Определение № 3361 от 18.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2017/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по постъпили касационни жалби срещу въззивно решение № 110 от 28.01.2026г. по в. гр. д. № 793/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд. С него, след като в една част е потвърдил, а в друга отменил решение от 09.07.2024 г. по гр. д № 7379/2023 г. на Софийски градски съд, въззивният съд е намалил на 70 000 лева присъденото обезщетение по иска на Р. Н. Ц. с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предявен против Прокуратурата на Република България за репариране на неимуществени вреди, претърпени вследствие на незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 387, ал. 2, предл. 1, вр. ал.1, предл. 3 и 4 НК, за което ищецът е оправдан с присъда № 46/28.09.2018г. по НОХД № 0204/2016 г. на СВС, слязла в сила на 08.09.2021г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 09.09.2021 г. до окончателното изплащане.

Прокуратурата на РБ обжалва въззивното решение в частта, с която след частично потвърждаване на решението от 09.07.2024 г. по гр. д № 7379/2023 г. на Софийски градски съд, в полза на Р. Н. Ц. е присъдено обезщетение в размер на 70 000 лв.Не е е отчетено ,че е наложена най-леката мярка за неотклонение и липсват мотиви за наличие на причинна връзка с вредите.

На свой ред ищецът Р. Н. Ц., представляван от адв. Р. Х., обжалва въззивното решение в частта, с която е отхвърлен предявения иск до размер на сумата 110 000 лв. Претендирани са вреди над обичайните, за които ищецът е провел доказване ,като въззивният съд не е изложил самостоятелни изводи по този въпрос, не е оценил тежестта на обвинението ,което е повдигнато за престъпление в професионалната сфера на ищеца и негативните последици за него са необратими.

За да постанови решението в обжалваните части, въззивният съд приема за установено, че ищецът е бил обвинен в извършването на тежко умишлено престъпление по смисъла на чл.93, т.7 НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от 1 до 8 години.Обвинението е в престъпление по чл.387,ал.2,предл 1,вр ал.1, пред 3 и 4 НК, свързано е със заеманото от ищеца високо обществено и служебно положение,налице е медийно разгласяване ,като производството е продължило 7 години, 7 месеца и 7 дни и е приключило с оправдателна присъда .Към момента на разследвания инцидент от 03.07.2008г, за взрив на боеприпаси в поделение, нах. се в близост до [населено място], ищецът Р. Н. Ц., военнослужещ в Българската армия с чин генерал- лейтенант е заемал високо отговорна длъжност в Генералния щаб на БА, която длъжност бил принуден да освободи, макар че неговите функционални задължения не били свързани със съхранение на боеприпаси. След шест години водено разследване и търсене на виновни, на 31.01.2014г срещу него и още двама военни са повдигнати обвинения в тежки умишлени престъпления ,тогава ищецът е бил на 60 години. Интензитетът на процесуалните действия с участие на ищеца като обвиняем е отчетен като висок.През 2016г обвинителният акт / 467 страници/ е внесен повторно в съда, вменяващ 8 отделни нарушения на служебни задължения и произтекли вреди на обща стойност 7 255 807,16лв Предявяването на материалите по ДП е продължило 9 дни. Показателно е също така ,че откритите заседания по делото в съдебна фаза са с обща продължителност 35 заседателни дни. Посочено е, че производството е било с фактическа и правна сложност,няколко обвиняеми, множество съдебни заседания /над 50 на брой след внасяне на обвинителия акт в СВС през 2016г/ с разпити на 160 свидетели и множество експертизи, което е и основание за продължителността му, но при постановяване на присъдата съдът е приел, че не са положени усилия за обективно изясняване на обстоятелствата относно огнището на пожара, от което следва и, че продължителността се дължи и на неточно избрана посока за изясняване на причините за експлозията и последвалите от нея пожари, което е допринесло за забавянето. Оправдателната присъда е била протестирана от Прокуратурата на РБ пред Военно-апелативен съд на Р България и потвърдена по ВНОХД 07/2019г. На ищеца са били наложени мерки на процесуална принуда - „Подписка” и „Забрана да напуска пределите на страната”, които са ограничили правото му на придвижване.На 06.04.2016г. с Постановление на наблюдаващият прокурор е била отменена марката за неотклонение „Подписка", както и забраната за напускане на Р България,във връзка с изтичането на максималния законов срок за тези мерки.По делото е приета комплексна съдебно медицинска експертиза. Не е прието за установено,че лечение в чужбина /Р.Австрия/ след прекаран инсулт,лекуван във ВМА, не е могло да се осъществи поради наложената мярка,но при ищеца е отчетена хипертония и мозъчно-съдово усложнение,с преживян исхемичен мозъчен инсулт в лява малкомозъчна хемисфера и дискоординационен синдром.Повдигнатото и поддържано обвинение представляват един от основните рискови фактори за възникването и протичането на артериалната хипертония, рискови фактори за възникване на усложнения и мозъчносъдова болест - в случая преживеният исхемичен мозъчен инсулт.Като резултат от воденото наказателно производство в психологичен план при ищеца са констатирани интензивни отрицателни преживявания, пораждащи трайни негативни емоционални състояния и свързани с психосоматичен дискомфорт симптоми.След анализ на доказателствения материал съдебният състав е намерил за доказано, че: психоемоционалното състояние на ищеца е било увредено, изпитвал е силно притеснение, че ще бъде несправедливо осъден, уронени били честта и достойнството му; накърнен е бил професионалният му авторитет като заемащ висша военна длъжност-заместник-началник по снабдяването на Генералния щаб на Българската армия по ресурсите; голямото медийно отразяване на повдигнатото обвинение; настъпилата социална изолация от приятели, колеги и познати, които са се дистанцирали от него, също е допринесло за негативните му преживявания.Отбелязано е, обаче, че не може да се приеме наказателното производство да е било причина ищецът да напусне заеманата длъжност,както и, че единствено то е причина за влошаването на здравословното му състояние, но е прието въз основа на заключението на СМЕ, че напрежението и стресът по време на същото са се отразили негативно на протичането на заболяванията му.

С оглед гореизложеното въззивната иснтанция е постановила, че обезщетението за претъпените неимуществени вреди следва да се определи в размер на 70 000лв.,ведно със законната лихва от 09.09.2021г до окончателното изплащане на сумата.

След преценка Върховен касационен съд, ІІІ г. о., счита, че е сезиран с процесуално допустими и редовни касационни жалби.Същите не обосновават допускане на въззивното решение до касационен контрол поради следните съображения:

В изложението към жалбата на Прокуратурата се поддържа,че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.Формулираните въпроси се свеждат до 1/задължението на съда да определи размера на неимуществените вреди, след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства и за точното прилагане на принципа за справедливост визиран в чл.52 ЗЗД, който според Прокуратурата на РБ е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в т. ІІ на ППлВС № 4/1968 г., в т. 3 и т. 11 на ТР № 3/2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; 2/ как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Тези въпроси според Прокуратурата на РБ са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в решение № 60232 от 03.05.2022г. по гр.д. № 3734/2020 г. на ВКС, IIIг.о., решение № 89 от 12.02.2024г. по гр.д. № 813/2023 г. на ВКС, IVг.о., решение № 148 от 12.03.2025г. по гр.д. № 3329/2023 г. на ВКС, IVг.о.

По делото е постъпил писмен отговор от Р. Н. Ц., чрез процесуалния му представител адв. Р. Х., в който се поддържа становище за неоснователност на касационната жалба и мотивирано се оспорват съображенията на Прокуратурата на РБ за допускане на решението до касационно обжалване в осъдителната част.Претендира се възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА за адвокатска защита пред настоящата инстанция.

В случая въззивният съд е извършил собствена преценка на събраните по делото доказателства и с оглед особеностите на случая е взел отношение по значението им за определяне конкретния размер на дължимото обезщетение, като не е налице противоречие с изтъкваната от касатора задължителна за съдилищата тълкувателна практика ,както и с формирана практика на ВКС.Различните по размер обезщетения, присъждани съгласно чл.52 ЗЗД за неимуществени вреди,причинени от обвинение в престъпление за които ищецът е оправдан с влязла в сила присъда, не са самодостатъчен довод за противоречие с установената съдебна практика на ВКС.Критерият не се обосновава.Не е налице сходство между обстоятелствата, обусловили размера на обезщетението по изтъкваното от касатора решение №148 от 12.03.2025г на Четвърто г.о, предвид последиците от обвинението като накърнена репутация, чест и засягане на професионалната реализация при лице заемащо отговорна длъжност,или висок пост.Различни са и обстоятелствата,преценявани във връзка с медийто отразяване на ангажирал обществено внимание случай по решение №89 от 12.02.2024г, Четвърто г.о на ВКС.В настоящия случай, шест години след инцидента с взрив на боеприпаси,предизвикал тогава обществена тревога, е дадено самостоятелно разгласяване на повдигнатите обвиния срещу ищеца като висш офицер,на неговото име и длъжност ,търсените с гражданския иск вреди за около 7 500000.00лв., произвело значителното публично злепоставяне за него. Накърнен е бил и професионалният му авторитет и честта му като офицер, заемал висша военна длъжност-заместник-началник по снабдяването на Генералния щаб на Българската армия по ресурсите ,независимо че към момента на привличането му като обвиняем ищецът вече не е заемал тази длъжност.Обсъдени са тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване,неговата интензивност наложените процесуални мерки за принуда, негативните последици, претърпени от ищеца в личен, професионален и социален план,рефлектирало ли е обвинението върху социалните му контакти, здравето и начинът му на живот.Противно на твърденията на Прокуратурата на РБ ,мотивирани са изводите на съда за наличие на пряка причинна връзка между обезщетените неимуществени вреди и повдигнатото обвинение,свързано именно със заеманата от ищеца висока длъжност. Съображенията на въззивния съдебен състав по така очертания кръг правнорелевантни факти са обективирани в мотивите към обжалвания съдебен акт,формирани след обсъждане на въведените оплаквания и доводи на страните, предмет на въззивното производство.

В изложение към жалбата Р. Н. Ц., подадена чраз адв. Р. Х. се сочат предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са повдигнати следните въпроси:

1. „Съответства ли по размер присъденото от въззивния съд обезщетение за неимуществени вреди с посочените в т. 11 от ППВС № 4/1968 г. критерии и задължението на съда да обсъди всички обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа за справедливост?“;

2. „Следва ли при определяне обезщетението за неимуществени вреди съдът да отчете конкретните доказателства за личността на пострадалия, неговата среда, нравствен облик, професионална реализация и обществен статус и предвид същите какъв е интензитета на вредите и ценността на благата, които са засегнати?“;

3. „Следва ли съдът да извърши конкретна преценка на характера и тежестта на обвинението, когато е свързано с деяния, извършени в длъжностно качество, обвиняемият е имал високо служебно положение, изпълнявал е ръководна работа с отговорности и публичен интерес при оценяване на настъпилите вреди в професионалната сфера и унищожено кариерно развитие, ако същите са с особена стойност и смисъл за пострадалия и подлежат ли последните на по-високо обезщетяване?“;

4. „При наличие на вредоносни последици с по-интензивен характер от продължително наказателно производство и публично разгласяване на обвинението и злепоставяне следва ли да се завиши размера на обезщетението?“;

5. „Причинените вреди, изразяващи се в трайно увреждане на здравето следва ли да се обезщетят в по-висок размер?“.

По тези въпроси се твърди противоречие с ППлВС № 4/1968 г., решение № 15 от 04.02.2020г. по гр.д. № 1510/2019 г. на ВКС, III г.о., решение № 182 от 05.12.2016г. по гр.д. № 1331/2016 г. на ВКС, IIIг.о.

С позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са повдигнати следните въпроси:

„Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан в исковата молба и във въззивната жалба?“; „Следва ли съда да отчита причинени болки и страдания като такива над обичайните, когато те са изрично посочени в исковата молба и във въззивната жалба?“;„Ако съдът не се е произнесъл конкретно по претенцията за вреди над обичайните следва ли да се приеме, че не се е произнесъл по целия иск?“;„Кои вреди се включват в понятието „над обичайните“?;„Какво е съотношението между вреди, които изискват по-високо обезщетение и вреди над обичайните в искова молба и във въззивната жалба нужно ли е да бъде проведено пълно и главно доказване за тях?“;„Когато са претендирани вреди над обичайните в исковата молба и във въззивната жалба нужно ли е да бъде проведено пълно и главно доказване за тях?“;Конкретното произнасяне на съда по претенцията за вреди над обичайните свързано ли е с правилното определяне на неимуществените вреди съгл. принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД и задължителната практика в ППлВС № 4/1968г.?“

Защитата на касатора счита ,че занижен спрямо претендирания размер на обезщетението е определен поради неразглеждане на претендираните вреди като надхвърлящи обичайните.

Не е постъпило писмено становище от насрещната страна.

По отношение на така повдигнатите въпроси от касатора Р. Н. Ц. не се обосновава поддържаното основание за допускане на касационно обжалванепо чл. 280, ал.1 т.1 ГПК, тъй като не са разрешени в противоречие, а в съответствие с относимата задължителна тълкувателна и каузална практика на Върховния касационен съд. Всички поставени от касатора въпроси в хипотезата на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК се отнасят до обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определяне размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди и същевременно същите са предмет на конкретна преценка от решаващия съд.В случая произнасянето на въззивната инстанция е съобразено с установените указания относно приложението на закона,след преценка на всички обективно съществуващи,установени по делото обстоятелства относно естеството и характера на неимуществените вреди претърпени вследствие на незаконното обвинение.Не е налице противоречие с цитираната казуална практика на ВКС,след като видно от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд е изложил съображения за конкретното им проявление и е формирал становището си относно фактическите положения, които възприема за установени като решаващ съд.Насоките и разясненията съдържащи се в приложените от касатора решения въззивният съд е съобразил като съдебна практика без да е отдавано прекомерно значение на едни обстоятелства,за сметка на други при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди.

По втората група въпроси не се обосновава наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК - общи и специални, според разясненията в Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. по описа на ОСГТК на ВКС. Въпросите са зададени в различни процесуални аспекти като израз на теза, че е необходимо при решаваща дейност съдът да раздели вредите на „обичайни” и „над обичайни” като отделен предмет на иска и съдебно разглеждане.Отграничаване при неимуществени вреди, определено по този начин се възприема в установената практика на ВКС,но по отношение необходимостта от провеждане на доказване на някои претендирани вреди.Спрямо заявения от ищеца обем неимуществени вреди, предвид обстоятелствата по делото в конкретния случай, едни вреди съдът ще приеме за обичайно отчитани при конкретните данни за произхода им и настъпили без да е необходимо провеждане на конкретно доказване за тях, за други неимуществени вреди ще приеме,че са установени ,или неустановени според доказателствата,/обсъдени поотделно и в съвкупност/ въз основа на което съдът прилага чл. 52 ЗЗД, като определя обезщетение по справедливост за всички неимуществени вреди, глобално. Този подход е следвал въззивния съд при постановяване на обжалваното решение съгласно установената практика на ВКС.При така зададените седем въпроса,поставени абстрактно,не се обосновава необходимост от произнасянето на касационния съд по такъв правен въпрос,който да има обуславящо за решаващите изводи на съда значение и освен това, разглеждането на който въпрос да допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия,респ. при непълни, неясни или противоречиви закони,за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, както е посочено в т. 4 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.

Изложените съображения налагат извод за отсъствие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поддържани и от двамата касатори по отношение въпросите за съдържанието на понятието „справедливост“, изведен като принцип в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по всички доводи и възражения на страните, доказателствата и тяхното значение за правилното прилагане на принципа на справедливостта. Не може да се приеме, че са нарушени зададените принципни механизми с Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на Върховния съд и установената практика на ВКС по прилагането на чл. 52 ЗЗД /така напр. решение № 104 от 25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на І т. о., решение № 157 от 28.11.2014 г. по т. д. № 3040/2013 г. на ІІ т. о., решение № 215 от 03.02.2017 г. по т. д. № 2908/2015 г. на І т. о., а както и цитираните от касаторите решение № 252 от 07.03.2018 г. по гр. д. № 60225/2016 г., ІV г. о., решение № 94 от 18.07.2019 г. по т. д. № 3030/2018 г., ІІ т. о., решение № 179 от 29.01.2016 г. по т. д. № 2143/2014 г., І т. о. и др./.Според утвърдената практика на ВКС въззивната инстанция, като съд по съществото на спора,следва да приложи собствено критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД и да мотивира размера на обезщетението за неимуществени вреди с установените по делото релевантни обстоятелства.Справедливостта /като критерий за определяне на паричния еквивалент на неимуществените вреди/ не е абстрактно понятие,а включва винаги конкретни факти,относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател.Те следва да бъдат оценени адекватно и в тяхната съвкупност, с посочване на значението им спрямо съдържанието на увреждането, както е подходил въззивния съд.

Изложените съображения налагат извод за отсъствие на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по двете подадени касационни жалби.

Водим от гореизложеното, ВКС, състав на III г. о.