Определение № 2164 от 27.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1161/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по допустима касационна жалба от М. Х., Н. Д. (Р. Б. А.), Б. А.,З. П. и Р. Б., подадена чрез пълномощник адв. Д. Б., срещу въззивното решение № 5968/04.11.2024 г. По в.гр.дело № 8283/2023 г. на СГС, ІІ-ж въззивен състав, в частите, в които предявените от касаторите /ищци/ срещу П. П. А. иск за собственост с основание чл.108 ЗС на описания в решението гараж с площ 15,60 кв.м. и иск основание чл.59 ЗС за обезщетение за лишаване от ползване на същия гараж, са отхвърлени, производството по иска с основание чл.124, ал. 2 ГПК е прекратено с обезсилване първоинстанционното решение по него, и в частта, в която е уважен предявеният от ответника П. П. А. срещу касаторите насрещен установителен иск за собственост по чл.124, ал.1 ГПК за същия гараж и на 15,60/407 идеални части от имота, в който се намира гаражът. С касационната жалба се твърди, че в обжалваните части въззивното решение е неправилно поради постановяването му в противоречие с материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Прави се искане то да бъде отменено, като се уважи предявеният от касаторите ревандикационен иск за гаража и искът за обезщетение за лишаване от ползването му за периода, за който е бил уважен от първата инстанция, вкл. и за времето от исковата молба нататък, и да се отхвърли предявеният срещу касаторите насрещен иск за собственост на същия гараж и на 15,60/407 ид.ч. от дворното място. Насрещната страна в производството П. П. А. с писмен отговор, подаден чрез пълномощник адв.О. Я., оспорва касационната жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: С въззивното решение в сега обжалваните от касаторите части, в резултат на частично обезсилване и отмяна на първоинстанционно решение № 20088793/27.04.2023 г. по гр. дело № 32596/2016 г. на СРС, 125-ти състав (по въззивна жалба на П. А.), е постановено следното: 1) прекратено е производството по предявения от М. Х., гражданин на САЩ; Н. Д., /с имена по ЛК, издадена от Република България Р. Б. А./ гражданин на Израел и Република България; Б. А., гражданин на Израел; З. П., гражданин на Израел; Р. Б., гражданин на Израел, срещу П. П. А. иск с основание чл.124, ал.2 ГПК за осъждане ответника да заплати общо на всички ищци по 130 лева на месец, представляваща ежемесечен наем, считано от 5.4.2021 г. до окончателното освобождаване на процесния имот – гараж, описан по-долу; 2 ) отхвърлени са предявените от М. Х., Н. Д., Б. А., З. П., и Р. Б., срещу П. П. А., иск за собственост с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на ответника П. П. А., че ищците са собственици на основание чл.92 ЗС на гараж, построен в ПИ с идентификатор *** по КККР, одобрени със заповед № РД - 18-53/23.11.2021 г., на ИД на АГКК, последно изменение от 28.4.2014 г., с адрес на имота [населено място], [улица], номер на ПИ по предходен план *, кв. •••, парцел *, който гараж не е нанесен в КККР, а е обозначен по делото на скица на лист 77, приподписана от съдебния състав, съставляваща неразделна част от решението, с площ на гаража 15,60 кв.м., при посочени съседи, и за осъждане на ответника да предаде владението на ищците върху гореописания имот, и иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищците общата сума 4125 лева /с посочване и на кой от ищците каква дробна част от сумата/ - обезщетение за лишаване от ползване на посочения гараж за период 1.7.2016 г.- 31.3.2021 г. със законна лихва от предявяване на иска 5.4.2021 г. до плащането, 3) признато е за установено /по насрещния иск за собственост/ по отношение на М. Х., Н. Д., Б. А., З. П., и Р. Б., че П. П. А. е собственик въз основа изтекла в негова полза придобивна давност, на същия горепосочен гараж с площ 15,60 кв.м. и на 15,60/407 идеални части от ПИ с идентификатор ***, с адрес [населено място], [улица], подробно индивидуализиран. Касационната жалба срещу решението в частите по иска с правно основание чл. 124, ал.2 ГПК и чл.59 ЗЗД е недопустима на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, като по тях решението е по облигационен иск с цена всеки под 5000 лв. – първият е с цена 4680 лв. по чл.69, ал.1, т.7 ГПК, а вторият е предявен за 4500 лв. Поради това в тази част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане и производството прекратено в тази част. Касационната жалба срещу решението по главния иск с правно основание чл. 108 ЗС за гаража, и по насрещния иск с основание чл.124, ал.1 ГПК за същия гараж и ид.ч. от дворното място, в който се намира гаража, е допустима: подадена е от легитимирани лица – страни по исковете, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска. Правилно и въззивният съд е указал, че решението му подлежи на обжалване само в частите по исковете за собственост. За безспорно и ненуждаещо се от доказване съгласно доклада по делото, е прието, че с влязло в сила на 17.11.2011г. съдебно решение по гр. д. № 27854/2007 г. на СРС, 35 с-в, М. Х., Б. А., Н. Д., Р. Б. са признати за собственици по отношение на Държавата, на 5/6 ид.ч. от УПИ *-* в кв.39, целият с площ 391 кв.м., при граници - [улица], УПИ *-*, УПИ * - за училище и УПИ *-*, че с договор за продажба на държавен имот, съгласно НПЖДЖФ, сключен на 12.12.1970 г. на С. К. и В. К. е прехвърлено правото на собственост върху апартамент на 3 етаж в ляво, състоящ се от две стаи, вестибюл, кухня, баня, килер, клозет, входно и черно антрета и мазе / второто от ляво на дясно/, застроен на 88,96 кв.м. с 20,87 % ид.ч. от общите части на сградата и с 20,87 % ид.ч. отстъпено право на строеж върху мястото, цялото от 395 кв.м., както и че от 2000 г. до предявяване на иска, ответникът А. държи гаража, обозначен на скица на поземлен имот № 15-133395/10.2.2021 г. (лист 74 от делото). Не е спорно между страните, че С. А. К. и съпругата му В. К., са починали съответно на 16.8.1988 г., и на 17.5.1996 г., като ответникът П. А. е техен внук. От писмените доказателства е установено, че процесният гараж, построен в дворното място, е прехвърлен с писмен договор за продажба от 1971 г. от К. Д., който сочи, че го е построил, на С. К., срещу сумата 300 лева, и няма спор, нито се установява, постройката да има строителни книжа. Установено е още, че през 2000 г. А. е извършил подобрения и укрепване на гаража. От изслушаната по делото СТЕ е установено, че гаражът съставлява постройка, състояща се от три тухлени стени, едната от които съставлява ограда на целия имот, с врата и ламаринен покрив, който вид е непроменен и към датата на приключване на съдебното дирене пред първата инстанция. Изложени са и установените от показанията на разпитаните свидетели З. Н., М. В. и К. К. обстоятелства относно това какви разгори са били водени с праводателите на ответника, а след тяхната смърт 2015-2016 г. и с него за премахване на гаража (свид. Н.), за начина и лицата, ползвали гаража от 1991 г. нататък- бащата на ищеца и той самия, и за извършения от П. А. ремонт на гаража 2000-2001 г. (свид.В. и свид.К.). Установено е, че по молба на ищците е образувана в областната управа София административна преписка от 07.04.2023 г. с искане за деактуване на 5/6 ид. части от УПИ *-* от кв. 39 по ПУН на [населено място], м. „ЦМ-З. В-15“, целият с площ от 391 кв.м. и с административен адрес [населено място], [улица]. При така приетите за установени факти, въззивният съд е формирал и правните си изводи. По предявения от ищците иск за собственост на гаража с основание чл.108 ЗС е прието, че от ангажираните по делото писмени и гласни доказателства в съвкупност се установяват две предпоставки на фактическия състав на чл. 108 ЗС, а именно, че ищците се легитимират като собственици на процесния имот на основание чл. 92 ЗС, както и че ответникът владее имота. Посочено е, че предявеният от ищците спрямо държавата иск с правно основание чл. 124 ГПК е непротивопоставим на ответника, доколкото същият не е по реда на чл. 7 ЗВСОНИ, и че исковата молба по същия иск, макар и вписана, не се ползва с оповестително-защитно действие, а само с оповестително такова, и посоченото вписване не оказва влияние по отношение на придобиването на оригинерно основание, каквото е и твърдението на ответника П. А.. По отношение на обстоятелството дали ответника П. А. владее имота на основание, годно да го направи собственик, т.е. дали държи с основание процесния имот, е прието, че той упражнява фактическа власт върху имота от неговото изграждане, съобразявайки наведеното в отговора на исковата молба твърдение, че е придобил процесните недвижими имоти по давност от държавата при липсата на спор, че същият е бил одържавен и за него е бил съставен акт за частна държавна собственост. Доколкото същият не е придобит на основание покупко-продажба от неговите праводатели, сключена с държавата, въззивният съд е посочил, че следва да се изследва дали имотът може да бъде придобит на основание давностно владение, т.е. дали не е публична държавна собственост. В тази връзка, по аргумент от чл. 86 ЗС, в редакцията й, приета с ДВ. бр. 31/1990 г., според която не може да се придобие по давност правото на собственост на вещ, която е държавна или общинска собственост, и изменението на същата норма с ДВ. бр. 33/96 г. в сила от 31.05.1996 г., лимитираща това ограничение само за придобиване на вещи и вещни права със статут на публична държавна или общинска собственост, е прието, че считано от влизане в сила на посоченото изменение, отпада забраната за придобиване на основание упражняване на давностно владение по чл. 79, ал. 1 и 2 ЗС, на вещи и/или вещни права за имоти със статут на частна държавна собственост - какъвто е и процесният имот. Следователно процесният имот не е изключен от гражданския оборот, доколкото е частна държавна собственост, и може да бъде придобит по давност. За упражняваното от ответника владение, което той твърди да е продължило от 1971 г. /когато неговите праводатели закупили изградения гараж/ до датата на подаването на исковата молба - 05.04.2021 г., е прието то да е недобросъвестно, доколкото видно от документа за собственост на закупения от държавата имот, същият е закупен със съответните ид. части от правото на строеж, но не и от правото на собственост върху парцела. Безспорно е между страните, че А. от 2000 г. до предявяване на иска, държи гаража, обозначен на скица на поземлен имот № 15-133395/10.2.2021г. (лист 74 от делото), и от съвкупния анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, въззивният съд е намерил за доказано, че същият упражнява трайна и необезпокоявана фактиическа власт върху процесния недвижим имот, както върху гараж, обозначен по делото на скица на ПИ № 15-133395/10.2.2021г., с площ на гаража 15,60 кв.м., така и върху 15,60/407 идеални части от ПИ с идентификатор ***, с намерението да ги свои лично от 2000 г. до депозирането на исковата молба, когато придобивната давност е прекъсната. Показанията на свид. Н. е посочено да не разколебават горните изводи на съда, доколкото показанията на останалите свидетели са еднопосочни и безпротиворечиви. Не се установява упражняваната от А. фактическа власт да е била смущавана от страна на ищците, напротив същият е демонстрирал, че държи процесния гараж и ид. части, върху които е построен като свои. По тези мотиви предявеният ревандикационен иск е приет за неоснователен, а насрещният иск на ответника П. А. за основателен, и предвид различните правни изводи с тези на първоинстанциониня съд, първоинстанционното решение е прието, че следва да бъде отменено в частта, с която предявеният от ищците иск по чл. 108 ЗС е бил уважен, като същият следва да бъде отхвърлен, да се отмени и в частта по насрещния иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, като същият бъде уважен. Според изхода на спора въззивният съд е определил и разноските. С последващо решение по чл.247 ГПК № 7098/19.12.2024 г. въззивният съд е поправил решението си относно разноските, които той е присъдил в полза на П. А., като е определил сумата 3303,50 лв. разноски за въззивната инстанция и 3870 лв. за първата инстанция. При преценката по чл.288 ГПК за наличието на основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в обжалваните от касаторите-ищци части, настоящият касационен състав намира следното: С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба, се сочи основанието по чл.280, ал.2, предл. трето ГПК-очевидна неправилност поради неприлагане на нормата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, несъобразяване, че установителното решение срещу държавата по гр.д. завършва реституционната процедура (макар реституцията да е настъпила по-рано по силата на закона ЗВСОНИ) защото едва от тогава ищците могат да се защитят и от влизане в сила на решение може да започне да тече евентуално недобросъвестно владение, и поради несъобразяване със законовата промяна на ЗС и спиране на срока за придобиване по давност на имоти-частна държавна и общинска собственост, от 31.05.2006 г. до м.февруари 2022 г. (съгласно Решение № 3 от 24.02.2022 г. по к.д. № 16/2021 г. Конституционен съд). В тази насока, с аргументацията, че давностният срок не би могъл да се реализира както в периода до влизането в сила на ЗВСОНИ, когато Държавата е владеела имота по силата на национализацията му (до 1991 г.), нито в следващия период - до установителното решение на СРС, в който с мълчаливия си отказ за деактуване Държавата е продължила да възпрепятства встъпването на собствениците във владение на имота (съответно - потенциалните им действия срещу опита за давностното му завладяване), като израз на принципа то римското право, че с рещу онзи, който не може да действа, давност не тече, е поставен въпросът „Възможно ли е било завладяване по давност на имота след реституцията му ?“, по който се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие с практиката на ВКС по Решение N° 61/14.02.2012 на Второ гражданско отделение на ВКС; Решение № 204/15.07.2011 год. по гр. дело № 99/2011 год. на Второ г. о. на ВКС; Решение N9 112/05.03.2010 год. по гр. дело № 981/2009 год. на Второ г. о. на ВКС; Решение № 469/21.05.2009 год. по гр. дело N° 905/2009 год. на Първо г. о. на ВКС и др. Основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 до т. 3 ГПК предполагат поставяне от касатора на правен въпрос и обосноваване на някоя от допълнителните предпоставки по т.1, т.2 или т.3. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност, вкл. и служебно, независимо дали има такива оплаквания, като не се изисква касаторът да е поставил правен въпрос. От съдържанието на обжалвания съдебен акт, настоящият съдебен състав намира, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност, каквато се твърди и от касаторите, с цел проверка дали не е очевидно неправилен изводът на въззивния съд за придобиване от П. А. на гаража и ид.част от дворното място по давностно владение, съмнение за което се повдига от съдържанието на самите мотиви на обжалваното решение, прочитът на които разкрива вътрешно противоречие и логическо несъответствие между извода на съда, че началните ищци се легитимират като собственици на процесния имот на основание чл.92 ЗС, и извода, че П. А. е придобил същия, ведно с ид.част от дворното място, по давностно владение на имот-частна държавна собственост, като за статута на процесния имот като частна държавна собственост липсва и аргументация. Съмнение възниква и за недопустимост на въззивното решение на основание чл.280, ал.2, предл. 2 ГПК (за какъвто порок касационната инстанция следи и служебно, независимо от липсата на подобно оплакване съгласно разясненията в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС), в частта по главния иск с основание чл.108 ЗС като постановено по нередовна искова молба, породено от неяснота относно обстоятелствата, на които ищците основават претенцията си за собственост спрямо гаража. Преценката за допустимостта и правилността на въззивното решение в тези части- по главния и насрещните искове за собственост, ще се извърши с решението по съществото по чл. 293 ГПК, поради което допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл.3 ГПК - вероятна недопустимост и очевидна неправилност, изключва обсъждането дали съществува основание за допускане на обжалването по поставения от касаторите въпрос в хипотезата по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК. Касаторите дължат заплащане на държавна такса в размер на 75 лв., превалутирана сумата на 38,35 евро съгласно ЗВЕРБ. Предвид изложеното Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК