Определение № 1711 от 10.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 372/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по съвместна касационна жалба на Д. М. З. и А. М. З., чрез процесуален представител, срещу Решение № 259/ 04.11.2025 г. по в. т. д. № 311/2025 г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено Решение № 159/ 17.04.2025г. по т. д. № 316/2022 г. на Окръжен съд – Варна в частите, с които са отхвърлени предявените от настоящите касатори срещу ЗД „Бул Инс“ АД искови претенции с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за разликата над определените от първата инстанция от по 120 000 лв. /61 355.03 евро/ за всеки от тях до претендирания размер от по 200 000 лв. /102 258.38 евро/ – обезщетение за понесени неимуществени вреди в резултат от смъртта на майката им, причинена от застрахован по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ автомобилист, със съответна законна лихва, считано от уведомяването на застрахователя.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяната и уважаване на предявените искови претенции за горницата над присъдените от по 120 000 лв. до претендираните от по 200 000 лв. за всеки от тях, ведно със законната лихва върху всяка от главниците, считано от 05.03.2022 г. до окончателното им изплащане, както и присъждане на направените разноски за всички съдебни инстанции. Поддържа се, въззивният съд не е отчел всички релевантни за определяне размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД обстоятелства по делото.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК в хипотезите на чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. „Кои са критериите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по повод на причинена смърт в съответствие с установения в чл.52 ЗЗД принцип ?“;

2. „Следва ли решаващият съд при постановяване на своето решение и при произнасяне относно размера по чл. 52 ЗЗД на дължащото се застрахователно обезщетение да се съобрази с икономическата конюнктура в страната и нуждата да се създаде осъвременена съдебна практика по прилагане на правните норми съобразно нарастваща инфлация в страната ?“;

3. „Към кой момент се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди, отчитат ли се инфлационните процеси и следва ли да се съобразява обезщетителния характер на законната лихва ?“;

4. „Кои са предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. чл.432, ал.1 КЗ обезщетение за вреди при принос на пострадалия и необходимостта от доказване на приноса като условие за прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД ? Необходимо ли е приносът на пострадалия да бъде доказан при пълно и главно доказване от страната, която го е въвела ?“

Допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е обоснована с посочване практика на ВКС, а тази по чл.280, ал.1,т.3 ГПК е зявена бланкетно, поради което не следва да се обсъжда.

Ответникът по касация - ЗД „Бул Инс“ АД, в законоустановения срок по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените разноски за касационното производство.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежни страни, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да достигне до обжалвания резултат въззивният съд е констатирал, че обжалваната допустима част от първоинстанционното решение визира само приложението на критериите за определяне на справедлив еквивалент на вредите, за които застрахователят носи отговорност, като няма оплаквания по разгледаното възражение за съпричиняване, поради което и въпросите по евентуална редукция на размера с принос на пострадалата са извън инстанционния контрол.

Като спорни въззивната инстанция е очертала установените от първоинстанционния съд факти относно изживените от синовете на починалата емоционални страдания като неимуществени вреди от загубената връзка с най-близък член на семейството и правната им оценка по критериите за справедливост. В тази връзка Апелативен съд – Варна е обсъдил събраните пред първостепенния съд свидетелски показания, въз основа на които е приел за установено, че починалата М. З., като единствен родител, е била опора на сплотено семейство, била много грижовна и подпомагала децата си във всичко, събирала ги и всички я слушали и изпълнявали нарежданията й с обич, а след инцидента всички се пръснали и събиранията на семейството ги натъжават; До смъртта си починалата живеела заедно само със сина си А. З., който получавал пенсия поради увреждане на ръката си от дете, двамата си помагали финансово, материално и морално, и били в много добри отношения; След смъртта й последният получавал подкрепа от братята и сестрите си и създал свое семейство, очаква дете; След инцидента изпаднал в паника, постепенно и тежко преживял загубата на майка си, споделял, че тя много му липсва като опора и болезнено търсел липсващата й подкрепа; Приживе майката помагала и на Д. З., като му осигурявала средства от пенсията на брат му А., той слушал съветите й; След новината за смъртта на майка си Д. изпаднал в шок, не можел да спи, страдал мълчаливо, изпитвал постоянна тревога. След около шест-седем месеца му олекнало, но все още много трудно преживявал загубата.

Изложено е, че симптоматиката на траурната реакция на ищците била изследвана от вещото лице по допуснатата съдебно-психиатрична експертиза, от заключението на което е прието за установено, че внезапната и травматична загуба на майката е изиграла роля на остър стрес за синовете й, като е причинила временна депресивна реакция, продължаваща в рамките на обичаен период на траурна скръб (до 2 години), с по-ярко изразени симптоми в първите шест-седем месеца, характеризиращи се с безсъние и потиснатост, които постепенно са преодолени със собствените защитни възможности на личностите (без консултиране със специалисти) и към прегледа им в хода на делото не са открити данни за остатъчни депресивни изживявания и психогенни разстройства.

За неоснователни въззивният съд е намерил оплакванията на въззивниците по установяването на фактите. В тази връзка е акцентирано на установеното от свидетелските показания, че починалата не е „деляла“ децата си и не поддържала с А. по-специално отношения, освен че са живеели заедно, докато другите й деца са били вече отделени в собствени нови домакинства, поради което независимо от осакатяването му в детска възраст, отношенията между него и майка му не са били така изключително интензивни, че да се откроят от тези с другите по-големи деца. С оглед възприетото съдът достигнал до извода, че по делото не е било доказано убедително, че ищецът А. З. е разчитал на продължаващата връзка с майка си повече, отколкото е обичайно за пълнолетен син, още повече че веднага след смъртта й той е изградил заместваща близост, като е създал ново семейство, концентриращо емоционалното му общуване в бъдеще с партньор и низходящ. Направената въз основа на свидетелските показания преценка на депресивните симптоми на поведението на Д. З., според съда, изцяло кореспондира на заключението на вещото лице, поради което е възприета като обичайна временна, а не трайна или изключително интензивна промяна в поведението на този ищец. Изложено е, че съществувалата между ищците и пострадалата връзка е прекъсната в момент от живота на пълнолетните вече деца, за които най-интензивната част от общуване с родител (отглеждане, възпитание и оформяне на личностни и социални модели) вече е приключена и естественото й продължение предполага вече равностойното общуване между възрастни да се обогатява при постепенното трансформиране на функцията на низходящия към признание за положените грижи и предоставяне от своя страна на подкрепа на старини на възходящия. Безспорно загубата на това обективно оправдано очакване за по-продължителна емоционална взаимност, изграждана от синовете, е определена като неочаквана и внезапна и за рефлектираща върху личностите им като сериозен стресогенен фактор. Въпреки претърпяната от тях тежка загуба, според въззивния съд, липсва такава празнота в общуването, каквато ищците - въззивници описват в жалбата си, която е характерна за неестествена загуба на преживял детето си възрастен родител, очакващ нужните му грижи занапред. Като е съообразил, че вредите не се ограничават само до изживените в момента на самото трагично събитие болки и страдания, а продължават, макар и с намаляваща интензивност да характеризират живота на преживелите синове и ще влияят негативно на емоционалната им сфера като отражение на осъзнатото лишаване от това остатъчно общуване, съдът е намерил, че дължимото обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата от по 120 000 лв. е напълно адекватно. Подчертано е, че определеният размер на обезщетението е съобразен с развиващите се икономически процеси към датата на увреждането, поради което и оплакването за нарушение на изискванията на закона в тази насока са намерени за неоснователни. Посочено е също така, че завишаването на размера на обезщетението до претендираните суми би накърнило справедливия баланс между претърпените вреди в резултат на деликта и паричното измерение на нуждата от обезвреда към момента на самото увреждане, и вместо справедливо компенсиране би формирало средство за неоснователно повишаване на стандарта на живот на увреденото лице.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Първите три въпроса от изложението са относими към преценка на критериите за определяне на справедливото по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди. Същите са обсъждани от въззивния съд, обусловили са решаващия му извод за основателност на исковите претенции в определените размери, поради което е налице общата предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Настоящият състав на ВКС взе предвид, че по отношение критериите, които следва да се съобразяват от съдилищата при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди в резултат на непозволено увреждане е налице задължителна съдебна практика, обективирана в ППВС № 4/1961г., ППВС № 4/68г., ППВС № 5/1969г. и ППВС № 2 от 1984г. В тях е прието, че понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства. Посочено е, че за да се определи размерът на обезщетението, съставляващ справедливо овъзмездяване на претърпените неимуществени вреди в резултат от деликта, който е причинил смърт, е необходимо да се отчете: възрастта на пострадалия, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. От значение са и редица други обстоятелства, включително социално-икономическите условия в страната към момента на деликта, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди. В разглеждания случай Апелативен съд - Варна в съответствие с така посочената задължителна практика е направил своята преценка за проявлението на различните релевантни обстоятелства, като отчитането им не е формално, а поотделно е разгледал всяко едно от тях и е съобразил комплексното им отражение върху физическото и психическото здраве, емоционалния и социалния живот на ищците. Решаващият състав е изследвал релевантните за спора доказателства относно създадените приживе взаимоотношения между майката и всеки от ищците, след обсъждане на събраните по делото гласни доказателства е приел за установено, че независимо от факта, че само ищецът А. е живеел с нея в едно домакинство, пострадалата не е деляла децата си, взаимно са си помагали, сплотявала ги е, като изживяната загуба е нанесла дълбока емоционална за синовете й травма. Същевременно е отчетено, че психическите страдания са били резултат от изключително интензивно, но за кратък период стресово изживяване на внезапността и необратимостта на загубата на общуване с възрастен родител, последвано от типична траурна реакция на адаптация, като не са налице данни, че са породени особено значими последици за личността на опечалените; загубата е настъпила в момент от живота на синовете, навлезли в период на социална зрялост като възрастни индивиди, формирали по-тесен личен кръг на близост в собствено отделно домакинство и социален кръг. При обосноваване размера на обезщетението решаващият съд е съобразил и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Следва да се отбележи, че в касационната жалба и при обосноваване на въпросите не е посочено кой критерий не е съобразен от решаващия съд при определяне размера на обезщетенията. Следователно, въпросите обективират несъгласието на касаторите с крайния извод на съда, преценката на която е извън предмета на производството по селектиране на касационната жалба.

Последният четвърти въпрос не е включен в предмета на спора, поради което не отговаря на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Решаващият съд изрично е посочил, че поради липса на оплаквания по разгледаното от първостепенния съд възражение за съпричиняване, въпросите по евентуална редукция на размера с принос на пострадалата са извън инстанционния контрол.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК