрекъснато в сроковете по чл. 79 ЗС, след като е установено, че двете части - както помещенията (частта от сградата), върху които се претендира право на собственост, така и останалата част, не отговарят на законово установените минимални изисквания за жилище, поради което и нямат статут на самостоятелни обекти на правото на собственост.

Що се отнася до иска за нищожност на извършената между ответниците делба на процесната сграда, съдебният състав е добавил още, че същата е била придобита от праводателите на ответниците с реституиране на имота, тъй като правото на собственост върху земята се възстановява заедно с незаконния строеж, а между собствениците по реституция и извършителите на строежа възникват единствено облигационни отношения по повод изграждането на сградата. А закупувайки земята, върху която тя е построена, без изричното й изключване от прехвърлянето, ответниците са придобили собствеността и върху нея. Ищецът не е доказал съсобственост с негово участие върху сградата- в реална или идеална част, поради което предявеният от него иск за нищожност на договора за доброволна делба на същата, сключен между ответниците, е неоснователен.

Въпросите, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, по които касаторът иска допускане на касационно обжалване, са продиктувани от следните съображения:

Във връзка с първия поставен въпрос не били обсъдени според касатора части от заключението на вещото лице; твърденията му, че процесният имот е подлежал на придобиване по давност, тъй като не бил внасян в ТКЗС и разпределянето на доказателствената тежест по този въпрос; липсата на доказателства, че наследодателят на праводателите на ответниците е имал подлежащ на възстановяване имот; непредставянето от ответниците на поискани доказателства; липсвала преценка по пътя на косвения съдебен контрол налице ли са били условията за връщане на земята;свидетелските показания. Вторият поставен въпрос е поставен във връзка със становището на касатора, че по делото неизяснен е въпросът дали имотът е подлежал на възстановяване и издадени ли са за него строителни книжа. Изложените до тук съображения са мотивирали касатора да постави и четвъртия въпрос. Третият въпрос е поставен във връзка с данните в представеното пред първоинстанционния съд удостоверение за търпимост от 24.03.2021 г., че при издаването му е било представено удостоверение № 2646 от 21.10.1982 г. от АПК „Г. Бенковски“ - Т., за предоставяне на земя за строеж на жилищна сграда, текст, който впоследствие отпаднал от съдържанието на документа според представеното във въззивното производство решение № 1 от 18.05.2023 г. за поправка на очевидна фактическа грешка, и процесуалното поведение на ответника Г. А., който е бил задължен, но не представил удостоверението от 1982 г.

Според касатора обжалваното решение е и очевидно неправилно - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, тъй като независимо от обстоятелството, че не е живеел постоянно в къщата, там е живяло семейството му - съпругата и децата му, а отсъствието му е било свързано с трудова заетост - изкарвал е пари за прехраната на семейството си, и се е прибирал във всеки възможен случай; там е била и адресната му регистрация по постоянен и настоящ адрес, а извършваните явни действия: построяването на жилищна сграда, ограждането на имота, благоустрояването му и ползването му за задоволяване на жилищни нужди на семейството в продължение на повече от 30 години, обективирали намерението му да свои имота и били от естество да достигнат до знанието на ответниците.

С оглед мотивите към обжалваното решение и поддържаните от касатора оплаквания, настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за проверка налице ли е очевидна правилност на решаващия извод в обжалваното решение, че ищецът, сега касатор, не е осъществявал владение върху имота, предмет на спора, след като към момента на възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ през 2002 г. той вече се бил установил в [населено място], където отишъл за да работи, макар в имота да е останала да живее неговата съпруга, както и че за придобиването по давност е необходимо владелецът да противопостави на собственика намерението си да свои вещта. По останалите въпроси, поставени в изложението, съдът следва да вземе становище при произнасяне по съществото на спора.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.