Определение № 863 от 27.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 778/2012 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изреч. 1, във вр. с ал. 1 и с чл. 286, ал. 2 и чл. 407, ал. 1 от ГПК. Образувано е по частна жалба с вх. № 4067/29.10.2012 г. и частна жалба с вх. № 4197/05.11.2012 г. на ПГВМЗ „А. С.” – [населено място], подадени съответно срещу разпореждане № 941/11.10.2012 г. и разпореждане № 874/28.09.2012 г., постановени по въззивно гр. дело № 222/2012 г. на Разградския окръжен съд. С обжалваното разпореждане № 941/11.10.2012 г. е върната касационна жалба с вх. № 3320/03.09.2012 г., подадена от жалбоподателя срещу решение № 107/01.08.2012 г., постановено по същото въззивно гражданско дело. С обжалваното разпореждане № 874/28.09.2012 г. е постановено издаването на изпълнителен лист в полза на Т. А. А. срещу жалбоподателя, за присъденото й с горното, невлязло в сила въззивно решение, обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ в размер 4 458 лв., ведно със законната лихва, считано от 03.02.2012 г. до окончателното плащане, както и 300 лв. – разноски за първата инстанция и 300 лв. – разноски за въззивното производство. И двете частни жалби са подадени в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащи на обжалване пред ВКС съдебни актове и са процесуално допустими. В частната жалба с вх. № 4067/29.10.2012 г. се поддържа оплакване за неправилност на обжалваното с нея разпореждане № 941/11.10.2012 г., като се излагат съображения, че жалбоподателят е изпълнил в срок дадените му от съда указания за представяне на изложение на основанията за допускане на касационно обжалване и за заплащане на държавна такса. По отношение на държавната такса се сочи, че тя погрешно е била внесена по сметка на въззивния съд, но по аргумент от чл. 62, ал. 2 от ГПК следва да се приеме, че и тази нередовност е своевременно отстранена. В частната жалба с вх. № 4197/05.11.2012 г. също се поддържа оплакване за неправилност на обжалваното с нея разпореждане № 874/28.09.2012 г., като се излагат съображения, че първата и въззивната инстанция не са допускали по делото предварително изпълнение, както и че жалбоподателят от 15.01.2003 г. е със статут на държавно училище, респ. – държавно учреждение, поради което издаването на изпълнителния лист противоречи на нормата на чл. 243, ал. 2 от ГПК. Ответницата по частната жалба – ищцата Т. А. А. не е подала отговор на частната жалба с вх. № 4067/29.10.2012 г. в срока за това. В отговора й на частната жалба с вх. № 4197/05.11.2012 г. се излагат съображения, че същата е неоснователна, като се поддържа, че считано от 01.10.2012 г. жалбоподателят е изгубил статута си на държавно учреждение. Разгледана по същество, частната жалба с вх. № 4067/29.10.2012 г. е основателна. Съображенията за това са следните: В мотивите към обжалваното разпореждане № 941/11.10.2012 г. е посочено, че с разпореждане № 838/25.09.2012 г. на жалбоподателя са дадени указания за отстраняване нередовности на касационната жалба, а именно: да се представи изложение на визираните в чл. 280, ал. 1 от ГПК основания за допускане на касационното обжалване и да се представи документ за внесена държавна такса в размер 30 лв. по сметка на ВКС. Въззивният съд е приел, че в предоставения му срок жалбоподателят е депозирал документ за внесена държавна такса, но по сметка на окръжния съд, както и че представеното от него изложение, не е такова на основанията за допускане на касационното обжалване, тъй като само в титулната му част е посочена разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, а по същество в него са развити съображения за неправилно приложение на закона, които не могат да обосноват искането за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав на ІV-го г. отд. на ВКС намира, че дадените от въззивния съд указания, респ. посочените в тях изисквания на процесуалния закон са били изпълнени в срок от страна на жалбаподателя, както следва: Както в касационната си жалба, така и в представеното в срок изложение с вх. № 3719/04.10.2012 г., като основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, жалбоподателят е посочил наличие на хипотезите по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, както и че въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Едно от оплакванията в касационната жалба е за недопустимост на въззивното решение. С това е изпълнено изискването на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК за представяне на изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. В тази връзка, предвид разрешенията, дадени с тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, следва да се има предвид, че в правомощията на ВКС е преценката, която следва да се извърши едва с определението по чл. 288 от ГПК, дали жалбоподателят надлежно е формулирал и извел правен въпрос, представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, както и дали са налице сочените от него допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, още повече, че за процесуалната допустимост на въззивното решение ВКС следи служебно и в тази връзка може да допусне касационното обжалване и без изведен от жалбоподателя правен въпрос. Въззивният съд следва да извърши проверка единствено дали жалбоподателят е представил изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1, във вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК, което може да е инкорпорирано и в самата касационна жалба. Заедно с подаденото в срок изложение с вх. № 3719/04.10.2012 г. е представен и документ за внасянето на дължимата държавна такса в размер 30 лв. Макар последната да е внесена по сметка на окръжния съд, вместо по сметка на ВКС, жалбоподателят основателно поддържа, че предвид разпоредбата на чл. 62, ал. 2, изр. 2, пр. 1 от ГПК следва да се приеме, че е изпълнено и изискването на чл. 284, ал. 3, т. 4 от ГПК, след като държавната такса е постъпила в бюджета на съдебната власт. От горното следва, че след като в рамките на преклузивния срок по чл. 285, ал. 1 от ГПК от страна на жалбоподателя са били отстранени всички нередовности на касационната жалба, за които са били дадени указания от въззивния съд, последният неправилно е върнал касационната жалба с обжалваното разпореждане № 941/11.10.2012 г. Това налага неговата отмяна и връщане на делото на въззивния съд за по-нататъшно администриране на касационната жалба. Разгледана по същество, частната жалба с вх. № 4197/05.11.2012 г. е неоснователна. Съображенията за това са следните: Видно от представеното с нея удостоверение № 21-77/15.01.2003 г. на МЗГ, жалбоподателят е имал статута на държавно училище, респ. на държавно учреждение. Видно обаче от представените с отговора на тази частна жалба и с допълнението към него, писмо от МЗХ и решение № 72/27.07.2012 г. по протокол № 13/27.07.2012 г. на Общинския съвет – [населено място], считано от 01.10.2012 г. статутът на жалбоподателя е бил променен – от държавно на общинско училище, респ. жалбоподателят е изгубил статута си на държавно учреждение, поради което процесуалната забрана по чл. 243, ал. 2 от ГПК, съгласно която не се допуска изпълнение на невлязло в сила решение срещу държавата, държавни учреждения и някои лечебни заведения, вече е неприложима спрямо жалбоподателя. Неоснователен е и доводът на последния, че по делото не е допускано предварително изпълнение, тъй като видно от мотивите към обжалваното разпореждане № 874/28.09.2012 г. и данните по делото, издаването на изпълнителния лист срещу жалбоподателя е постановено на основание чл. 404, т. 1, пр. 2 от ГПК – въз основа осъдителната част на невлязлото в сила решение № 107/01.08.2012 г., постановено по делото от въззивния съд. Предвид горното, обжалваното разпореждане № 874/28.09.2012 г., като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде потвърдено. Мотивиран от всичко гореизложено, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение