Определение № 50105 от 31.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 1229/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Гаранционен фонд, представляван от юрк.Й. Ш., срещу решение № 36 от 23.02.2022г. по в.т.д. № 308/2021г. на Великотърновски апелативен съд, Гражданско отделение в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 260024 от 29.04.2021г. по т.д. № 68/2020г. на Ловешки окръжен съд, Гаранционен фонд е осъден да заплати на Р. С. М. на основание чл.557, ал.1, т.1 КЗ разликата над сумата от 45 000 лева до присъдените 140 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие ПТП от 24.08.2019г., ведно със законната лихва, считано от 23.10.2019г. до окончателното изплащане.

Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Навежда твърдение за нарушаване на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, като счита, че приетият от въззивния съд размер на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата е прекалено занижен, доколкото е доказано по безспорен начин, че ищцата е била без поставен обезопасителен колан и че е седяла в неестествена поза на задната седалка на лекия автомобил. Поддържа, че въззивният съд не е определил справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, като е изброил бланкетно релевантните критерии и не е изложил конкретни мотиви. Твърди, че присъденото обезщетение не кореспондира с характера и степента на претърпените болки и страдания, продължителността на възстановителния период, съдебната практика, общовъзприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние на обществото. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси:

1. Какви са критериите, които следва да се съблюдават за определяне на справедливото по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди при деликт?

2. Какви са критериите за отчитане приноса на увредения по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД и определяне степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия?

Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 116 от 03.07.2017г. по т.д. № 1921/2016г. на ВКС, I т.о., решение № 138 от 03.01.2020г. по т.д. № 293/2019г. на ВКС, II т.о., определение № 1216 от 04.12.2013г. по гр.д. № 4149/2013г. на ВКС, III г.о., решение № 274 от 17.10.2011г. по гр.д. № 19/2011г. на ВКС, III г.о., решение № 125 от 04.05.2016г. по гр.д. № 4417/2015г. на ВКС, IV г.о., решение № 291 от 11.07.2012г. по гр.д. № 951/2011г. на ВКС, IV г.о., решение № 252 от 30.09.2016г. по гр.д. № 1364/2016г. на ВКС, IV г.о., решение № 9 от 04.02.2022г. по т.д. № 185/2021г. на ВКС, II т.о., решение № 3 от 28.01.2022г. по т.д. № 121/2021г. на ВКС, I т.о., решение № 60154 от 20.01.2022г. по т.д. № 1071/2020г. на ВКС, I т.о., решение № 60143 от 01.12.2021г. по т.д. № 1796/2020г. на ВКС, I т.о., решение № 60106 от 01.11.2021г. по т.д. № 1571/2020г. на ВКС, I т.о., решение № 60023 от 02.08.2021г. по т.д. № 2956/2019г. на ВКС, II т.о., ППВС № 4 от 23.12.1968г., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, II т.о., решение № 95 от 24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на ВКС, I т.о. и решение № 154 от 30.10.2012г. по т.д. № 807/2011г. на ВКС, II т.о.

Ответникът по касационната жалба Р. С. М., представлявана от адв.Н. Д., оспорва същата. Поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като поставените от касатора въпроси не обосновават общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Излага и подробни съображения за неоснователност на касационната жалба по същество. Претендира присъждане на разноски.

Третото лице – помагач на ответника К. Й. Г. не изразява становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, за да постанови обжалваното решение, е приел за безспорно, че при ПТП на 24.08.2019г., реализирано от К. Й. Г. като водач на лек автомобил „Ауди А3“ с рег. [рег.номер на МПС] е пострадала ищцата Р. С. М. като пътник на задната седалка на автомобила, както и че инцидентът е настъпил поради виновното и противоправно поведение на водача, чиято гражданска отговорност не е била застрахована.

По спорния въпрос относно размера на обезщетението за неимуществени вреди решаващият съдебен състав е съобразил указанията, дадени в ППВС № 4/1968г. и ППВС № 17/1963г., събраните по делото писмени и гласни доказателства и заключенията на вещите лица по приетите съдебно – медицинска и съдебно – психологическа експертизи. Отчел е възрастта на ищцата към датата на ПТП – навършени 17г., почти 18г., като е изложил съображения, че тази възраст безспорно се отразява на способността на организма за възстановяване от травми, но същевременно, когато животът е пред пострадалата и тепърва предстои да гради бъдещото си, последиците от получените увреждания за здравето й, за личния и социален живот и субективните й възприятия следва да бъдат преценени като такива с изключителна тежест при преценката за справедливия размер на обезщетението. На следващо място въззивният съд е съобразил вида и характера на множеството травматични увреждания и степента на възстановяване – счупване с изкълчване на лява раменна кост, счупване на лява бедрена кост, счупване на пети поясен прешлен, счупване на дясна скула и горночелюстна кост с излив на кръв в горночелюстен синус, охлузни рани по лицето, разкъсно – контузна рана вдясно супраорбитално, разкъсване на макулата с кръвоизлив под ретината на дясното око и разкъсване на левия мишничен нерв; пълно възстановяване има само по отношение на фрактурите на скулата и челюстта и на раменната кост; увреждането на макулата е причинило пълна загуба на зрението на дясното око, без възможност за възстановяване, за което с решение на ТЕЛК от 18.05.2020г. на ищцата е призната 50 % трайно намалена работоспособност; макар да има подобрение при възстановяване от счупването на бедрената кост и гръбначния прешлен, констатирано е накуцване и несигурност в походката, както и оплаквания за болки в поясната област при продължително седене или стоене права, като липсва прогноза дали ще настъпи пълно възстановяване от тези травми; по тялото са налице белези, от които най – видим е белегът на веждата, а останалите, макар и да могат да бъдат прикрити с дрехи, значително променят външния вид и при възприемането им от околните могат да създадат неприятни усещания, същите могат да бъдат коригирани с естетична хирургия, но пълното им заличаване не е възможно. Въззивният съд е съобразил още проведените медицински интервенции и манипулации – след инцидента ищцата е приета в болница в тежко общо състояние и е пребивавала там един месец – от 25.08. до 24.09.2019г.; на 30.08.2019г. под обща анестезия е извършено наместване на дясната скула и фиксация с едрозъба кука по метода на Щ. и е поставен катетър в масиларния синус; след кръвопреливане, медикаментозно лечение и стабилизиране на състоянието, на 04.09. и 09.09. са проведени операции във връзка с фрактурите на лява бедрена кост и лява раменна кост – за наместването им и вътрешна фиксация с въвеждане на интрамедуларен пирон на бедрената кост и чрез поставяне на стабилизираща плака за раменната; провеждани са и множество рехабилитации. Отчел е продължителността и интензивността на претърпените болки и страдания непосредствено след катастрофата, по време на лечението и през възстановителния период; настъпилото забавяне във възстановителния период за левия долен крайник поради травмата на раменната кост; наличието на неврологични оплаквания – главоболие, световъртеж, неустойчивост на вниманието, внезапно появяваща се силна чувствителност до болка в левите крайници и кръста, схващания на левия крак, болки в кръста; обстоятелството, че ищцата спи с ортопедичен колан. Отчел е препятстването на нормалния живот на пострадалата вследствие получените множество травми, както и емоционалните й преживявания – била е напълно обездвижена няколко месеца, без възможност да се обслужва сама, 3-4 месеца е била на памперси и е ползвала специална инвалидна количка за задоволяване на физиологичните си нужди; имала е затруднения при завършване на училище; обстоятелството, че инцидентът се е отразил крайно негативно на социалния й живот; невъзможността да се адаптира към живот с последиците от ПТП и наличието на протрахирана депресивна реакция. На последно място, въззивният съд е съобразил икономическите условия в страната и лимитите на застрахователно покритие към датата на ПТП, както и съдебната практика по сходни случаи с причинени множество травматични увреждания и слепота с едното око. С оглед на тези обстоятелства решаващият съдебен състав е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 200 000 лева.

По втория спорен въпрос относно наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата апелативният съд е съобразил направеното от ищцата признание, че е пътувала без поставен предпазен колан, както и заключенията на вещите лица по приетите съдебно – автотехническа и комплексна съдебно – медицинска и автотехническа експертизи. Приел е, че пострадалата има принос за степента на увреждане на телесния си интегритет, тъй като не е изпълнила задължението си по чл.137а, ал.1 ЗДвП да се вози в МПС с поставен обезопасителен колан. Намерил е, че определеният от първоинстанционния съд процент на съпричиняване от 50 % не съответства на приноса, като е изтъкнал, че увреждането с най – голяма тежест при преценка на общото състояние на ищцата, а именно разкъсването на макулата с кръвоизлив под ретината на дясното око, довело до загуба на зрението, е в областта на лицето и не са събрани доказателства за мястото, където пострадалата е седяла. С оглед на това въззивният съд е възприел заключението на вещите лица по комплексната експертиза, че при седене вдясно, дори и с поставен колан, би могло да има контакт на лицето с дясната страна, предна дясна облегалка и средна дясна колона. При тези съображения решаващият съдебен състав е заключил, че приносът на пострадалата възлиза на 30 %, а дължимото обезщетение за неимуществени вреди, след отчитане на приноса, е в размер на 140 000 лева.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият материалноправен въпрос касае приложението на установения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост и критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Същият е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи, но по него не е налице поддържаната допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В цитираното от касатора Постановление № 4 от 23.12.1968г. е разяснено, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Съгласно постоянната практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК, във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинени телесни увреждания са характерът и тежестта на самото телесно увреждане, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, възрастта на пострадалия. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност /в този смисъл решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т.д. № 2979/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т.д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 93 от 23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 158 от 28.12.2011г. по т.д. № 157/2011г. на ВКС, ТК, I т.о. и други/. Съгласно постоянната практика на ВКС, намерила израз в посочените от касатора решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 95 от 24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на ВКС, ТК, I т.о., както и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 1 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 34 от 27.03.2020г. по т.д. № 1160/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 66 от 03.07.2012г. по т.д. № 619/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 242 от 12.01.2017г. по т.д. № 3319/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 101 от 03.07.2014г. по т.д. № 4391/2013г. на ВКС, ТК, II т.о. и други, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди би следвало да се отчитат и конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно обезщетение към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Застъпено е разбирането, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение и не са самостоятелен критерий при прилагане на принципа за справедливост, а имат спомагателен характер и подлежат на съобразяване при формиране на размера на обезщетението като израз на икономическите условия към релевантния момент – момента на настъпване на увреждането.

В настоящия случай при определяне на конкретния размер на обезщетението въззивният съд, противно на твърденията на касатора, е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Размерът на обезщетението е определен при отчитане от решаващия съдебен състав на възрастта на ищцата, броя, вида и тежестта на получените при ПТП травми, особеностите и продължителността на лечебно – възстановителния период, неудобствата и ограниченията във връзка с травмите, интензитета и времетраенето на понесените болки и страдания, неблагоприятното отражение на инцидента върху психическото и физическото състояние на пострадалата, като е акцентирано върху обстоятелството, че с оглед младата й възраст последиците от получените увреждания следва да бъдат преценявани като такива с изключителна тежест. Обезщетението е съобразено и с обществено – икономическите условия в страната, съществували към датата на ПТП, както и със съдебната практика по сходни казуси с причинени множество травматични увреждания и слепота с едното око. Несъгласието на касатора с присъденото обезщетение представлява оплакване за необоснованост на обжалваното решение и съставлява основание за касиране на атакувания акт като неправилен, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството. Предвид изложеното не е налице произнасяне от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по въпроса за прилагането на критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди.

Вторият материалноправен въпрос касае приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и критериите за определяне на приноса на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат. Същият е значим за делото, но по отношение на него също не е осъществена допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По въпроса е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 45 от 15.04.2009г. по т.д. № 525/2008г. на ВКС, II т.о., решение № 159 от 24.11.2010г. по т.д. № 1117/2009г. на ВКС, II т.о., решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, II т.о., решение № 169 от 28.02.2012г. по т.д. № 762/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 58 от 29.04.2011г. по т.д. № 623/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 59 от 10.06.2011г. по т.д. № 286/2010г. на ВКС, I т.о., решение № 153 от 31.10.2011г. по т.д. № 971/2010г. на ВКС, II т.о. и други, съгласно които принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД е налице в случаите, когато произлезлите от деликта вреди се намират в причинна връзка не само с поведението на делинквента, но и с поведението на самия пострадал. За да се приеме наличие на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, като с поведението си е създал условия или е улеснил неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно и противоправно. Релевантен за прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало /наред с неправомерното поведение на делинквента/ до увреждането като неблагоприятен резултат. Изводът на съда за наличие на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения, а този принос следва да бъде доказан по несъмнен начин от страната, която се позовава на него, чрез установяване на конкретни действия или бездействия на увредения, намиращи се в причинна връзка с настъпването на вредоносното събитие и/или на вредите от него. Намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, като самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда. При определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие.

В случая обжалваното решение е постановено в съответствие с приетото в практиката на ВКС по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД. Въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, относими към направеното възражение за съпричиняване, като, противно на твърдението на касатора, не е игнорирал установения по делото факт, че пострадалата е била без поставен предпазен колан. Изводът, че приносът на пострадалата възлиза на 30 % е обусловен от обстоятелството, че най – тежкото увреждане – разкъсване на макулата с кръвоизлив под ретината на дясното око, довело до загуба на зрението, дори и с поставен колан, би се получило вследствие контакта на лицето с дясната страна, предната дясна облегалка и средната дясна колона на лекия автомобил. Съобразяването от въззивния съд на постоянната практика на ВКС изключва възможността обжалваното решение да се допусне до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На основание чл.38, ал.2 ЗА на адв.Н. Д. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за настоящото производство в размер на 3042 лева, определено съобразно чл.9, ал.3 вр. чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение