Определение № 1905 от 18.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 2248/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. С решение № 390 от 03.04.2024г. по в.гр.д. № 919/2023г. на Апелативен съд – София е потвърдено решение № 3489 от 29.11.2022г. по гр.д. № 6521/2022г. на Софийски градски съд, поправено с решение № 207 от 12.01.2023г. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от С. Д. М. срещу „Юробанк България“ АД искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на: сумата от 50 491. 53 евро (евентуално 54 086. 53 швейцарски франка), недължимо платени месечни анюитетни вноски по Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL33391 от 06.02.2008г. поради курсовата разлика между швейцарския франк и еврото за периода от 13.07.2015г. до 08.07.2021г., датата на пълното предсрочно погасяване на кредита, със законната лихва за забава от 18.10.2021г., датата на исковата молба, както и 3 756. 76 евро (евентуално 4 024. 24 швейцарски франка), изтекла лихва от 31.12.2019г., датата на изпратената покана за плащане, до датата на исковата молба; 8 842. 27 евро разлика от предварително договорените анюитетни вноски и заплатените над първоначалния лихвен процент за периода от 13.07.2015г. до 08.07.2021г., със законната лихва за забава от 18.10.2021г., както и 913. 47 евро, изтекла лихва от 31.12.2019г. до датата на исковата молба; 773. 11 евро надплатена такса за управление на кредита за периода от 13.07.2015г. до 08.07.2021г., със законната лихва за забава от 18.10.2021г. и 125. 57 евро, изтекла лихва от 31.12.2019г. до датата на исковата молба; както и сумата от 5 000 евро, недължимо платена сума за главница при извършеното на 08.07.2021г. пълно предсрочно погасяване на кредита, със законната лихва от 18.10.2021г. Със същото решение „Юробанк България“ АД е осъдено да заплати на С. Д. М. по предявени при условията на евентуалност искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД 9 471. 84 швейцарски франка, недължимо платена сума поради разликата между предварително договорените анюитетни вноски и заплатените завишени такива поради повишаването на лихвения процент за периода от 13.07.2015г. до 08.07.2021г., със законната лихва за забава от 18.10.2021г. до окончателното плащане, както и 978. 51 швейцарски франка, изтекла лихва от 31.12.2019г. до датата на исковата молба; 290. 21 швейцарски франка надплатена такса за управление на кредита от 13.07.2015г. до 08.07.2021г., със законната лихва за забава от 18.10.2021г. до окончателното плащане и 53. 04 швейцарски франка изтекла лихва от 31.12.2019г. до 18.10.2021г. (в пълните предявени размери относно главницата от 828. 16 швейцарски франка и 134. 51 швейцарски франка лихва исковете са били отхвърлени); 714. 71 швейцарски франка недължимо платена сума за главница при предсрочно погасяване на кредита, ведно със законната лихва от 18.10.2021г. до окончателното плащане (в пълния предявен размер на главницата от 5 356 швейцарски франка искът е бил отхвърлен). С подадена касационна жалба С. Д. М. обжалва въззивното решение в неговата отхвърлителна част. Поддържа неправилност на извода на въззивния съд, че договорните клаузи, касаещи превалутиране на кредита в швейцарски франкове, са равноправни. Съдът не е съобразил, че в договора за кредит не е изложен прозрачно точният механизъм на конвентиране на чуждестранната валута. В нарушение на процесуалния закон не е било съобразено влязлото в сила на 10.10.2023г. решение по гр.д. № 40878/2015г. на Софийски районен съд, водено между същите страни. Договорът безспорно е усвоен във валута евро, не във валута швейцарски франкове, до каквато валута касаторът не е имал реален достъп. Сумите е трябвало да бъдат присъдени в евро. Чрез приетото по делото основно заключение на съдебно-счетоводна експертиза (задача 2) се е установило, че поради плащаните без основание месечни анюитетни вноски в швейцарски франкове, вместо в евро, са надплатени 50 491. 53 евро. Касаторът иска въззивното решение в обжалваната част да бъде допуснато до касация и отменено, с уважаване на предявените искове. Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното решение е допустимо поради разрешаването на значими по делото материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Конкретно формулираните от С. Д. М. въпроси са: 1.) Следва ли търговецът или доставчикът да докаже пълно и главно, че оспорени от потребителите клаузи са индивидуално уговорени. Според касатора въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. 2.) Неравноправна ли е по смисъла на чл. 143 и чл. 146 от ЗЗП клауза от потребителски договор, с която се прехвърля изцяло валутният риск от промяна на стойността на швейцарския франк спрямо лева, при положение че липсва реално предоставен от банката и усвоен от кредитополучателя кредит в швейцарски франкове? 3.) Неравноправна ли е по смисъла на чл. 143 и чл. 146 от ЗЗП клауза от потребителски договор, с която се прехвърля валутният риск от промяна на стойността на швейцарския франк спрямо лева върху потребител и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката за неравноправния й характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност тя създава в ущърб на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора? 4.) Може ли да се приеме, че клауза от потребителски договор (договор за банков кредит), обвързан с чуждестранна валута, е изразена на ясен и разбираем език, в случай че преди/при сключване на договора на кредитополучателите не е предоставена достатъчна информация, която им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие, включително не е предоставена информация относно влиянието върху вноските на драстично обезценяване на законното платежно средство на държавата – членка, в която се намира местожителството или седалището на кредитополучателите, и относно възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, когато потребителят кредитополучател не получава доходите си в тази валута? Неравноправна ли е по смисъла на чл. 143 и чл. 146 от ЗЗП и Директива 93/13/ЕИО такава клауза от потребителския договор? 5.) Неравноправна ли е клауза от потребителски договор по смисъла на ЗЗП и Директива 93/13/ЕИО, която въвежда задължение на потребител да погасява кредита във валута швейцарски франкове и дава право на банката да преизчислява вноските по кредита в лева по произволно определен от нея курс „купува“, без да е посочена конкретна сума в тази валута? 6.) Може ли да се приеме, че „механизмът“ на усвояване на кредита, описан в чл. 1, чл. 2, чл. 6 и чл. 22 от потребителския договор отговаря на изискването за добросъвестност и прозрачност и на изискването на чл. 147 от ЗЗП клаузите на договорите, предлагани на потребителите, да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин? Следва ли този „механизъм“ и неговата неравноправност да се обсъди от съда при постановяване на крайния акт? 7.) Попада ли в изключенията на чл. 144, ал. 3 от ЗЗП клауза, която създава задължения на потребителя изключително да носи риска от валутната разлика по кредит, при положение, че курсовите разлики на усвояване на кредита и на погасяването му не са част от основания предмет на договора и не представляват възнаграждение за финансова услуга? 8.) Неравноправна ли е клауза по смисъла на ЗЗП и Директива 93/13/ЕИО, която въвежда различна валута на насрещните задължения на търговеца и потребителя по договора за кредит? 9.) Допустимо ли е чрез клауза в потребителски договор, потребителят да се отказва от права и да заявява готовност да понесе всички вреди, включително и пропуснати ползи от повишаване на валута (швейцарски франкове), която не е усвоил, и това кореспондира ли с духа и съдържанието на ЗЗП и Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори? 10.) Длъжен ли е националният съд служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори и при постановяване на крайния си акт да обсъди неравноправността им, дори да не е сезиран с изричен иск за прогласяването им? Относно въпросите от втори до десети касаторът се позовава на решенията и определенията на Съда на Европейския съюз по дело С-26/13, дело С-186/16, дело С-119/17, дело С-117/23, както и на практиката на ВКС, обективирана в решение № 295 от 22.02.2019г. по т.д. № 3539/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 294 от 27.03.2019г. по т.д. № 1599/2017г. на ВКС,ТК, ІІ т.о. и решение № 384 от 29.03.2019г. по т.д. № 2520/2016г. на ВКС,ТК, ІІ т.о. Касаторът поддържа и очевидна неправилност на въззивното решение в частта, в която, за разлика от възприетото с влязлото в сила решение по гр.д. № 40878/2015г. на Софийски районен съд, е отречена неравноправност на част от клаузите от договора за кредит. От насрещната страна по жалбата „Юробанк България“ АД е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора. Срещу въззивното решение в частта на уважените искове е подадена насрещна касационна жалба от „Юробанк България“ АД. Неправилни, според този касатор, са изводите на въззивния съд за недействителност на клаузата на чл. 3 от договора за кредит в частта на предвидената възможност за едностранна промяна на БЛП от страна на банката, на чл. 6, съгласно който БЛП не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, както и на уговорката на чл. 12, ал. 1 от договора поради липсата на приети обективни критерии за едностранни промени в Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които банката прилага при операциите. Въззивният съд не е обсъдил възраженията за плащания от страна на трето лице, както и приложимостта на дерогационната норма на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП. Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното решение е допустимо на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Поставените въпроси са: 1.) До каква степен следва да бъде определена или определяема формулата и начинът на изчисление на уговорения променлив лихвен процент на възнаградителната лихва в текста на договора за кредит, за да се счете, че е изпълнено изискването на чл. 143, ал. 2, т. 11 от ЗЗП, във връзка с чл. 58 от ЗКИ? 2.) При липса на императивно разписано нормативно задължение за кредитната институция към датата на сключване на договора за включване в текста му на детайлна формула да изчисление на променлив лихвен процент, уговорен между страните, може ли да се счете, че изискването на чл. 58 от ЗСИ, във връзка с чл. 143, ал. 2, т. 11 от ЗЗП е спазено, т.е. че основанието за промяна на лихвата е предвидено в договора, в случай че със съгласието на кредитополучателя определена част от тази формула е изведена във вътрешноведомствен отделен документ (Методология), до който кредитополучателят разполага с достъп до всяко време? 3.) При кои случаи и при какви предпоставки може да се приеме за спазено изискването на чл. 430, ал. 3 от ТЗ за писмена форма по договора за кредит по отношение на предвидения в договора метод и начин на изчисление и определяне на променливия лихвен процент на приложимата по договора възнаградителна лихва и може ли да се приеме, че това изискване не е спазено, когато клауза от договора препраща към допълнителен вътрешноведомствен документ, който е на разположение за запознаване на кредитополучателя по всяко време? Следва ли писмената форма за действителност на договора да банков кредит да обхваща абсолютно всички негови елементи и детайли и в частност законово допустимо ли е по общо съгласие на страните част от условията и параметрите на кредитната сделка да са уредени в отделен писмен документ, създаден от кредитора, който да е предоставен на постоянно разположение на кредитополучателя? 4.) Носими или търсими са задълженията на банката, уредени в чл. 58, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗКИ? Императивни ли са нормите на чл. 58, ал. 1, т. 1 и т. 8 от ЗКИ и възможно ли е чрез споразумение между двете страни те да се отклонят от тези правила, като договарят различен начин на предоставяне на информацията относно формирането на променливия компонент на годишния лихвен процент и условията за неговата промяна? Касаторът счита, че по тези въпроси въззивното решение постановено в противоречие с решение № 205 от 07.11.2016г. по т.д. № 154/2016г. на ВКС, ТК, І т.о.и и определение № 97 от 16.02.2017г. по т.д. № 2002/2016г. на ВКС, ТК, І т.о. 5.) Към кой момент следва да се преценява дали дадена договорна клауза създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договор за ипотечен банков кредит, сключен в чуждестранна валута? Следва ли преценката на неравноправния характер на дадена договорна клауза да се направи спрямо момента на сключване на разглеждания договор, при отчитане на всички обстоятелства, за които продавачът или доставчикът е можел да знае към този момент и които са от естество да се отразят на по-нататъшното му изпълнение? 6.) Доколкото е налице законова възможност да се договаря променлива лихва и предвид практиката на СЕС, допускаща включване на субективен елемент при нейното определяне, налице ли е нарушаване на нормативните изисквания и тези, поставени от задължителната съдебна практика, в случай че един или част от компонентите, включени в общата методология за определяне на променливия компонент от приложимия лихвен процент по кредит, зависи в определена степен от волята на кредитора, който предоставя заеми със свои средства и на свой риск и с което кредитополучателят се е съгласил при подписване на договора? 7.) По отношение на договорите за кредит с променлив лихвен процент – доколкото е възможно да бъде запазена волята на страните, изразена в договора, без да се накърняват интересите на потребителя, ако хипотетично се прецени, че променливата компонента не е базирана на конкретна формула или съвкупност от обективни фактори с ясна тежест и как в този случай лихвеният процент по договора ще може да се определи съобразно изискванията за справедливост? 8.) Следва ли да се приеме за валидна и несъздаваща значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца, клауза от договор за кредит относно определяне на приложимия лихвен процент, включваща възможност от страна на кредитора едностранно да определя част от неговата структура – променливата му компонента, без основанията за тази промяна да са уговорени ясно и точно в самия договор, при положение че чрез експертиза обективно се установи, че при евентуалното повишаване на лихвения процент чрез този механизъм в конкретния договор за кредит кредиторът е направил това, съобразявайки и следвайки всички обективни пазарни, икономически, финансови и други фактори, критерии, индекси и мерители на кредитния риск, влияещи на средния размер на лихвените нива, на международните и местните финансови пазари към определен момент и съответно потребителят не е бил ощетен от това повишение, доколкото обективно на пазара на идентични кредитни продукти, предлагани от други кредитни институции, не бил получил по-нисък размер на лихвения процент към същия релевантен момент? Във връзка с тези въпроси касаторът сочи решение № 98 от 25.07.2017г. по т.д. № 535/2016г. на ВКС, ТК, І т.о., както и решенията на СЕС по дело С-143/13 и дело С-186/16. 9.) Какво е съдържанието и приложното поле на дерогационната норма на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП и включва ли се в нейния обхват чрез понятието „други стоки или услуги, чиято цена е свързана с колебанията и/или измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги“ и договорите за банков кредит? Според касатора този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. 10.) Реализиран ли е кондикционният фактически състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за ищец, който е предявил осъдителна реституционна претенция за връщане на суми, представляващи недължимо платени части от погасителни вноски по договор за кредит поради констатирана неравноправност на договорни клаузи, по който договор същият е кредитополучател, в хипотезата, в която конкретни погасителни вноски са направени от трети лица, които не са свързани с кредитното правоотношение и в този случай кой е материалноправно легитимиран да получи претендираните суми или на кого се дължи тяхното връщане – на кредитополучателя, от чийто патримониум те не са излезли, или на третото лице, което реално е обедняло вследствие на евентуално установено неоснователно имуществено разместване, независимо че плащането се е отразило в правната сфера на ищеца – кредитополучател? 11.) В контекста на нормата на чл. 421, ал. 1 от ТЗ става ли част от патримониума на кредитополучател парична сума, внесена от трето лице по банкова сметка, обслужваща кредита на същия кредитополучател, и с изрично посочено основание за плащане „погасяване на кредит“ и може ли впоследствие, при наличие на съответните законови предопставки, тази сума да бъде претендирана и възстановена чрез кондикционен иск, предявен от кредитополучателя, или искът следва да бъде предявен от реалния вносител на сумата? Във връзка с въпросите касаторът сочи решение № 60152 от 15.06.2021г. по гр.д. № 3755/2020г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 60080 от 16.09.2021г. по т.д. № 466/2020г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 60287 от 16.02.2022г. по гр.д. № 973/2021г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. 12.) Доколко при наличие на специфични данни, факти и обстоятелства от областта на науката счетоводство и финанси, от които зависи установяването на правно и доказатествено релевантни факти по делото, обуславящи съществена част от фактическите изводи, касаещи същността на предмета на делото, и за които съдът е допуснал изслушването на експертиза, поради очевидното му становище, че той не разполага с тези специални знания, съдът разполага с процесуални правомощия да игнорира и при какви условия би могъл да не зачете заключение по тази допусната от него експертиза, без да изложи никакви мотиви и доводи за това? 13.) Доколко и в каква степен е обвързан съдът, който не разполага със съответните специални знания в определена област на науката, изкуството и занаятите, от заключението на назначена от нето счетоводно-икономическа експертиза, чието еднозначно заключение по една от допуснатите от съда задали е, че е налице значително изменение единствено във възходяща посока на детайлно разписаните икономически показатели, включени в методологията за определяне на променливата компонента по приложимия по кредита лихвен процент (БЛП), което обосновава фиксирането и отразяването на това изменение в конкретните стойности на тази променлива компонента реално по кредита? Страната се позовава на решение № 55 от 30.05.2022г. по гр.д. № 1421/2021г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение № 10 от 09.02.2002г. по гр.д. № 1921/2021г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. 14.) Съставлява ли предявяване на чуждо право пред съд от ищеца по смисъла на чл. 26, ал. 2 от ГПК завеждането на осъдителна искова претенция за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД в хипотезата, когато имущественото благо или сумата, чието връщане се претендира поради начална липса на основание за нейното предаване/плащане, е предадена/платена от трето лице, а не от ищеца, независимо е плащането е постъпило/ се е отразило в имуществената сфера на последния за погасяване на негов дълг? Според касатора по този въпрос въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 140 от 17.11.2020г. по гр.д. № 4530/2019г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 60152 от 15.06.2021г. по гр.д. № 3755/2020г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 60080 от 16.09.2021г. по т.д. № 466/2020г. на ВКС, ТК І т.о. 15.) Следва ли въззивният съд да обсъди в пълнота и да изложи самостоятелни мотиви по всички съществени оплаквания, правни доводи и възражения, релевирани от въззивника, както и да обоснове становището си кои от тях и защо приема или кои и защо отхвърля? Касаторът сочи ППВС № 1 от 13.07.1953г., ППВС № 1 от 10.11.1985г., решение № 164 от 04.06.2014г. по гр.д. № 196/2014г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. и др. От насрещната страна С. Д. М. е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с която подадената жалба се оспорва. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Касационните жалби на С. Д. М. и „Юробанк България“ АД срещу решението на Апелативен съд – София в частта относно исковете с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за връщане на надплатена такса за управление на кредита за периода от 13.07.2015г. до 08.07.2021г., със законната лихва за забава от 31.12.2019г. са недопустими и следва да бъдат оставени без разглеждане. Решението на въззивния съд в тази част е под касационния праг на обжалване по чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК - по гражданско дело, но с цена на исковете под 5 000 лева. Претендираната от С. Д. М. главница по тези искове, които са самостоятелни, е 773. 11 евро, а изтеклата лихва - 125. 57 евро, евентуално 828. 16 швейцарски франка главница и 134. 51 швейцарски франка лихва. В останалата част касационните жалби са редовни, като съответстващи на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустими – подадени в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страни с интерес от обжалването. При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, съдът приема следното: С предявени на 18.10.2021г. искове, увеличени по размер в хода на делото, С. Д. М. е поискал ответникът „Юробанк България“ АД да бъде осъден да му върне надплатени суми във връзка със сключен между страните Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL33391 от 06.02.2008г. (чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД) Конкретно търсени са били: сумата от 50 491. 53 евро, надплатени месечни анюитетни вноски поради курсовата разлика между швейцарския франк и еврото за периода от 13.07.2015г. до 08.07.2021г., със законната лихва за забава от 31.12.2019г., датата на изпратената покана за плащане, като до 18.10.2021г. – в размер на 756. 76 евро; 8 842. 27 евро разлика от предварително договорените анюитетни вноски и заплатените над първоначалния лихвен процент за периода от 13.07.2015г. до 08.07.2021г., със законната лихва за забава от 18.10.2021г., както и 913. 47 евро, изтекла лихва от 31.12.2019г. до датата на исковата молба; 773. 11 евро надплатена такса за управление на кредита за периода от 13.07.2015г. до 08.07.2021г., със законната лихва за забава от 18.10.2021г. и 125. 57 евро, изтекла лихва от 31.12.2019г. до датата на исковата молба; както и сумата от 5 000 евро, недължимо платена сума за главница при извършеното на 08.07.2021г. пълно предсрочно погасяване на кредита, със законната лихва за забава от 18.10.2021г. до окончателното плащане. При условията на евентуалност е било поискано присъждане на сумите в швейцарски франкове по курс на БНБ към датата на подаване на исковата молба. Първоначално първоинстанционното производство е било образувано пред състав на Софийския районен съд (гр.д. № 59673/2021г.), а в последствие – изпратено на Софийски градски съд по подсъдност, като е било образувано гр.д. № 6521/2022г. В производството пред Софийски градски съд са били събрани писмени доказателства, изслушано е било заключение на съдебна счетоводна експертиза, както и на съдебна графическа експертиза. С решение № 3489 от 29.11.2022г. по делото банката е била осъдена да заплати 9 471. 84 швейцарски франка, които са били недължимо платени поради разликата между предварително договорените анюитетни вноски и заплатените завишени такива поради повишаване на лихвения процент за периода от 13.07.2015г. до 08.07.2021г., със законната лихва от 18.10.2021г. до окончателното плащане, както и 978. 51 швейцарски франка изтекла лихва от 31.12.2019г. до датата на исковата молба; 290. 21 швейцарски франка надплатена такса за управление на кредита от 13.07.2015г. до 08.07.2021г., със законната лихва от 18.10.2021г. до окончателното плащане, както и 53. 04 швейцарски франка, изтекла лихва от 31.12.2019г. до 18.10.2021г. и 714. 71 швейцарски франка недължимо платена сума на главницата при предсрочно погасяване на кредита, със законната лихва от 18.10.2021г. до окончателното плащане. В останалата част предявените искове са били отхвърлени. Недоволни от решението са останали и двете страни. С. Д. М. го е обжалвал в неговата отхвърлителна част, а „Юробанк България“ АД – в частта на присъдените на ищеца суми. За да постанови решението си, с което първоинстанционното решение е било оставено в сила изцяло, въззивният съд е приел, че на 06.02.2008г. между С. Д. М. и „Юробанк България“ АД (с предишно наименование „Юробанк и Еф Джи България“ АД) е бил сключен Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL33391, обезпечен с ипотека. Потвърдено е било, а не е било и спорно между страните, съдържанието на договора. Съгласно клаузата на чл. 1, ал. 1 на кредитополучателя се е предоставял кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността на 78 000 евро по курс “купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита за покупка на недвижим имот (апартамент в [населено място]). В деня на усвояване на кредита страните са подписвали Приложение № 1, представляващо неразделна част от договора, в което се е посочвал приложимият към същата дата курс „купува“ за швейцарския франк банката, както и конкретно определения съобразно този курс размер на кредита в швейцарски франкове (чл. 1, ал. 3). Също съгласно договора кредитът се е усвоявал по блокирана сметка в швейцарски франкове, превалутиран служебно от банката в евро по търговски курс „купува“ на банката в деня на усвояването, и сумата се е превеждала в друга открита сметка в съответната валута (чл. 4, ал. 1 и ал. 4). Уговорено е било още погасяването на кредита да се извършва във валутата, в която той е бил разрешен и усвоен – швейцарски франкове (чл. 6, ал. 2). Съгласно чл. 22, ал. 1 от договора кредитополучателят е декларирал, че е запознат с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс „купува“ и/или “продава“ на швейцарския франк към българския лев може да има за последица, включително и в случаите на чл. 6, ал. 2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро, като напълно е приемал да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване. Декларирал е и че е съгласен да поеме всички вреди (включително и пропуснати ползи), произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит. Съгласно клаузата на чл. 22, ал. 2 от договора, кредитополучателят е декларирал още, че е изцяло запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 20-22 от договора, както и че е съгласен са настъпването им. Съгласно клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора кредитополучателят е дължал годишна лихва в размер на сбора на Базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове (БЛП), валиден за съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 1.15 пункта. Към момента на сключване на договора БЛП е бил 4.5%. Лихвата е била сбор от базов лихвен процент в размер на 4.5% и надбавка от 1.15%. Според клаузата на чл. 3, ал. 3 при просрочие на дължимите погасителни вноски, както и при предсрочна изискуемост на кредита, от кредитополучателя е била дължима лихва в размер на сбора от лихвата за редовна главница, определена в алинея 1, плюс наказателна надбавка от 10%, а според чл. 3, ал. 5 – действащият БЛП на банката не е подлежал на договаряне и промените в него са ставали незабавно задължителни за страните. Според клаузата на чл. 6, ал. 3, ако по време на действието на договора банката промени БЛП, размерът на погасителните вноски се е променял автоматично, в съответствие с промяната, за което кредитополучателят с подписването на договора е давал своето неотменяемо и безусловно съгласие. Съгласно чл. 12, ал. 1 банката е запазвала правото си по време на действие на договора да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които банката при прилага при операциите си, както и приложимите лихви, а измененията в Тарифата и/или приложимите лихви са влизали в сила от деня на приемането им от компетентните органи, като са били задължителни за страните. В чл. 4 от договора е било предвидено заплащане на еднократна такса за управление в размер на 1.5% от разрешения кредит и 0.3% от размера на непогасената главница в началото на всяка следваща година. С оглед това съдържание на договора от въззивния съд е било прието, че в съответствие с клаузите на чл. 2 от договора, на 13.02.2008г. по блокирана сметка (IBAN [банкова сметка]) с титуляр ищецът е била преведена сумата от 128 105 швейцарски франка, достатъчно да се приеме, че по договора е уговорена и предоставена сума в такава валута, независимо, че на същата дата (13.02.2008г.) е било извършено превалутиране на сумата в евро и по сметка в евро (IBAN [банкова сметка]), също с титуляр ищецът, е постъпила сумата от 78 000.01 евро, която на 15.02.2008г. е била преведена с основание покупка на имот. Уговарянето и отпускането на кредита в швейцарски франкове, според въззивния съд, е било с оглед по-ниската лихва в сравнение с кредитите в евро (4.5% БЛП за швейцарски франк и 6. 35 % БЛП за евро), а последвалото превалутиране на сумата е било с оглед заплащане на цената на имота, която е била уговорена в евро. Размерът на дължимите суми към крайния уговорен срок за погасяване (13.02.2038г.) според първоначалния погасителен план са били 128 105 швейцарски франка главница, 138 103. 45 швейцарски франка договорна лихва и годишна такса върху непогасената главница по чл. 4 от договора – 7 155. 82 швейцарски франка, или общо дължими 273 364. 27 швейцарски франка. На 08.07.2021г. кредитът е бил предсрочно погасен. Сумите, които са били дължими към тази дата съгласно първоначалния погасителен план са били 128 105 швейцарски франка главница, 85 870. 36 швейцарски франка договорна лихва и такса за управление – 6 352. 64 швейцарски франка, или общо 220 328 швейцарски франка. Изплатени от ищеца са били 243 317. 88 швейцарски франка, с които са били погасени 128 829. 71 швейцарски франка главница, 107 819. 24 швейцарски франка договорна лихва и такса за управление – 6 642. 85 швейцарски франка. В срока за погасяване на кредита (първоначално уговорен на 360 месеца) лихвата е била едностранно увеличавана от страна на банката. Въззивният съд е посочил още, че съгласно мотивите към предходно постановено влязло в сила решение от 13.08.2021г. по гр.д. № 40878/2015г. на Софийски районен съд, образувано по искова молба на С. Д. М. от 13.07.2015г. срещу банката, е било установено, че са недействителни, като неравноправни, клаузите на чл. 1, ал. 1 и ал. 3, чл. 2, ал. 1 и ал. 4, чл. 6, ал. 2, чл. 22, ал. 1 и ал. 2 от договора (касаещи преизчисляването на размера на кредита и месечните анюитетни вноски по курса на швейцарския франк), както и чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 (касаещи недължимо заплатените суми въз основа на едностранното увеличение на лихвата от банката). Според състава на Апелативен съд – София обаче клаузите на чл. 1, ал. 1 и ал. 3, чл. 6, ал. 2 и чл. 22, ал. 1 и ал. 2 от договора за кредит не са били недействителни. Макар да не са били формулирани прецизно, клаузите на чл. 1 са били в смисъл, че се отпуска кредит в швейцарски франкове (предмет на кредита е парична сума в швейцарски франкове), а когато плащането се извършва в различна валута, банката я преизчислява в швейцарски франкове (чл. 6). С чл. 22 на ищеца са били разяснени последиците от промяната на валутния курс и е декларирал, че е запознат с възможността от повишаване на размера на погасителна вноска, когато издължаването е в евро. Въззивният съд е посочил и промяната в нивата на валутния курс на франка към еврото и лева, като е направен извод, че не е допусната недобросъвестност от страна на банката. Относно останалите клаузи е било прието, че е недействителна клаузата на чл. 3 в частта на предвидената възможност за едностранна промяна на БЛП от страна на банката, както и на чл. 6, съгласно който БЛП не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните. За изцяло недействителна е била приета уговорката на чл. 12, ал. 1 от договора поради липсата на приети обективни критерии за едностранни промени в Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които банката прилага при операциите. Поради недействителността на тези клаузи от договора е следвало да бъде съобразен уговореният първоначален размер на лихвата – 5. 65%, образувана от БЛП от 4.5% и надбавка от 1.15 пункта, както и такъв размер на таксите. Въз основа на тези обстоятелства въззивният съд е направил заключение, че от ищеца е била надплатена лихва от 9 749. 22 швейцарски франка, или искът за сумата от 9 471. 84 швейцарски франка е бил счетен за изцяло основателен. По същество е било споделено твърдението на ищеца, че поради неравноправността на клаузи от договора за кредит е липсвало правно и фактическо основание банката да начислява по-висока от първоначално фиксираната лихва. Като акцесорна, за основателна е била приета и претенцията за лихви за забава от 31.12.2019г. (съгласно получена от ответника покана за доброволно изпълнение от 16.12.2019г.), като до датата на исковата молба (18.10.2018г.) – 978. 51 евро. По идентични съображения е бил приет за основателен искът за надплатена такса за управление на кредита от 13.07.2015г. до 08.07.2021г. При първоначално уговорени с погасителния план 6 352. 64 швейцарски франка и действително платените 6 642. 85 швейцарски франка, се е явявала разлика от 290. 21 швейцарски франка, със законна лихва от 31.12.2019г., като до датата на исковата молба – 53. 04 швейцарски франка. Споделени са били твърденията на ищеца за недължимо платени комисионни за управление в размер над 0.3% върху размера на непогасената главница. Надплатената при предсрочното погасяване на кредита главница е била определена от въззивния съд в размер на 714. 71 швейцарски франка, от общо претендираните 5 356 швейцарски франка. Това е бил разликата между главницата по първоначалния погасителен план (128 105 швейцарски франка) и платените 128 819. 71 швейцарски франка. Ищецът е изложил твърдения за неправилно изчисление на лихвата, но то, според въззивния съд, е останало недоказано, освен повишаването на лихвените плащания вследствие на увеличението на БЛП, което е предмет на другите искове. По касационната жалба на С. Д. М. При тези мотиви на въззивния съд, първият поставен от този касатор процесуалноправен въпрос относно доказателствената тежест при установяването на индивидуално договаряне на клаузи от потребителски договор, не е основание за допускане на касационно обжалване. Въпросът отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съгласно тълкуването в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ, но не е удовлетворен допълнителният критерий на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Отговор на въпроса се съдържа в чл. 146, ал. 4 от ЗЗП. Съгласно тази разпоредба, когато търговецът или доставчикът твърди, че определено условие от договора е индивидуално уговорено, тежестта за доказване пада върху него. В този смисъл е и константната и непротиворечива практика на ВКС, която настоящият съдебен състав изцяло споделя (решение № 60058 от 04.11.2021г. по т.д. № 2702/2019г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 5019 от 05.12.2022г. по гр.д. № 470/2022г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 50015 от 27.08.2024г. по т.