Определение № 152 от 04.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2749/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Бюро по защита при Главния прокурор, понастоящем преобразувано в „Бюро по защита на застрашени лица“ към министъра на правосъдието с изменение на Закона за защита на лица, застрашени във връзка с наказателно производство, обн. в ДВ бр. 80 от 24.09.2021 г., представлявано от гл. комисар Р. Т., против въззивно решение № 261374 от 01.03.2021 г., постановено по в. гр. д. № 283/2020 г. по описа на Софийски градски съд в частта му, с което е потвърдено решение № 187406 от 08.08.2019 г. по гр. д. № 62361/2018 г. по описа на Софийски районен съд, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 258858 от 29.10.2019 г., постановено по същото дело, с което е осъдено Бюро по защита при Главния прокурор към Прокуратурата на Република България да заплати на П. Г. Г. на основание чл. 187, ал. 5, т. 2, вр. с ал. 6 ЗМВР сумата 8658,92 лева, представляваща дължимо за периода 15.07.2015 г. – 30.08.2017 г. възнаграждение за положен извънреден труд над установената продължителност на работното време, ведно със законната лихва, считано от 25.09.2018 г. и Бюрото по защита е осъдено за разноски. Касаторът счита, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по жалбата П. Г. Г. в писмен отговор, подаден чрез адвокат М. П., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира следното: По делото е установено, че между страните е налице служебно правоотношение, по силата на което ищецът П. Г. Г. заема при ответника длъжността „младши полицейски инспектор“. Ищецът е работел на смени, като през процесния период е бил командирован многократно, основно за по пет дни, в различни градове в страната, през които е давал четири дневни дежурства по график от по 8 или 12 часа, а само две командировки са били за по 3 дни с 2 дни дежурство и една е била за 4 дни с 3 дни дежурство. През време на командировките след приключване на всяко от последните дежурства ищецът е следвало да изчака до сутринта на следващия ден другата смяна негови колеги, след което със служебен превоз се е прибирал до София. В представените по делото графици на работните смени на служителите при ответника за П. Г. Г. са определяни дежурства от по четири дни с времетраене 8 или 12 часа, като деня, следващ последния ден на всяко от дежурствата, е бил отбелязан като почивен /с изключение на отделни случаи, в които за него са били предвиждани по четири часа обучение/. Въззивният съд е приел, че времето от 20:00 часа до 08:00 часа след приключване на всяка последна смяна от дежурството по график на ищеца е такова, което изпълнява съставните елементи от понятието „работно време“ по смисъла на член 2, точка 1 от Директива 2003/88/ЕО и за него ответникът дължи заплащане за положен извънреден труд. Изложил е по отношение първия съставен елемент на понятието „работно време“ по смисъла на член 2, точка 1 от Директива 2003/88, според който работникът трябва да изпълнява своята дейност или задължения, че съгласно чл. 17, ал. 1 от представените по делото Правила за реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители /Правилата/ в Бюро по защита при Главния прокурор, утвърдени със заповед № РД-02-26/02.07.2015 г., изм. и доп. със заповед № РД-02-32/02.12.2016 г., отработеното време включва: 1./ работните часове в рамките на редовното работно време; 2./ времето за хранене; 3./ времето за физиологични почивки; 4./ времето за провеждане на професионално обучение, извън редовното работно време; 5./ времето за инструктаж, отвод, приемане и сдаване на смяната или дежурството; 6./ времето за отдих; 7./ фактически извършената работа по време на разположение; 8./ работа извън редовното работно време; 9./ времето на дежурство; 10./ времето за пътуване при командироване извън редовното работно време, когато по време на самото пътуване се изпълнява конкретна задача, свързана с някоя от функциите на Бюрото. Така, с оглед предвиденото в чл. 17, ал. 1, т. 5 от Правилата, ответникът е приел, че времето за приемане и сдаване на смяната или дежурството е част от отработеното време. Ищецът е оставал за времето след 20:00 часа от края на последния ден на всяка от смените му по дежурствата до 08:00 часа сутринта на следващия ден именно с оглед задължението му да изчака и да предаде смяната на неговите колеги. За наличието на това негово задължение по недвусмислен начин сочат и всички заповеди, с които П. Г. Г. е бил командирован по време на дежурствата си в съответните населени места извън София, които винаги са били с ден повече от дните, в които той е бил включен в графика за дежурство и винаги са застъпвали по един ден, в който ищецът е следвало да бъде в почивка. По отношение на втория съставен елемент на понятието „работно време“ по смисъла на член 2, точка 1 от Директива 2003/88, според който работникът трябва да работи и да е на разположение на работодателя, съдът е приел, че решаващ фактор по отношение преценката дали работникът е на разположение на работодателя е фактът, че работникът е длъжен да присъства физически на определено от работодателя място и да е на негово разположение, за да може в случай на нужда незабавно да извърши необходимите престации. От предвиденото в чл. 17, ал. 1, т. 5 от Правилата на ответника, а и от всички представени по делото заповеди, с които П. Г. Г. е бил командирован по време на дежурствата си в съответните населени места извън София е установено, че за времето след приключване на всяка последна смяна от 20:00 часа до 08:00 часа на следващия ден, той е изпълнявал своите задължения свързани с това да изчака и да предаде смяната си на неговите колеги. В тази насока са и показанията на разпитания свидетел Д. Г. З., който заявява, че след приключване на всяка последна смяна от дежурството на ищеца, последният не се е прибирал в дома си, а е бил длъжен да остане до следващия ден в града на командировката, за да изчака идващата смяна и да й предаде своята, като едва след това е отпътувал за София. Съответно, след приключване на всяка последна смяна от дежурството му, ищецът е трябвало да присъства физически на определено от работодателя място, което е било географски и времево ограничено и отдалечено от дома му /в повечето случаи на поне 100 км от него/, и това е произтичало от необходимостта за предаване на смяната на колегите му. По този начин ищецът е търпял ограничения, по-големи от обичайните, които несъмнено са го възпрепятствали да организира и управлява собственото си време по начин, че да може да се отдаде пълноценно на личните си и обществени интереси и най-вече на семейството си. Обжалваното решение е валидно и допустимо. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя следните правни въпроси: 1. „Полага ли извънреден труд служителят, докато е в командировка, но в почивка по график, заради това, че е налице „работно време“ по смисъла на чл. 2, т. 1 от Директива 2003/88/ЕО на ЕП и на Съвета от 04 ноември 2003 г. относно някои аспекти на организацията на работното време /Директива 2003/88/ЕО/?“ и 2. „Следва ли да бъде считана за остаряла и в противоречие с чл. 2, т. 1 от Директива 2003/88/ЕО посочената съдебна практика?“. Сочи, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, твърди, че са решени в противоречие с решение № 3861 от 26.10.2016 г. по гр. д. № 14906/2015 г. на Районен съд - Варна и решение № 6044 от 29.08.2012 г. по гр. д. № 2046/2013 г. на Софийски градски съд. Настоящият касационен състав намира, че не е налице основание за допускане до касационно обжалване по поставените въпроси. Първият въпрос е относим към решавашите мотиви на въззивния съд за уважаване иска, но по него не се разкрива поддържаното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. С Тълкувателно решение № 8/2014 от 14.11.2014 г. по т. д. № 8/2013 г. на ОСГК на ВКС е даден принципен отговор и е прието, че при непрекъсваем производствен процес /смени дежурства/ нормативно определеното време за хранене се включва в работното време, ако работникът или служителят е длъжен да присъства физически на място, определено от работодателя е прието, че за това време му се дължи възнаграждение. Ако работникът или служителят има такова задължение, цялото дежурство, включително и неактивната част /време за спане, храна и физиологични нужди/, се счита за работно време. Това разрешение отчита установените в Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003 г. минимални стандарти, които следва да гарантират работодателите на работниците. Директивата дефинира, че „работно време“ означава всеки период, през който работникът работи на разположение на работодателя и изпълнява своята дейност или задължения, в съответствие с националното законодателство и/или практика. Даденият с обжалваното решение отговор на въпроса е изцяло в съответствие с посочената практика, доколкото по делото не се спори и е установено, че след приключване на всяка последна смяна от 20:00 часа до 08:00 часа на следващия ден, ищецът е изпълнявал своите задължения свързани с това да изчака и да предаде смяната си на неговите колеги, а доколкото е бил командирован в друг град, при определяне на отработените часове следва да се включи и времето за придвижване. Вторият въпрос, с който се пита следва ли да се счита за остаряла посочената от касатора практика на ВРС и СГС не може да послужи като общо основание за допускане на касационното обжалване, освен това тази съдебна практика е неотносима към разглеждания казус. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението. На ответника по касационната жалба не следва да се присъждат поисканите разноски за адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., доколкото към отговора на касационната жалба не е представен договор за правна помощ и съдействие. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение