Определение № 1156 от 17.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 4158/2013 г.

П. на Р България е подала касационна жалба срещу решение по гр. д. № 3046/2012 г. на Софийския апелативен съд, приложила изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК и съдебни решения. Ответникът по жалбата, ищец по делото, А. Г. от [населено място] не е взел становище. След проверка, касационният съд установи следното: Софийският апелативен съд, с обжалваното решение, постановено на 28. 02. 2013 г. е потвърдил решението по гр. д. № 4571/2011 г. на Софийския градски съд, с което е осъдена П. да заплати на Г. сумата 7 500 лв. обезщетение за неимуществени вреди от наказателно производство по обвинение по чл. 129, ал. 2 НК, със законната лихва върху сумата от 07. 02. 2008 г. до окончателното й изплащане. Въззивният съд е приел, че с оглед продължителността на воденето наказателно производство и стреса, изживян от ищеца поради наказателното му преследване, присъдената сума 7 500 лв. е справедлив паричен еквивалент на претърпените от ищеца неимуществени вреди. Искането на П. за допускане касационно обжалване на въззивното решение е заявено на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК – произнасянето на въззивния съд по материалноправния въпрос за определяне размера на обезщетението по справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД е в противоречие с практиката на ВКС и практиката на други съдилища. Жалбоподателят се позовава на приложените решения на различни съдилища, на т. 3 и т. 11 на Тълкувателно решение № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 на Тълкувателно решение № 1/04. 01. 2001 г. на ОСГК на ВКС относно формирането и мотивирането на решаващите изводи на съда за справедливия размер на обезщетението. Искането за допускане на касационно обжалване е основателно. Прилагането на законовото изискване за справедливост е обусловено както от особеностите на всеки отделен случай, така също и от общоприетите и наложили се в практиката, преценки и съображения за причинна зависимост между незаконното наказателно преследване и моралните страдания на съответното лице. Въззивният съд, като решаваща инстанция, обосновава окончателните си изводи, съобразявайки конкретните обстоятелства и общоприетата практика. По настоящото дело, апелативният съд се е позовал на продължителния период на наказателно преследване, без да го е конкретизирал изрично и е приел, че тази продължителност е резултат на поведението на длъжностни лица от П.. По делото е установено, че наказателното производство е започнало на 18. 11. 2003 г. и приключило на 07. 02. 2008 г., т. е. продължило е 4 години, 2 месеца и 20 дни, но от приложеното наказателно дело е видно, че тази продължителност се дължи на забавеното съдебно производство в двете инстанции, което забавяне е резултат на действията на самия ищец, подсъдим в наказателното производство, по осъществяване на правото му на защита. В този смисъл въззивният съд не се е съобразил с точното прилагане на закона и съдебната практика за обосноваване на пряката причинна връзка между незаконните действия на П. и вредите на ищеца от продължителността на наказателното производство. От приложените към искането по чл. 280, ал. 1 ГПК, съдебни решения, както и от други решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК – решение от 10. 12. 2010 г. по гр. д. № 593/2010 г., ІV г. о., решение от 4. 10. 2011 г. по гр. д. № 78/2011 г., ІІІ г. о., следва, че при определяне на дължимото обезщетение за неимуществените вреди на ищеца от воденото незаконно наказателно производство, въззивния съд не се е съобразил точно с критериите, възприети от съдилищата, което обуславя допъстимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Върховният касационен съд