Определение № 50583 от 10.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 677/2021 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца Л. Й. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд.

Ответникът Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ оспорва жалбата.

По допускане на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

По жалба на ответника въззивният съд е отменил първоинстанционното решение относно уважения в размер на 51 000 лв., заедно със законна лихва, иск по чл. 515, ал. 3, т. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди при пътно-транспортно произшествие, причинено от неустановено моторно превозно средство на територията на Унгария.

За да намери иска за неоснователен, въззивният съд е приел от правна страна, че основна предпоставка за основателност на претенцията по чл. 515, ал. 3, т. 1 КЗ е увреденото лице да пребивава в Република България. Приел е, че пребиваване по смисъла на посочената разпоредба е трайната връзка (лична, професионална и т. н.) на лицето със съответната държава, която във всеки конкретен случай подлежи на установяване въз основа на обективни и субективни фактически критерии, измежду които адресната регистрация, макар и релевантна, няма определящо значение, а е само индиция за фактическото положение.

Прилагайки така възприетите критерии към установените по делото факти, а именно, че на територията на България ищецът има адресна регистрация от 2004 г., не притежава данъчно декларирани имоти и автомобили, за периода 2014 г. - 2019 г. не е осигуряван в България и управляваният от него при произшествието автомобил е бил застрахован при български застраховател, а същевременно от 2014 г. е адресно регистриран в Германия и е осигуряван в Австрия, въззивният съд е приел, че ищецът не пребивава в България по смисъла на чл. 515, ал. 3, т. 1 КЗ, поради което насоченият срещу СНББАЗ иск на това основание е неоснователен.

Допускане на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 3, чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Очевидна неправилност на въззивното решение по чл. 280, ал. 2 ГПК се обосновава с доводите, че въззивният съд е приложил чл. 515, ал. 3, т. 1 КЗ в противоречие с неговия смисъл и е нарушил основни съдопроизводствени правила, като е формирал изводите си за липсата на елемент от фактическия състав в явно противоречие с правилата на формалната логика.

Съобразно установената последователна практика на ВКС очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния, поради което основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не е налице.

По чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК като основание за допускане на обжалването се сочат въпросите:

• понятието „местоживеене“ в контекста на разпоредбите на европейското законодателства, в частност Регламент (ЕО) №864/2007 вид териториална формална или изцяло фактическа връзка е;

• понятието „местоживеене“ определя ли се според адресната регистрация на лицето или има преимуществено фактически характер, който го приравнява на „обичайното местопребиваване“ и ако не се, то какви са разграничителните характеристики от „обичайно местопребиваване“;

• какви са критериите за определяне на по-трайния характер на местоживеенето като вид териториална връзка от обичайното местопребиваване;

• възможно ли е физическо лице да има местоживеене на територията на повече от една държава членка и ако е възможно, при наличието на регистриран адрес в повече държави кой от тях е определящ;

• понятието „обичайно местопребиваване“ може ли да бъде приравнено на понятието „пребиваване“ по Кодекса за застраховането;

• към кой момент следва да се прецени наличието на предпоставката „пребиваване“ за ангажиране отговорността на СНББАЗ по иск по чл. 515, ал. 3, т. 1 КЗ;

• ако увреденото лице пребивава паралелно на територията на повече от една държава членка, срещу коя институция, натоварена с функциите на компенсационен орган, следва да бъде насочен искът.

По поставените въпроси не се обосновава специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посочените от жалбоподателя определения, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК (ч. т. д. № 130/2011 г., II т. о. и ч. т. д. № 631/2010 г., IV г. о.) разглеждат различни въпроси, а именно относно международната компетентност на българския съд съгласно Регламент № 44/2001 г. по искове за обезщетения за вреди от ПТП, насочени срещу делинквент с местоживеене в друга държава членка и срещу СНББАЗ (първото определение) и за международната компетентност на българския съд по иск срещу лице с местоживеене в друга държава членка, основан на договор за паричен заем с местоизпълнение в България. Нито едно от двете определения не разглежда правния въпрос относно съдържанието на понятията „пребиваване“, „обичайно местопребиваване“, „местоживеене“, който именно е релевантен в настоящото производство. Що се отнася до третото посочено от жалбоподателя определение (гр. д. № 1754/2016 г.), следва да се отбележи, че със същото противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не може да се обосновава, доколкото е постановено по реда на чл. 288 ГПК, като не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, т. е. остава извън обхвата на практиката, посочена в т. 2 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК.

Не е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В тази насока се поддържа, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като разрешаването им би установило ясен набор от критерии за определяне на местоживеенето на физическите лица, ще създаде уеднаквена практика, доколкото липсата на ясно тълкуване и изведени правила относно определяне на местоживеенето поставя под въпрос функционирането на правото на ЕС във вътрешния правен ред на Р България. Изложени са и аргументи за необходимост от тълкуване по въпроса при наличие на адрес на територията на повече от една държава членка възможно ли е да е налице местоживеене и в двете, а при отрицателен отговор необходимо ли е изследване на намерение за прекъсване на връзката с едната държава.

Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се поддържа и липса на практика на касационната инстанция (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), нито се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК и съобразно направеното искане и представените писмени доказателства жалбоподателят дължи на ответника направените за касационното производство разноски в размер на 1854 лв.

С тези мотиви съдът