д. № 657/2021г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др.). В тежест на търговеца или доставчика е да установи индивидуално договаряне. Националният правен режим е в съответствие с изискването за равностойност и ефективност на защитата, предоставяна на потребителите от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Съгласно тези изисквания предвидените национални процедури трябва да не са по-малко благоприятни от тези, които уреждат подобни вътрешни искове, както и да не правят невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правото на Европейския съюз (решение на Съда от 26.06.2019г., Addico Bank (С-407/18), ECLI:EU:C:2019:537, т. 46 - т. 49 и др.). С решението си въззивният съд не се е отклонил от правилото на чл. 146, ал. 4 от ЗЗП. На ищеца – потребител не е възлагана тежест на доказване относно липсата на индивидуално договаряне. Същевременно на такова не се е позовавал и ответникът. Същото е по отношение на десетия (последен) процесуалноправен въпрос на касатора С. Д. М. - относно задължението на националния съд служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори. Въпросът отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 от ГПК, но не са налице допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, на които се позовава страната. Съгласно постоянната практика на Съда на Европейския съюз, когато разполага с необходимите за това правни и фактически данни, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13, и по този начин за компенсира неравностойността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика. При липса на такива правни и фактически данни сезираната със спора между търговец или доставчик и потребител национална юрисдикция трябва да има възможност служебно да предприеме действията по събиране на доказателства, необходими, за да се установи дали определена съдържаща се в спорния договор клауза, попада в приложното поле на директивата (решение на Съда от 14.03.2013г., Aziz (С-415/11), ECLI:EU:C:2013:164, т. 46, решение от 11.03.2020г., Lintner (С-511/17), ECLI:EU:C:2020:188, т. 36, т.37, решение от 04.06.2020г., Kancelaria Medius SA (С-495/19), ECLI:EU:C:2020:431, т. 37, т. 38, решение от 17.05.2022г., SPV Project 1503 srl. (С-693/19 и С-831/19), ECLI:EU:C:2022:395, т. 53 и др.). В тази връзка изрично с разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от ГПК (нова, ДВ, бр. 100 от 2019г.), като част от основните начала в гражданския процес, е предвидено, че съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Изцяло в този смисъл е и съдебната практика на ВКС (решение № 168 от 29.01.2021г. по т.д. № 2184/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 60119 от 23.12.2021г. по т.д. № 1024/2020г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 491 от 23.07.2024г. по гр.д. № 1767/2023г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и др.), споделяна от настоящия съдебен състав. В случая въззивният съд не е отрекъл това свое принципно задължение, но като е обсъдил клаузите на сключения между страните договор е отрекъл някои от клаузите да са недействителни, включително такива, за които ищецът е изложил конкретни твърдения. Шестият въпрос относно механизма на усвояване на кредита, описан в чл. 1, чл. 2, чл. 6 и чл. 22 от сключения между страните договор, не удовлетворява общото изискване на чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като е фактологичен. Той изисква преценка от касационната инстанция на конкретни факти (съдържанието на сключения между страните договор), съответно преценка на правилността (обосноваността) на въззивното решение. Материалноправният или процесуалноправния въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В този смисъл е възприетото в мотивите на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ. Вторият и деветият от въпросите (материалноправни) също не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като не съответстват на изводите на въззивния съд в решението му. Въпросите са предпоставени от липсата на реално предоставен от ответната банка и усвоен от кредитополучателя кредит в швейцарски франкове. Съгласно възприетото от въззивния съд в решението му по блокирана сметка с титуляр ищецът е била преведена сумата от 128 105 швейцарски франка, което, според съда, е било достатъчно, за да се приеме, че по договора за кредит е уговорена и е предоставена сума в такава валута. Касационно обжалване следва да се допусне по останалите материалноправни въпроси на касатора С. Д. М. ( трети, четвърти, пети, седми и осми ). Уточнени и конкретизирани с оглед правомощията на касационната инстанция, въпросите съдържат питане дали може да бъде неравноправна клауза от договор, сключен с потребител, с която върху потребителя се прехвърля валутен риск, включително от промяна на стойността на швейцарския франк. Въпросите са от значение за изхода на делото - част от правния спор и обусловили изводите на въззивния съд. На въпроса въззивната инстанция е отговорила отрицателно, а касаторът поддържа, че клаузите на чл. 1, ал. 1 и ал. 3, чл. 6, ал. 2 и чл. 22, ал. 1 и ал. 2 от договора за кредит между страните, свързани с валутния риск, са неравноправни. Въпросите касаят водените искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за връщане на недължимо платени месечни анюитетни вноски по договора от 06.02.2008г. поради курсовата разлика между швейцарския франк и еврото, със законните лихви за забава. Касационно обжалване следва да бъде допуснато за преценка на съответствието на въззивното решение в тази част с актовете на СЕС, от които и такива, посочени от касатора (чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК). Съгласно практиката на Съда на Европейския съюз, фактът, че заемът трябва да бъде изплатен в определена валута, по принцип се отнася не до спомагателното споразумение за погасяване, а до самото естество на задължението на длъжника, като по този начин представлява съществен елемент от договора за заем (решение от 20.09.2017г., Ruxandra Paula Andriciuc и др. (С-186/16), ECLI:EU:C:2017:703, т. 38, решение от 10.06.2021г., BNP Paribas Personal Finance SA (С-609/19), ECLI:EU:C:2021:469, т. 35). Съдът може да преразглежда неравноправност на клауза, която се отнася за основния предмет на договора, само ако тази клауза не е ясна и разбираема. Не се касае за формална и граматическа разбираемост, а необходимост от предоставяне на обективна и абстрактна информация относно ефекта, който евентуално поскъпване или обезценяване на еврото спрямо чуждестранната валута може да има върху финансовите задължения на потребителя (решение от 03.03.2020г., Gomez del Moral Guasch(С-125/18), ECLI:EU:C:2020:138, т. 50, т. 51, решение от 27.01.2021г., Dexia Nederland (С-229/19 и С-289/2019), ECLI:EU:C:2021:68, т.50, решение от 10.06.2021г., BNP Paribas Personal Finance SA (С-609/19), ECLI:EU:C:2021:469, т. 27, т. 40-42, решение от30.04.2014г., Arpad Kasler (С-26/13), ECLI:EU:C:2014:282, § 2 от диспозитива, решение от 20.09.2017г., Ruxandra Paula Andriciuc и др. (С-186/16), ECLI:EU:C:2017:703, § 2 от диспозитива и др.). Ако тези изисквания не са изпълнени, се извършва преценка дали клаузата отговаря на изискванията за добросъвестност - дава ли тя конкретен израз на валутния риск. Може да се причини значителен дисбаланс в правата и задълженията на страните, в ущърб на потребителя, когато продавачът или доставчикът не може разумно да очаква, в съответствие с изискванията за прозрачност по отношение на потребителя, че той би се съгласил, при индивидуални преговори за договора, на непропорционален валутен риск в резултат на тези условия (решение от 20.09.2017г., Ruxandra Paula Andriciuc и др. (С-186/16), ECLI:EU:C:2017:703, § 3 от диспозитива, решение от 10.06.2021г., BNP Paribas Personal Finance SA (С-609/19), ECLI:EU:C:2021:469, § 3 от диспозитива и др.). Няма основание за допускане на касационно обжалване относно останалите искове на касатора по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД - за връщане на разликата над предварително договорените анюитетни вноски и заплатените над първоначалния лихвен процент, със законните лихви за забава, съответно недължимо платени суми за главница при извършеното на 08.07.2021г. пълно предсрочно погасяване на кредита, със законните лихви. Исковете на касатора в тази част са били уважени от въззивния съд частично, по съображения, че поради недействителността на клаузите от договора относно изменение на лихвата следва да бъде съобразен уговореният първоначален неин размер – 5. 65% (БЛП от 4.5% и надбавка от 1.15 пункта), съответно така следва да бъде съобразявана надплатената главница при предсрочното погасяване на кредита. Не са били излагани обстоятелства относно валутния риск. Във връзка с тези изводи на въззивния съд липсват формулирани правни въпроси, единствено обуславящо допускането на касационно обжалване. По касационната жалба на „Юробанк България“ АД Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в оспорената от този касатор негова част. Първите четири формулирани въпроса, както и шести и седми от въпросите (всички материалноправни), са хипотетични и основани на обстоятелства, които въззивният съд не е възприемал - че със съгласието на кредитополучателя определена част от формулата, по която се е определял БЛП (годишния лихвен процент), е изведена във вътрешноведомствен отделен документ (Методология), до който кредитополучателят разполага с достъп до всяко време. Така въпросите не отговарят на общото изисква на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Това е по отношение и на осмия и деветия материалноправни въпроси, основани на обстоятелството, че при изменение на БЛП банката е съобразила обективни пазарни, икономически, финансови и други фактори, критерии, индекси и мерители на кредитния риск, при което потребителят не е ощетен от евентуално повишение на лихвата. Такива обстоятелства въззивният съд не е приемал за установени. В тази връзка са и дванадесети и тринадесети от въпросите (процесуалноправни), по които също не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Не са установявани обстоятелства, с които са свързани десети, единадесети и четиринадесети от въпросите на касатора - конкретни погасителни вноски да са направени от трети лица (от тяхно име и за тяхна сметка). Отново не е удовлетворено общото основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Петият въпрос е относно момента, към който следва да се преценява дали договорна клауза е неравноправна. Отговорът на въззивния съд е, че преценката трябва да се направи спрямо момента на сключване на договора, каквото е разбирането й на касатора. В същия смисъл изрично е член 4, параграф 1 от Директива 93/13, както и практиката на ВКС (решение № 65 от 06.07.2018г. по т.д. № 1556/2017г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 295 от 22.02.2019г. по т.д. № 3539/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 384 от 29.03.2019г. по т.д. № 2520/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др.), при което дори да се приеме удовлетворена общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК, не е налице никое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1,т. 1 или т. 2 от ГПК, които сочи касаторът. Петнадесетият (последен) от въпросите на касатора-банка (процесуалноправен) относно задължението на въззивния съд да отговори на доводите и възраженията на страните, като мотивира решението си, в контекста на задълженията на въззивния съд по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и ал. 4 и чл. 236, ал. 2 от ГПК и направените в касационната жалба оплаквания относно допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, е въпрос от значение за изхода на спора, но не е удовлетворено допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на Върховния касационен съд, обективирана в посочените от касатора съдебни решения, както и от задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения в този смисъл (т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по гр. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС). Както се посочи, не се установява въззивният съд да е имал задължения да съобразява, че погашенията са от страна на трето лице, а приложението на нормата на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП е част от решаващата дейност на въззивния съд по същество, т.е. по правилността на въззивното решение (съответствието му с материалния закон), която правилност не може да бъде съобразявана във фазата по допускане на касационно обжалване. С оглед допуснатото касационно обжалване на С. Д. М. следва да бъде дадена възможност да представи документ за внесена държавна такса в размер на 2 122 лева по сметката на ВКС на РБ за разглеждане на касационната жалба. Таксата е съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК), вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК, при обжалваем интерес по делото от 54 248. 29 евро, съответно 106 100. 43 лева. Воден от горното съдът