Определение № 3697 от 23.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4459/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Е. Д. Д., чрез процесуален представител адв. Т. П., против въззивно решение № 853 от 22.06.2023 г., постановено по в. гр. д. № 1362/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд в частта му, с която е потвърдено решение № 860 от 21.02.2023 г по гр. д. № 6889/2022 г. по описа на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от Е. Д. Д. против Е. И. Л. иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване на нищожност на сключения между Х. И. Б. и ответницата договор за покупко-продажба на апартамент № 61 с идентификатор 68134.4091.594.11.61, обективиран в Нотариален акт № 156, н. д. № 123 от 08.10.2010 г. на нотариус Воденичарски с рег. № 292 при НК, поради накърняване на добрите нрави. С решението са присъдени съдебно-деловодни разноски. Касаторът счита, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Насрещната страна Е. И. Л. не е подала писмен отговор на касационна жалба и не изразява становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: Софийският апелативен съд е изложил, че ищецът обосновава твърденията си за нарушаване на добрите нрави при сключване на процесната сделка с размера на договорената и на заплатената цена по същата. По делото е установено от изслушаната СОЕ, че пазарната цена на процесния имот към момента на отчуждителната сделка на 08.10.2010 г. възлиза на 114 816 лв. без ДДС. Видно от договореното в предварителния договор и в НА, с който е изповядана сделката между страните, процесният имот е разпореден за сумата от 47 000 лв., като към момента на продажбата данъчната му оценка е била 43 833 лв. При преценка еквивалентността на престациите следва да се съобрази обстоятелството, че продавачът по сделката – наследодател на ищеца, е запазил правото на ползване върху имота пожизнено и безвъзмездно. За да се приеме, че цената по сделката е дотолкова неравностойна, че да противоречи на добрите нрави, съдебната практика приема, че разминаването между пазарната стойност и договорената между страните следва да е дотолкова голяма, че практически насрещната престация да е почти нулева. Съдебната практика възприема за нееквивалентни, достигащи до нарушаване на добрите нрави явни несъответствия, разминавания в престациите в десетократен или по-голям размер. В случая такова разминаване не се установява по делото. Дори и цената, на която е изповядана сделката между наследодателя на ищеца и ответницата да е по-ниска от пазарната стойност на имота, то това е обяснимо със запазеното вещно право на ползване от прехвърлителя. Разминаванията в продажната цена и пазарната оценка, независимо дали се съобразява стойността на вещното право на ползване, запазено от продавача, не е явно по смисъла на посоченото тълкуване на закона. Налице е несъразмерност, която е несъществена не нарушава сериозно принципа на еквивалентност на престациите и свобода на договаряне. Липсва такава несъразмерност в престациите, която да допусне намеса във волята на страните по сделката и да доведе до извод за нарушени морални правила при изповядване на процесната покупко-продажба. Част от развитите оплаквания на въззивника във въззивната жалба не са относими към твърдяната нищожност на сделката поради нарушение на добрите нрави, а биха били относими към други пороци на сделката – най-вече крайна нужда, каквито искове обаче не са предявени. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Настоящият състав намира, че в случая не следва да се допуска касационно обжалване на решението. Въззивното решение е валидно и допустимо. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е поставя следния правния въпрос: „При преценката си дали атакуваната сделка е нищожна, поради накърняване на добрите нрави, въззивният съд длъжен ли е да вземе в предвид и да обсъди всички въведени от страните в процеса твърдения, доводи и възражения, да анализира всички установени по делото относими факти, в тяхната съвкупност и хронологична последователност, да изясни комплексно всички характеристики на конкретния договор и да ги разгледа заедно с всички обстоятелства, които съпътстват сключването му?“. Сочи, че въпросът е решен в противоречие с приетото в практиката на ВКС – Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д.№ 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, решение № 39 от 30.06.2022 г. по т. д. № 56/2021 г. на ВКС, I т. о., решение № 105 от 13.06.2022 г. по гр. д.№ 2944/2021 г. на ВКС, III г. о., решение № 50217 от 09.11.2022 г. по гр. д.№ 1201/2022 г. на ВКС, III г. о., решение № 18 от 23.02.2021 г. по гр. д. № 2356/2020 г., II г. о., решение № 44 от 10.07.2020 г. по гр. д. № 1963/2019 г. на ВКС, II г. о. и решение № 212 от 01.02.2012 г.по т. д. № 1106/2010 г., II т. о. Поставеният в изложението въпрос за задълженията на въззивния съд не може да послужи като основание допускане на касационно обжалване, защото, не е решен в противоречие с посочената от касатора и служебно известна на настоящия състав задължителна практика на ВКС. По всяко едно дело независимо от предмета му въззивният съд, съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, основава решението си въз основа на приетите за установени обстоятелства по делото. При спор относно фактите, в мотивите към решението си съдът обосновава изводите си кои факти приема за осъществили се и кои не и въз основа на какви доказателства, извършвайки преценка на достоверността и доказателствената сила на всяко от доказателствата и съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка и зависимост. Когато има съвпадение с фактическите и правните констатации на първоинстанционния съд, а не само на крайния резултат от решаващата дейност на съда, въззивната инстанция може да препрати към мотивите на първостепенния съд на основание чл. 272 ГПК и по този начин да ги направи свои. Наред с това обаче, въззивният съд следва да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба в качеството си на инстанция по съществото на материалноправния спор, чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи, във връзка с направените оплаквания и доводи. Оплакванията на касатора, че въззивният съд не се е произнесъл по наведените от него възражения и доводи във връзка със свидетелските показания на разпитаните по делото свидетели, саморъчните записвания на представения от ответницата предварителен договор от 01.10.2010 г., изявленията на процесуалния й представител и несъобразяване обстоятелството, че с договора на Х. И. Б. е учредено пожизнено право на ползване на имота, което е оценимо по алгоритъма според Тълкувателно решение № 16 от 28.02.1985 г. по гр. д.№ 131/1984 г., постановено от ОСГК на ВС на НРБ, са несъстоятелни. Софийският апелативен съд е извършил анализ на събраните по делото доказателства заедно и поотделно, включително и в тяхната съвкупност и взаимовръзка и е направил свои изводи по всички наведени от страните доводи и възражения относно правилността на първоинстанционното решение. Дали изводите на съда са обосновани и решението е правилно не може да бъде проверявано в производството по допускане на касационно обжалване по чл. 288 ГПК. В изложението се съдържат предимно доводи за процесуални нарушения и несъобразяване с материалния закон при постановяване на въззивното решение, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване с решението по чл. 290 ГПК. Предвид изложеното, не следва да се допуска касационна проверка на решението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение