Определение № 5810 от 12.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2596/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, ал. 2 вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Ю. М. К. (лично), действащ като ЕТ с фирма „Марио Асенов – Юлстрейд – Юлиян Кирилов“ с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място], приподписана при условията на чл. 284, ал. 2 ГПК от адв. Л. срещу определение № 557 от 29.02.2024 г. по гр. д. № 1284/2023 г. на Апелативен съд – София, 10 - ти граждански състав.

Ответникът В. П. С. чрез адв. С. с отговора по чл. 276, ал. 1 ГПК изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на частната жалба. Претендира разноски.

Третото лице – помагач на страната на ищеца (и частен жалбоподател) „Юлстрейд“ ООД със седалище [населено място] не взема становище по жалбата.

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и е допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение № 3605 от 21.03.2023 г. по гр. дело № 5049/2022 г. на Софийски градски съд, ГО, I – 14 състав, с което е оставено без уважение искането (молбата) на жалбоподателя за изменение в частта за разноските на решение № 290/18.01.2023 г., постановено по същото първоинстанционно гражданско дело чрез намаляване на присъдените на ответника В. С. разноски за три съдебни инстанции.

При обосноваване на горния правен резултат въззивният съд е приел, че с оглед на инстанционното развитие на производството по делото – за втори път то е било висящо пред първостепенния градски съд (след обезсилване решението на СГС с решението по гр. д. № 3935/2020 г. на АС - София, постановило връщането му на първия за разглеждане и произнасяне по иска, предявен от надлежния ищец – едноличния търговец и последвалото касационно производство по гр. д. № 5049/2022 г. на ВКС, по което не е допуснато обжалване на въззивното решение) и предвид изходът на спора при повторното му разглеждане от СГС, то съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право на разноски съразмерно с отхвърлената част от иска. Установил е, че присъдените разноски с първоинстанционното решение (постановено при второто разглеждане на спора от СГС) представляват адвокатско възнаграждение съгласно договор за правна защита и съдействие, както и разноски, сторени в хода на процеса. Развил е доводи, че при обезсилване на решението на първата инстанция и връщането отново там на делото за произнасяне срещу надлежна страна (както в случая) разноски за производството пред въззивния съд не се присъждат на страните, доколкото той не решава спора по същество. Затова е приел, че ответникът С. не е имал основание да поиска произнасяне по разноските по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК. Неговото право да получи такива за това производството не е преклудирана. Аргументирал е виждане, че не е преклудирано и правото на страната да получи разноски и при прекратяване на производството по отношение на евентуално предявения иск – чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Посочил е, че прекратителното определение не е сложило край на целия граждански процес, а само на част от него, поради което разноските и във връзка с тази претенция следва да се присъдят с решението по съществото на спора в останалата му, висяща част – съгласно чл. 81 ГПК. Обстоятелството, че ответникът не е поискал разноски при прекратяване на производството в частта по евентуалния иск, не погасява правото му да му се присъдят. Мотивирал се е също, че производството пред АС – София по гр. д. № 3935/2020 г. не е довело до приключване на делото, а то е върнато на СГС за ново разглеждане и продължаване на процесуалните действия, което, по арг. на чл. 294, ал. 2 ГПК, е наложило извод, че разноските за инстанционното разглеждане на делото се присъждат на страните с акта по съществото на спора. По тези съображения и с оглед постановения правен резултат – отхвърляне на предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД (и прекратяване на делото по иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД), е направено съждение, че на ответника следва да бъдат присъдени разноски за всички инстанции (за цялото до момента на произнасяне инстанционно разглеждане на делото), в действителния им размер.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК страната обосновава искане за селектиране на частната касационна жалба на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси (уточнени и конкретизирани от ВКС съгласно правомощията му по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г., ОСГТК), които счита за обуславящи изхода по делото, а именно:

1. „Кой е крайният срок, до който е възможно да се ангажира отговорността на ответника за разноски при прекратяване на делото спрямо ищеца, което не продължава с участието на този ищец?“;

2. „Разпоредбата на чл. 81 ГПК изключва ли хипотезата на частично прекратяване на делото по отношение на главна страна – в случая ищеца, настъпило в резултат на ненадлежното конституиране на едно лице на тази страна в процеса, който продължава развитието си без участието на това лице?“;

3. „Има ли право на разноски ответник спрямо ищец, който не е взел по – нататъшно участие в делото, защото по отношение на него производството е прекратено и при прекратяването ответникът не е поискал своевременно присъждане на разноски по чл. 78, ал. 4 ГПК?“;

4. „Отговорен ли е за разноски ищецът при отхвърляне на иска в случай, че персонално лицето, което е конституирано на страната на ищеца понастоящем, не е участвало като страна в производството, когато тези разноски са били направени? Не дължи ли той само разноските, които насрещната страна е направила при неговото участие в производството по делото?“.

Сочи се, че по горните въпроси определението на въззивния съд противоречи на практиката на ВКС, опредметена в определение № 455/12.11.2010 г. по гр. д. № 405/2010 г. на II г. о., определение № 234/24.06.2020 г. по т. д. № 1958/2019 г. на II т. о., определение № 145/13.02.2014 г. по гр. д. 358/2014 г. на III г. о., определение № 66/07.04.2017 г. по ч. гр. д. № 49/2017 г. на I г. о., определение № 76/14.02.2019 г. по ч. гр. д. № 4562/2018 г. на III г. о., определение № 362/06.08.2012 г. по ч. гр. д. № 152/2012 г. на II г. о.

Искането за достъп до касация е неоснователно.

Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, касационното обжалване на определенията на въззивните съдилища се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки – този въпрос да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.

Повдигнатите въпроси не удовлетворяват обща предпоставка за допускане на обжалването по смисъла на тълкуването, дадено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – да са обусловили решаващата дейност на въззивния съд при постановяване на обжалвания акт и да произтичат от там дадените правни разрешения. Те са предпоставени от становището на касатора, че в качеството си на ищец по спора, който е разрешен с отхвърляне на претенцията му, не следва да отговаря в пълен размер за сторените от насрещната страна (ответника) разноски за цялото инстанционно разглеждане на делото, а само за тези от тях, които са направени в етапа от развитието му, в което той персонално (като правен субект) е взел участие. Според страната след като решението на първата съдебна инстанция при първото разглеждане на делото от нея е обезсилено от въззивния съд като постановено спрямо ненадлежен ищец и по отношение на участвалия до момента на тази страна правен субект производството е прекратено, то за тази фаза от развитието му, макар и да е загубила делото, доколкото не е взела персонално участие в делото не дължи разноски на насрещната страна. Мотиви и съображения в подобна насока обаче в обжалваното определение липсват. Въпросът за това кой персонално правен субект е взел участие в етапите от инстанционното развитие на делото, с оглед ангажиране на отговорността му за разноски, не е стоял на вниманието на въззивния съд. Последният е приел, че с оглед неблагоприятния изход на спора за ищеца, той следва да понесе отговорността за разноски по правилата на чл. 78, ал. 3 и ал. 4 ГПК – съответно съразмерно с отхвърлената част от иска, вкл. и за прекратената част от производството, касаещо предявения при условията на евентуалност иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Изложил е доводи, че правото му по чл. 78, ал. 4 ГПК за разноски при частичното прекратяване на делото не е преклудирано и може да се реализира с крайния съдебен акт, съдържащ произнасяне по останалата висяща претенция. Такъв акт е именно решението по гр. д. № 5049/2020 г. на СГС, с което е приключило разглеждането на спора по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД пред първата съдебна инстанция (тъй като предходните произнасяния на съдилищата, СГС и АС – София, не са разрешили спора по същество – актът на първия е обезсилен, а вторият е върнал делото за ново разглеждане от градския съд). Изразеното несъгласие на касатора с правните изводи за дължимост на всички разноски, понесени от насрещната страна - ответника по делото, при цялото му инстанционно развитие, не може да обоснове основание за допустимост на обжалването.

Освен това, за пълнота в изложението следва да се посочи и следното.

Отговорността за разноски е диференцирана според възприетото от ищеца съединяване на искове. При кумулативното съединяване на искове съдът дължи разглеждане и произнасяне с решението си по всеки от кумулативно съединените искове, като разноските се присъждат в зависимост от изхода на спора по всеки един иск – когато той бъде уважен, съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има ищецът, а когато искът бъде отхвърлен, съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски има ответникът. По силата на чл. 78, ал. 4 от ГПК, ответникът има право на разноски и при прекратяването на производството по който и да било от кумулативно съединените искове срещу него. Различно е положението при евентуалното съединяване на искове срещу един ответник – съдът дължи разглеждане и произнасяне с решението си по главния иск, и ако го уважи, той изобщо не се произнася по евентуалния иск, като в тези случаи право на разноски има само ищецът, съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК, като ответникът му дължи разноските, направени както по повод уважения главен иск, така и по повод неразгледания евентуален иск; в тези случаи ответникът няма право на разноски, тъй като евентуалният иск нито е отхвърлен, нито производството по него се прекратява (той остава неразгледан, без да е налице непълнота на решението по смисъла на чл. 250 ГПК, тъй като съгласно чл. 271, ал. 2 ГПК в тези случаи висящността по евентуалния иск се възстановява пред въззивната инстанция, ако тя отмени решението по главния иск. По евентуалния иск съдът дължи разглеждане и произнасяне с решението си, само ако се сбъдне процесуалното условие, при което той е предявен – отхвърляне на главния иск, както и когато производството по главния иск бъде прекратено. В тези случаи произнасянето по претенциите за разноските зависи от изхода на спора по евентуалния иск – ако той бъде уважен, право на разноски отново има само ищецът, съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК, а ако евентуалният иск бъде отхвърлен, право на разноски има само ответникът, съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК, като ищецът му дължи разноските, направени както по повод главния иск, така и по повод евентуалния иск. Несъмнено ответникът има право на разноски при прекратяване на производството – чл. 78, ал. 4 ГПК, както по главния, така и евентуалния иск. Когато производството бъде прекратено само по евентуалния иск (както в настоящия случай, досежно искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД), а делото остане висящо по главния иск, съдът следва да се произнесе по претенциите на страните за разноски в зависимост от изхода на спора именно по този иск – съобразно разпоредбите на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК (в този смисъл определение № 210/07.06.2022 г. по ч. гр. д. № 1978/2022 г., определение № 1804/11.04.2024 г. по ч. гр. д. № 1222/2024 г., и двете по описа на ІІІ г. о. на ВКС, определение № 3413/08.11.2023 г. по ч. гр. д. № 4456/2023 г. на IV г. о. на ВКС, всички постановени в производство по чл. 274, ал. 3 ГПК). Такова е и възприетото разрешение на въпроса от въззивния съд. Постановяването на определението му в съответствие с тази съдебна практика изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

В заключение, жалбоподателят не е обосновал предпоставки на заявеното селективно основание, което има за последица недопускане на въззивното определение до касационен контрол.

При този изход на делото касаторът дължи на ответната страна по жалбата заплащане на сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. Те възлизат на 600 лв., платени по банков път с основание на превода „процесуално представителство и защита на ответника В. П. С. по касационна жалба срещу определение № 557/29.02.2024 г. по гр. д. № 1284/2023 г. на АС – София, ГК, 10 - ти състав“. Представени са и доказателства – извлечение от банкови документи, за извършен разход по описания начин.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.,