Определение № 1000 от 01.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 2341/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от И. И. В. против решение № 93/25.06.2025 г. по в.т.д.№ 90/2025 г. на Апелативен съд- Велико Тръново в частта, с което е потвърдено решение № 18/20.02.2025 г. по т.д.№ 51/2024 г. на ОС – Плевен за отхвърляне на иск на касатора срещу ЗК "Лев Инс“АД за осъждане на последното да заплати на касатора, разликата над 75 000 лв. до 200 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат от смъртта на сина му Б. И. В., настъпила при ПТП на 25.07.2020 г., причинено виновно от Е. С. М. като водач на лек автомобил със застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” в ЗК „Лев Инс“ АД съгласно полица №BG/22/12000648974. В касационната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалваното въззивно решение, тъй като не е обсъдил всички доказателства имащи отношение към установяване на точния механизъм на ПТП,а оттук и поведението на пострадалия при него. Занижен е бил според касатора и общият размер на дължимото обезщетение, който не отговаря на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД. Неотчитането на всички критерии за определяне на това обезщетение е посочено от касатора като съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Навежда доводи за осъществяване на основания по чл.280, ал.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касацията ЗК "Лев Инс“АД и третото лице – помагач на ответника са депозирали писмени отговори на касационната жалба, с които оспорват по същество последната, какато и изпълнението на изискванията към общото и допълнителните основания за достъп до касация. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че спорът пред него се заключава до размера на обезщетението за неимуществени вреди и евентуалното наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от поведението на сина на ищеца. По първия спорен въпрос ВТАС е изследвал събраните по делото гласни доказателства, като е установил въз основа на тях, че касаторът и майката на загиналото момче са се разделили, а след това и развели, когато той е бил дете на около 5-годишна възраст. Независимо, че родителските права са били предоставени на майката, основно грижите за детето били осъществявани от нейните родители. След завършване на училище, през 2012 г., когато Б. е бил на 21 г., той е бил диагностициран с „параноидна шизофрения“ след постъпване в болница като пострадал при скачане от 4-ти етаж на сграда. Съдът е приел, че макар между ищеца и загиналия му син да е съществувала близка връзка на родител с дете, тя не се е отличавала с изключителна дълбочина и емоционалност. Бащата е отсъствал трайно от живота на единственото си дете в периода на съзряването му, когато нуждата от фигурата на баща е най-съществена и се създава най-голяма близост и обвързаност на основата на авторитет, споделени общи интереси, попечителско съдействие и пр., като контактите помежду им са били спорадични, а грижите по възпитанието и отглеждането му са поети от бабата и дядото по майчина линия. Бащата не е бил до сина си и когато е открито психичното му заболяване и е предприето лечението му – в периода 2012 г. – 2017 г., а отношения между двамата са били формирани основно, когато синът му е на 26 г. и болестта му вече е проявена. Съдът е отчел, че от 2017 г. до трагичния инцидент бащата е проявил сериозна ангажираност с лечението на сина си и родителска опека, доколкото е позволявала възрастта и психическото състояние на последния. Направил е извод, че смъртта на сина му, настъпила по трагичен начин, несъмнено му е причинила душевни страдания, но съдът не е приел, че тя е довела до описаното в исковата молба крайно тежко емоционално състояние и е обусловила социалната самоизолация на ищеца, че загубата е породила у него чувства на безсилие, емоционална опустошеност и безнадеждност. Въззивната инстанция е счела, че изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД не допуска обезщетението да представлява средство за повишаване на стандарта на живот на пострадалите, а то следва да служи единствено за репариране на причинените им вреди, поради това съгласно практиката на ВКС и съдилищата при определяне на размера му се отчита и социално-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Израз на същата е намерил в лимитите на застрахователно покритие по чл.492 КЗ, а именно минималната работна заплата към 2020 г е била 610 лв. и средната работна заплата по данни на НСИ за третото тримесечие на 2020 г. – 1373 лв. Следователно към релевантния момент за определяне на обезщетението - датата на настъпване на ПТП, съдът е взел предвид обстановката към средата на 2020 г. При съвкупния анализ на обсъдените обстоятелства ВТАС е намерил, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение в размер на сумата 150 000 лв. се явява справедливо за репариране на причинените на ищеца неимуществени вреди. Уважил е наведеното от застрахователя възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от сина на ищеца чрез нарушаване на изискванията на чл.108 ЗДвП, задължаващ го като пешеходец да се движи по банкета на пътното платно, а при липсата на банкет или невъзможност той да бъде използван – по платното за движение, противоположно на посоката на движението на пътните превозни средства, по възможност най-близо до лявата му граница. Разгледал е заключението на приетата авто-техническа експертиза, че пострадалият Б. В. е допуснал нарушения на чл.108, ал.1 и ал.2 ЗДвП, защото се е движил попътно на движещите се автомобили, при това не плътно до банкета, който поради състоянието си не е можел да бъде използван, а на значително за обхвата на пътната лента отстояние между 0.60 м – 1 м от банкета. Това поведение на пострадалия според съда се е явило предпоставка за осъществяването на деликта. Придвижването на пострадалия по пътното платно на извънградски първокласен път, по който е разрешено движението на МПС със скорост до 90 км/ч. за леки автомобили и до 80 км/ч. за автобуси и камиони, в участък, далеч от населено място, и по който не може да се очаква движение на пешеходци в тъмната част на денонощието, е изложило живота и здравето му на реален, перманентен и изключително висок риск, независимо от използването от него на светлоотразителна жилетка. Отчел е, че от разпита на св. Ц. се установява, че движението е било сравнително интензивно за тази част на денонощието, тъй като свидетелят е управлявал своя автомобил след автобус и два други леки автомобила. Въззивната инстанция е изложила аргументи, че ако В. се бе движил съобразно законовото предписание насрещно на движещите се автомобили, каквато възможност той е имал, той е могъл да възприеме посоката и направлението на последните и при малко напречно разстояние да се премести върху банкета, като по този начин предотврати настъпването на ПТП. Приносът на пострадалия е бил оценен като равен на този на делинквента. Посочил е, че отговорността на водачите е завишена и те трябва да проявяват внимание и предпазливост спрямо по уязвимите участници в движението – пешеходците /чл.5 ЗДвП/, но съдът е съобразил, че ПТП е реализирано през нощта, на пътен участък далеч от населено място, където не може с основание да се очаква придвижване на пешеходци. Поведението на делинквентът е преценено с оглед констатацията за управление на МПС с превишена скорост от 108.83 км/ч., която не му е позволила да спре в момента, в който той обективно е имал възможност да възприеме опасността. Основно ВТАС гради изводи въз основа на кредитираните от него показания на св. П. Ц. като достоверни, тъй като са детайлни, последователни и логични, възпроизвеждат негови непосредствени наблюдения, не си противоречат с дадените от него показания на ДП /цитирани са от вещото лице по авто-техническата експертиза/ и няма данни свидетелят да е пристрастен. Посочил е, че свидетелят излага, че в деня на инцидента се е движил след автобус марка „Сетра“ с румънска регистрация, като на около 100 м пред него, след автобуса, са се движили автомобилът на деликвента и друг автомобил, които преди това го изпреварили. Възприел, че в един момент автобусът се отклонил леко вляво, но другите автомобили продължили напред и той видял как във въздуха се премята нещо жълто – пострадалият, облечен със светлоотразителна жилетка. Изразява мнението си като шофьор, че водачът на автобуса при възприемане на пешеходеца се е отклонил, за да не го блъсне, но движещите се зад него автомобили, които били на малка дистанция, не са го видели. Съдът акцентира върху факта, че по делото не е било установено какви светлини са използвани от делинквента, но при наличието на автобус пред него съставът е намерил за логично същият да е управлявал автомобила на къси светлини, което според вещото лице по авто-техническата експертиза при установената висока скорост на движение прави управлението трудно, защото за кратко време водачът трябва да възприеме много къс участък от пътното платно – до към 50 – 55 м. Вещото лице е посочило, че човешка фигура със светлоотразителна жилетка е видима на къси светлини от разстояние 65 – 75 м. Дава заключение в допълнителната си експертиза, че на къси светлини водачът не е имал техническа възможност да предприеме спиране и да спре преди мястото на удара при движение с избраната от него скорост, защото опасната зона е 75 м, но би могъл да предотврати ПТП, ако се е движил със скорост около 73.41 км/ч и е реагирал за ефективно спиране. Съдът заключава, че с оглед свидетелските показания пътната обстановка поначало е изисквала водачът да кара с по-ниска скорост от разрешената за участъка, като освен това той е следвало да съобрази и маневрата на движещия се пред него автобус на отклоняване наляво, предприета очевидно с цел избягване на някакво препятствие. По изложените съображения, при съпоставяне на допуснатите от делинквента нарушения на ЗДвП, довели до настъпването на ПТП, с тези на загиналия пешеходец, довели до смъртта му, съдът е направил извод, че приносът на последния в причинно-следствения процес следва да бъде преценен като равен на този на делинквента. Произшествието и последвалата от него смърт безспорно не биха настъпили дори и при превишената скорост, с която делинквентът е управлявал своя автомобил, ако пострадалият не се е намирал на платното за движение на превозни средства по начин и в момент, когато това не е било безопасно за него. Изложил е съображения, че ако водачът бе избрал скорост на движение, съобразена с осветеността на фаровете му и с конкретната пътна обстановка, и бе реагирал адекватно, също нямаше да се стигне до настъпване на вредоносния резултат. При правомерно поведение всеки от участниците е имал техническа възможност да предотврати процесното ПТП. Поради което размерът на определеното обезщетение съдът е редуцирал с 50 % и е потвърдил първоинстанционното решение в частта за осъждане на застрахователя да заплати сумата от 75 000 лв. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси:1/ За да е налице съпричиняване следва ли да е установен конкретен принос на пострадалия или е достатъчно да има само предположение за поставяне в риск? Може ли съдът да приеме, че е налице съпричиняване, когато приносът на пострадалия за настъпването на ПТП не е ясно установен и конкретно посочен? Може ли съдът да приеме, че е налице съпричиняване, когато не е налице причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат?; 2/ При определяне степента на съпричиняването, подлежи ли на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на ПТП?;3/ При формиране на изводите относно размера на обезщетението следва ли съдът да съобрази възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, интензитета на търпените душевни болки?; 4/Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност " на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси?; 5/ Следва ли при определяне на обезщетението съдът да отчита и инфлацията?; 6/ Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на обезщетението да съобразява като ориентир размера на присъжданите обезщетения по други сходни случаи за близък период от време?;7/ Как се прилагат критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД - възможно ли е съдът да не съобрази дадени обстоятелства, които макар и обичайно значими за наличието на вреди в сходни случаи, не са налице в конкретния такъв, и обратно -да съобрази обстоятелства които макар и да не са сред неизчерпателно посочените в постановлението, в конкретния случай да се намират във връзка с подлежащите на обезщетяване вреди? По всички въпроси касторът въвежда допълнително основание за селекция на касационната жалба по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като твърди противоречие със задължителна практика на ВКС и практика на ВКС, какато следва: по първи въпрос с решение № 206 от 12.03.20Юг. по т. д. № 35/09г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 98 от 29.06.2013г. по т.д. № 596/12г. на ВКС, II т.о., решение № 151 от 12.ll.20Wr. по т.д. № 1140/11г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/12г. на ВКС, ТК, II т.о, решение №16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/13г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 92 от24.07.2013г. по т.д. № 540/12г. на ВКС, I т.о.; по втори въпрос с решение №15/19.02.2020 г. по т.д. №146/2019г. ВКС, II т.о.; решение №97/06.07.2009 г. по т.д. №745/2008 г. ВКС,II т.о., решение №33/04.04.2012 г. по т.д. №172/2011 г. ВКС,II т.о., решение №96/15.10.2012 г. по т.д. №936/2011 г. ВКС, I т.о., решение №39/16.07.2010 г. по т.д. №551/2009 г. ВКС,II т.о., решение №49/15.04.2009 г. по т.д. №648/2008 г. на ВКС,II т.о., решение №60126/19.11.2021 г. по т.д.№1999/2021 г. по описа на ВКС, I т.о, решение №206/12.03.2010 г. по т.д. №35/09 г. ВКС, II т.о., решение №98/24.06.2013 г. по т.д. 596/2012 г. ВКС, II т.о., решение №16/04.02.2014 г. по т.д. №1858/13 ВКС,I т.о., решение №99/08.10.2013 г. по т.д. №44/2012 г. ВКС, II т.о., решение №54/22.05.2012 г. по т.д. №316/2011 г. ВКС, II т.о., решение №33/04.04.2012 г. по т.д. №172/2011 г. ВКС, II т.о., решение №159/24.11.2010 г. по т.д. №1117/2009 г. ВКС,II т.о. решение №118//27.06.2014 г. по т.д. №3871/2013 г. на ВКС, I т.о. и решение №97/06.07.2009 г. по т.д. №745/2008 г. ВКС, II т.о., постановени по реда на чл.290 ГПК; по трети въпрос с ППВС № 4/1968 г., ршение № 149/02.05.2011 г. по гр.д. № 574/2010 г. на ВКС, III г.о., решение № 121/09.07.2012 г. по т.д. № 60/2012 г. на ВКС, II т.о.; по четвърти въпрос с р ешение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г., на ВКС, II т.о., решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, II т.о., по пети въпрос с решение №1/27.03.2012г. по гр. дело № 11106/2010г. на ВКС, IV. г.о.; по шести въпрос с р ешение № 230/04.12.2017 г. по гр.д. № 4874/2016 г. на ВКС, IV т.о.; по седми въпрос с ППВС N9 4/1968 г., решение № 93/23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 158/28.12.2011г. по т.д. № 157/2011г. на ВКС, I т.о., определение № 171/16.03.2021 г. по т.д. № 2917/2019 г. на ВКС, I т.о., решение № 93/23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на ВКС, II т.о. и р ешение № 158/28.12.2011г. по т.д. № 157/2011г. на ВКС, I т.о. Касаторът се позовава и на хипотеза на „очевидна непарвилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Първите два въпроса са от значение за правния спор и са свързани, като касаят приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД. Последователна е практиката на ВКС, обективирана и в цитираните от касатора решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, че при определяне на дължимото застрахователно обезщетение би следвало да се съпостави конкретното поведение на делинквента и това на увредения и да се отчита тежестта на допуснатите от всеки нарушения, намиращи се в причинна връзка с настъпването на вредоносния резултат, като не е достатъчно общо да се посочи кои законови изисквания са били нарушени. В случая въззивният съд в съответствие с посочената практика на ВКС е разгледал поведението на всеки участник в процесното ПТП, дали то нарушава конкретна правна норма и как фактически е допринесло за настъпване на вредоносния резултат. Така за пострадалия Б. В. ВТАС е съобразил не само допуснатото нарушение на чл.108, ал.1 и ал.2 ЗДвП – движил се е попътно на движещите се автомобили, при това не плътно до банкета. В съвкупност са били преценени и останалите констатирани обстоятелства –отстоянието на пешеходеца от банкета навътре в пътната лента е било значително между 0.60 м – 1 м от банкета. Освен това се съдът е посочил, че се касае за извънградски първокласен път, по който е разрешено движението на МПС със скорост до 90 км/ч. за леки автомобили и до 80 км/ч. за автобуси и камиони, в участък, далеч от населено място, и по който не може да се очаква движение на пешеходци в тъмната част на денонощието. Позовал се е на показанията на св.Ц., че движението в момента на ПТП е било интензивно.Поради което е заключил, че с цялостното си поведение синът на касатора е изложил живота и здравето си на реален, перманентен и изключително висок риск, независимо от използването от него на светлоотразителна жилетка. Също така въззивната инстанция е изложила аргументи, че ако В. се бе движил съобразно законовото предписание насрещно на движещите се автомобили, каквато възможност той е имал, той е могъл да възприеме посоката и направлението на последните и при малко напречно разстояние да се премести върху банкета, като по този начин предотврати настъпването на ПТП. Следователно апелативният съд е прил, че е налице конкретен принос на пострадалия, посочил го е и е направил извод за наличие на причинна връзка между поведението му и настъпването на вредите. В съответствие с цитираната практика на ВКС решаващият състав е съпоставил поведението на водача на превозното средство и на пешеходеца. Мотивирал се е защо счита, че всяко едно от тях се явява в причинна връзка с вредоносния резултат и че ако само един от участниците в ПТП е предприел съответните мерки – за пострадалия в случай, че се е движил в по платното за движение, противоположно на посоката на движението на пътните превозни средства, по възможност най-близо до лявата му граница, а за водача - ако се е движил със скорост около 73.41 км/ч и е реагирал за ефективно спиране, то това би било достъчно произшествието да бъде предотвратено. Съобразил е и завишените изисквания към водача на превозното средство. Следователно изводът на въззивния съд за определения процент на съпричиняване е бил мотивиран, като доводите на касатора касаят оплаквания за необоснованост на въззивното решение, което е касационно основание по чл.281, т.3 ГПК и не подлежи на проверка във фазата по чл.288 ГПК. Проблематиката останалите въпроси засяга критериите, които решаващият съд следва да съобрази при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, за да се яви то справедливо съгласно чл. 52 ЗЗД и как те следва да се обсъдят. Предвид задължителната за съдилищата практика, обективирана в ППВС №4/68 г. и ППВС № 4/1961 г. понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства. За да се определи размерът, съставляващ справедливо овъзмездяване на претърпените в резултат от деликта болки и страдания, е необходимо да се отчете действителният размер на моралните вреди, с оглед характера и тежестта на уврежданията, интензитетът и продължителността на болките, както и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Именно икономическата конюнктура е в основата на нарастване на нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица. В разглеждания случай Апелативен съд – Велико Търново, в съответствие с така посочената задължителна практика, е направил своята преценка за проявлението на различните релевантни обстоятелства, като отчитането им не е формално, а отделно е разгледал всяко едно от тях и е съобразил комплексното им отражение върху физическото и психическото здраве, емоционален и социален живот на касатора. Проследил е живота на починалия и развитието на връзката баща-син, отсъствието на първия в значителен етап от живота на последния. Отчел е полаганите грижи от бащата във връзка със заболяването на пострадалия, като не е направил констатация за подобряване в състоянието му, към какъвто извод иска да насочи с твърденията си в изложението касатора. Липсва и установеност от ВТАС на наличие на крайно тежък емоционален и физически срив, при безспорна доказаност на преживяно душевно страдание от страна на бащата по повод загубата на сина. Обосновката по третия правен въпрос очевидно не се отнася до настоящия казус / коментирано е друго правоимащо лице, друго починало лице, т.е. различни от процесните факти/. По четвърти и пети въпрос позоваването от страна на касатора на нормативно определените лимити и на инфлацията е само формално, без да се съобрази обхвата на произнасянето на ВТАС, който изрично е посочил, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди се отчита и социално-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Израз на същата съдът е намерил в лимитите на застрахователно покритие по чл.492 КЗ, като е отчел минималната работна заплата към 2020 г. от 610 лв. и средната работна заплата по данни на НСИ за третото тримесечие на 2020 г. – 1373 лв. Следователно към релевантния момент за определяне на обезщетението - датата на настъпване на ПТП, съдът е взел предвид социално-икономическите условия в страната към средата на 2020 г. Необходимо е да се посочи, че в съдебната практика - Решение № 28/09.04.2015г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, II т.о., Решение № 83/06.07. 2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о. и др., е застъпено разбиране, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент – моментът на настъпване на увреждането, т.е. те са ориентир при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претендирано по пряк иск на увредения спрямо застрахователя. В разглеждания случай, Апелативен съд– Велико Търново е определил размера на обезщетението за неимуществените вреди, като е съобразил социално-икономическата обстановка към датата на ПТП. Посоченият от касатора принцип според практиката на ВКС по решение по гр.д.№ 4874/2016 г., че справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи за обезвреда на неимущестевни вреди от един и същи вид, не е защитен от обосновката на въпрос № 6. Цитираната съдебна практика не разкрива сходство на хипотезите: в решение по т.д. № 1529/2015 г. на ВКС, II т.о. искът е бил предявен от майка на загиналото 17 г. момче, като ПТП е станало почти непосредствено след смъртта на съпруга й; по гр.д. № 60360/2016 г. на ВКС, I г.о. пострадалата е била единствена дъщеря, на 18 години, а по гр.д. № 60137/2016 г. на ВКС, IVг.о. починалата е на 37 г., със собствено семейство, но характерното за случая е, че е полагала грижи за родителите си, включително и специални такива за гледането на ищеца, който поради влошено здравословно състояние е бил на легло, помагала в домакинската работа на ищцата, т.е. те са разчитали изключително на нейната помощ и подкрепа, от която са останали лишени с настъпилата й смърт. Следователно всяка една от коментираните хипотези разкрива специфика, която опровергава доводите на касатора за аналогичност с процесния казус. Именно отличителните факти, а не сходните обстоятелства /ПТП, настъпила смърт на едиствен низходящ/ в отделните случаи са мотивирали съответните решаващи състави да определят конкретен размер на обезщетенията за неимуществени вреди. Налага се цялостен извод, че произнасянето на ВТАС по повдигнатите правни въпроси не е в противоречие с практика на ВКС. Не е налице и хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Извън поставените и разгледане вече правни въпроси касаторът не обосновава горното основание. Само въз основа на мотивите на въззивния акт, от външна страна настоящата инстанция също не установява наличие на произнасяне на възизвния съд при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл; при явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика; при нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Ответникът по касацията ЗК "Лев Инс“АД не е представил доказателства за извършване на разноски, а в полза на третото лице-помагач, на осн. чл.78, ал.10 ГПК, разноски не следва да се присъждат. Водим от горното, Върховният касационен съд