Определение № 91 от 27.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1322/2021 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Дженерали застраховане“ АД, срещу решение №270 от 27.11.2020г. по гр.д. №528/2020г. на Пловдивски апелативен съд, 1 търговски състав. С него се потвърждава решение №126 от 03.04.2020г. по т.д.№41/2019г. по описа на Старозагорски окръжен съд в обжалваната част, с която „Дженерали застраховане“ АД е осъдено да заплати на Н. В. Б. сумата от 125 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, преживени болки и страдания, стрес, страх и негативни емоции, в резултат на претърпяното от ищеца ПТП на 22.07.2018г., ведно със законната лихва върху обезщетението, считано от 23.01.2019г., до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 6 953,16 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в направените от Н. В. Б. разходи за лечение, които са в пряка причинно-следствена връзка с получените от него травматични увреждания в резултат на претърпяното ПТП на 22.07.2018г., ведно със законната лихва върху обезщетението, считано от 23.01.2019г. до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касаторът поддържа, че въззивният съд неправилно и едностранно е ценил събраните доказателства и доводите на страните по делото, както и че не е разгледал в нужната пълнота възраженията на касатора срещу претенциите в заявените размери. Счита, че с вече изплатеното от него обезщетение за неимуществени вреди е обезщетил ищеца за всички претърпени такива вследствие процесното ПТП. Претендира присъждане на разноски. Ответникът Н. В. Б. оспорва жалбата, като твърди липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване, респективно неоснователност на жалбата по същество. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима в частта, с която се обжалва въззивното решение за уважаване на иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. В останалата част – по отношение на въззивното решение, с което е потвърден първоинстанционният акт за осъждане на „Дженерали застраховане“ АД да заплати на Н. В. Б. сумата от 6953,16 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, жалбата е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане с оглед цената на този самостоятелен иск /10 000 лв./, попадаща под установения в чл.280, ал.3, т.1 от ГПК минимален размер. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е счел, че справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди вследствие настъпилото на 22.07.2018г. ПТП възлиза на 190 000 лв., съответно, че правилно е присъдена сумата от 125 000 лева, предвид вече заплатеното от „Дженерали застраховане“ АД обезщетение в размер на 65 000 лева. Касаторът обосновава допустимостта на касационното обжалване, като поставя следните въпроси: 1. Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора, да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните? 2. По приложението на чл.52 от ЗЗД при определяне на справедливо обезщетение за причинените на лицата неимуществени вреди; 3.Хипотетичната опасност за живота, без да са налице данни за негативното й преживяване от страна пострадалия/ тоест само факта на съществуването на такава опасност/, представлява ли неимуществена вреда по смисъла на закона? 4. Разпоредбата на чл.6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, съгласно която от датата на извънредното положение /13.03.2020г./ до датата на влизане в сила на изменението на разпоредбата /09.04.2020г./, не се прилагат последиците от забава за плащане на задължения на частноправни субекти, императивна материалноправна норма, за която въззивната инстанция следи служебно ли е, дори като нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване? Поддържа се наличието на допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК по посочените правни въпроси. Касаторът поддържа, че по първия въпрос въззивният съд е допуснал противоречие с практиката на ВКС, формирана с решение №331/04.07.2011г. по гр.д.№1649/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №36/24.03.2014г. по т.д.№2366/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение от 22.02.2011г. по гр.д.№1863/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение от 09.05.2011г. по гр.д.№421/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение от 09.06.2011г. по гр.д.№761/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., постановени по реда на чл.290 от ГПК, в които се приема, че съдът трябва да обсъди в мотивите на решението всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право. Твърди, че останалите три въпроса са разрешени в противоречие със задължителните указания на ППВС №4/1968г. и практиката на ВКС, обективирана в решение №83/06.07.2009г. по т.д.№795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №95/24.10.2012г. по т.д.№916/2011г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №154/30.10.2012г. по т.д.№807/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №142/15.10.2015г. по т.д.№2766/2014г. на ВКС, ТК, І т.о. и др. Поддържа също, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по въпроса дали съдът следва да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В настоящата хипотеза въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, относими към пораждане на задължението за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. Съдът е обсъдил подробно съдържанието на представените писмени доказателства, както и заключението на съдебно – медицинската експертиза, което е възприел изцяло, както и показанията на разпитаните по делото свидетели. При това е обсъдил изложените във въззивната жалба доводи за неправилна преценка от страна на първоинстанционния съд на обстоятелствата, имащи отношение към определянето на адекватно обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди и по специално доводите за липса на доказателства за търпени от ищеца болки и страдания в периода до изграждане на черепната му стена, както и оплакването относно приноса на пострадалия за негативните последици от ПТП, изразяващо се в управление на автомобила с превишена скорост – 12 км./ч. над разрешената от закона. Съдът изрично се е позовал на изводите на автотехническата експертиза, че движението с превишена скорост на двамата водачи в процесния пътен участък не е в пряка причинно – следствена връзка с настъпилото ПТП, а същото се дължи на навлизане в насрещната лента за движение и закъсняла реакция от страна на водача на автомобила „Опел“ А. А., чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружество. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително цитираната от касатора съдебна практика по чл.290 от ГПК. Правилността на фактическите и правни изводи относно липсата на причинна връзка между поведението на пострадалия и претърпяното от него увреждане, до които въззивният съд е достигнал в резултат на извършената от него преценка на допуснатите и събрани в процеса доказателства, не може да се проверява във стадия по селекция на касационните жалби. Тя е свързана с правилността на обжалваното решение и може да бъде проверявана едва след допускане на същото до касационно обжалване. Вторият формулиран от касатора въпрос относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, е относим към предмета на конкретното дело, образувано по предявен иск по чл.432 ал.1 от КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, но не се доказва наличието на релевираните от касатора допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика, в съответствие с която е постановен атакуваният съдебен акт – ППВС №4/1968г. В същото е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинени телесни увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Съобразяването на критериите е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай, поради което определеният размер на обезщетението няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280 ал.1 от ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС. В случая при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства, значими за установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливостта, като е съобразил данните от заключението на съдебно – медицинската експертиза, че вследствие на претърпените от ищеца травматични увреждания в период от 10 месеца е липсвала голяма част от челната му кост и горния ръб на лявата орбита, като до възстановяването им чрез протезиране с титаниева пластина и пластика, във всеки един момент е съществувала опасност за живота на ищеца, дори от неволно притискане или удар в тази област. Съдът е изтъкнал, че не е необходимо да са установени конкретни физически болки и страдания от посоченото увреждане на челната кост, за да се приеме, че същото телесно увреждане подлежи на съобразяване при определяне размера на обезщетението, тъй като самата създадена вследствие липсата на челна кост непрекъсната опасност за живота на ищеца, е обстоятелство, което несъмнено и съгласно чл.52 от ЗЗД подлежи на съобразяване при преценката за размера на обезщетението за неимуществени вреди и тежестта на последиците от увреждането. За да формира изводите си относно размера на обезщетението, съдът е отчел и увреждането на колянната става на левия долен крайник на ищеца и данните от СМЕ, че увреждането може да остане до края на живота му, като останат ограничени движения на тази става, а също и необходимостта от бъдещо лечение чрез оперативна намеса и продължителна физиотерапия и рехабилитация. Съобразени са и показанията на свидетелите С. Л. и Г. А. относно негативна промяна в психо - емоционалното състояние на ищеца, резултат от преживяната от него остра стресова реакция. Съдът е изтъкнал, че претърпяното от ищеца ПТП се е отразило тежко върху психичното му състояние, като преди катастрофата той е бил деен, весел, енергичен и амбициозен човек, а след същата станал затворен и неконтактен, със затруднения в движенията и в извършването на дейността, имаща значение за неговия бизнес, както и с постоянно преживяване и връщане към изживените негативни емоции, свързани с процесното ПТП, с притеснение за семейството му поради неговото физическо състояние и силно ограничени възможности за работна дейност. Отчетено и е обстоятелството, след катастрофата ищецът е станал неконцентриран на моменти и неадекватен, като често забравял и повтарял едни и същи неща, а също така и реагирал забавено или губел темата на разговор. Но дори и да бе основателно твърдението в касационната жалба, че съдът неправилно е формирал изводите си относно размера на присъденото обезщетение и същевременно не е обсъдил значими за този размер обстоятелства, това би довело до необоснованост на въззивното решение и оттам би съставлявало основание за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол. Основанията за селектиране на касационната жалба са различни от основанията по чл.281 т.3 от ГПК за неправилност на въззивното решение и тъй като въпросът е от значение за правилността на обжалвания акт, той не може да обуслови допускането на касационния контрол. Третият поставен в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК въпрос не отговаря на характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК доколкото не съответства на изложените от въззивния съд мотиви, а изразява тезата на касатора, че за ищеца е съществувала хипотетична опасност за живота. При анализа на събраните по делото доказателства относно претърпените от ищеца увреждания въззивният съд е формирал изводи за създадена вследствие липсата на челна кост непрекъсната опасност за живота на ищеца за продължителен период от време /около 10 месеца/. Тази опасност е определена както от съда, така и от вещите лица, като обективно съществуващо състояние с точно установена продължителност във времето, а не като хипотетично такова. Въззивният съд е счел това обективно обстоятелство, характеризиращо здравословното състояние на ищеца, за значимо за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, без оглед на конкретното субективно отношение на пострадалия ищец. Тази негова преценка е изцяло съобразена със задължителните указания на ППВС №4/1968г., съгласно които характерът на увреждането е самостоятелен критерий при определяне на размера на обезщетението, наред с претърпените от това увреждане морални страдания, съответно следва да бъдат съобразявани както обективното състояние на лицето, така и неговите субективни психически изживявания вследствие на травмата. Още повече в случая съдът е отчел и промените в психиката и емоционалното състояние на ищеца вследствие на увреждането, обсъдил е подробно преживените от него негативни емоции в резултат от физическото увреждане. Четвъртият въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, също не отговаря на общия критерий по чл.280 ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол, доколкото не е обсъждан от въззивния съд, който е определил началната дата на претенцията за законна лихва за забава. Размерът на дължимата законна лихва не подлежи на определяне в осъдителното решение на съда, доколкото е обусловен от момента на окончателното плащане на главницата. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение в частта, с която е присъдено обезщетение за неимуществени вреди. При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация Н. В. Б. направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 5760 лева, с ДДС. Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд