Определение № 2513 от 20.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3904/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Асклеп – П“ ООД, представлявано от адв. С. Т., срещу въззивно решение № 660/ 22.05.2024 г., постановено по възз. гр. д. № 3403/2024 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е отменено решение № 262465/07.11.2021 г. по гр. д. № 8003/ 2020 г. на Районен съд – Пловдив и е отхвърлен предявеният от касатора против С. П. П. иск за сумата 15 000 лв. – главница, представляваща част от вноска в размер на 60 000 лв., с падеж 28.02.2019 г., дължима съгласно сключено между страните споразумение за разсрочено изплащане на парично задължение от 01.02.2019 г. В касационната жалба са изложени доводи за недопустимост и неправилност на въззивното решение – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. В изложението си касаторът поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпроса - при предявен иск по чл.79, ал. 1, вр. с чл. 365, ал. 1 ЗЗД, следва ли съдът да зачете уговореното със спогодбата, без да изследва и установява действителното каузално правоотношение между страните, уредено със сключеното споразумение. Сочи се противоречие с практиката на ВКС – решение № 134/21.06.2019 г. по гр. д. № 4255/2018 г., III г.о. и определение № 117/24.02.2011 г. по т. д. № 324/2010 г., I т.о. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. Изложени са доводи, че след като с исковата си молба жалбоподателят изрично е уточнил, че претендира паричното вземане като дължимо въз основа на сключено с ответницата споразумение за разсрочено плащане, съдът е обсъждал други факти и правоотношения между страните, които са извън предмета на уговореното със спогодбата. Ответната страна по жалбата – С. П. П., представлявана от адв. Г. С., в писмен отговор поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване, а по същество - за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационния контрол намира следното: С решение № 229/18.12.2023 г. по гр. д. № 4038/2022 г. на ВКС, ІІІ г. о., е обезсилено предходното въззивно решение, поради нередовност на исковата молба. Делото е върнато за ново разглеждане на въззивния съд с указания, че е необходимо да се изиска ищецът да уточни – дали основава частичната си парична претенция на спогодба, като основание за вземането, или предявява частичен иск за реализиране на пълна имуществена отговорност срещу ответницата на основание чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ. Съобразно указанията на касационната инстанция, въззивният съд е оставил без движение исковата молба на ищеца и е изискал да се уточни основанието, на което се претендира вземането от 15 000 лв. С подадени две уточняващи молби ищецът е посочил, че вземането му се основава на сключеното с ответницата споразумение от 01.02.2019 г., в което тя е признала паричното си задължение и се е задължила при настъпване на падежите да заплаща съответните погасителни вноски. След направеното уточнение на исковата молба, при повторното разглеждане на делото въззивният съд е приел за установено, че в саморъчно писмено обяснение, нотариално заверено на 31.01.2019 г., ответницата С. П. е признала, че като служител на фирма „Асклеп” ЕООД (помощник-фармацевт в дрогерията в [населено място]) за периода от 2013 г. до 31.01.2019 г. е „присвоила парични средства и медикаменти на стойност 223 288 лв.“ и е поискала сключване на споразумение с работодателя, с цел „избягване на наказателно производство“. На 01.02.2019 г. между страните е било сключено споразумение за разсрочено изплащане на парично задължение, с което ответницата се задължила да заплати на ищеца посочената сума на вноски, при договорен погасителен план. В т.1 от споразумението е възпроизведено съдържанието на обяснението от 31.01.2019 г. По делото е установено също, че П. е заемала длъжността помощник – фармацевт в дрогерията на ищеца в [населено място] по трудово правоотношение за периода от 01.06.2015 г. до 06.04.2017 г. и в периода от 07.02.2019 г. до дисциплинарното й уволнение (29.08.2019 г.). Образуваното по сигнал на управителя на ищцовото дружество наказателно разследване за длъжностно присвояване е прекратено на основание чл. 24, ал. 1 т. 1 НПК. Обсъждайки събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че процесното споразумение от 01.02.2019 г. за разсрочено изплащане на парично задължение, с което ответницата е признала, че през периода от постъпването си на работа през 2013 г. до 31.01.2019 г. в качеството си на служител е присвоила от работодателя си „Асклеп – П“ ООД парични средства и медикаменти на стойност 223 288 лв., която сума се задължава да му възстанови в пълен размер, има характер на извънсъдебна спогодба по чл. 365 ЗЗД. Спогодбата е двустранен договор, с който страните прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен спор. Тя е приложима и в отношенията между служител и работодател, включително ако има за предмет преобразуващо уреждане на правоотношения по възникнала пълна имуществена отговорност, но съдът не може да зачете споразумение, което противоречи на закона, заобикаля го, или нарушава добрите нрави, тъй като това би обусловило нищожността му. В тази връзка, решаващият съд е счел за неоснователно възражението, че поради упражнено върху волята на ответницата насилие от страна на работодателя при съставяне на декларацията и при подписване на споразумението, последното е недействително. За да приеме, че предявеният иск е неоснователен, съдът е посочил, че към момента на сключване на процесното споразумение между страните е съществувало трудово правоотношение. Предмет на споразумението е реализиране на пълна имуществена отговорност за липси, причинени от служителя, и разсрочване на изплащането на паричното задължение, основано на признание, самоуличаващо ответницата в извършителство на престъпление (присвояване). С оглед специфичния характер на трудовите правоотношения законодателят е предвидил изрични правила за имуществената отговорност на работника или служителя, като пълната имуществена отговорност се реализира в случаите, когато работникът е причинил вреда на работодателя умишлено, в резултат на престъпление или не при или по повод изпълнение на трудовите функции – чл. 203, ал. 2 КТ, както и при липси, когато работникът или служителят изпълнява функциите на материално отговорно лице – чл. 207, ал.1, т. 2 КТ. Други случаи на пълна имуществена отговорност може да се установяват само със закон – чл. 207, ал. 4 КТ. От съдържанието на процесното споразумение ясно личало целта на сключването му – избягване на наказателна отговорност от страна на ответницата за извършено престъпление от общ характер (присвояване), чрез поемане на задължение за репариране на вреди. Споразумението не било нищожно, поради липса на основание, но целта му била непозволена от закона, тъй като водела до самоуличаване на ответницата в извършване на тежко престъпление. Това противоречало на закона, тъй като последният не позволявал сключване на договор за уреждане на дълг, който е възникнал в резултат на извършено престъпление. Предвид факта, че в конкретния случай се претендира да се реализира пълната имуществена отговорност на ответницата чрез спогодба, основаваща се на самоуличаване в извършването на престъпление, съдът е приел, че същата е нищожна, тъй като противоречи на добрите нрави. В мотивите на обжалваното решение е посочено още, че признанието на страната за настъпили неизгодни за нея факти не освобождава съда от задължението да прецени това признание с оглед всички обстоятелства по делото (чл. 175 ГПК). В тази връзка е обсъдена приетата съдебно - счетоводна експертиза, която не е установила липси в дрогерията в [населено място], за които да е отговорна ответницата. Посочено е, че според отчетите от фискалната памет на обекта (касовия апарат), целият оборот за периода, в който ответницата е работила там, сумарно е в размер на 87 240,36 лв., а се твърдят присвоявания в общ размер на 223 288 лв. Обективно невъзможно е да се присвои посочената сума, поради невъзможност да се генерират задължения в този размер за процесния период. В заключение е направен извод за неоснователност на исковата претенция. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че по формулирания в изложението правен въпрос е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и касационният контрол следва да се допусне за проверка за противоречие на въззивното решение с цитираната от касатора и служебно известната на настоящия състав практика на ВКС – решение № 134/21.06.2019 г. по гр. д. № 4255/2018 г., III г. о., решение № 60156/14.07.2021 г. по гр. д. № 3156/2020 г., ІІІ г. о., решение № 578/19.10.2010 г. по гр. д. № 603/2009 г., ІІІ г.о., решение № 536/17.07.2012 г. по гр. д. № 215/2011 г., IV г. о. и др. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение се поддържа от касатора с аргументация, която е идентична с изложената за въпроса, формулиран във връзка със селективното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърденията за допуснато противоречие в мотивите на решението и обсъждане на доказателства, които са неотносими за предмета на спора след изрично направеното уточнение на исковата молба, са оплаквания за допуснати от решаващия съд съществени процесуални нарушения, които следва да се разгледат във фазата по чл. 290 ГПК. Във връзка с доводите на касатора за недопустимост на въззивното решение, съставът на ВКС не констатира вероятност съдебният акт да страда от пороци, обуславящи недопустимостта му. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото не може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая, с оглед посочените критерии съдебният акт не може да бъде оценен като вероятно недопустим, а и изложените от касатора доводи за вътрешното противоречие в мотивите на решението касаят правилността му и подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение