Определение № 2627 от 15.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 2568/2024 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „Грюнберг Годеч“ ЕООД срещу въззивно решение на Софийски окръжен съд. Ищецът Община Своге оспорва жалбата. По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Произнасяйки се по жалби на ответника, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение и постановеното по реда на чл. 247 ГПК решение за поправката му, с които по предявените по реда на чл. 422 ГПК искове са признати за установени вземания на ищеца за годишна арендна вноска в размер на 23 592,48 лв. заедно със законната лихва, и в размер на 583,31 лв. лихва за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, произтичащи от договор за аренда на земеделска земя от 30.09.2016 г. Допускане на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Като основания за вероятна недопустимост на въззивното решение се изтъква, че първоинстанционното решение в първоначалния му вид, според който е признато за установено, че процесните вземания се дължат на ответника от ищеца, е влязло в сила, тъй като не е било обжалвано от ищеца, а жалбата на ответника се отнася само до въпроса за разноските, както и че това противоречие между мотивите и диспозитива относно страните по правоотношението представлява неправилност на решението, а не очевидна фактическа грешка, която не може да бъде отстранявана след влизането му в сила. Поддържа се също, че решението е недопустимо и поради произнасяне по непредявен иск, тъй като в диспозитива на първоинстанционното решение не е посочено основанието, от което произтичат задълженията, както и периодът на главното задължение. Така изложеното не може да обоснове извод за вероятна недопустимост по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Както правилно е посочил и въззивният съд, противоречието между мотивите и диспозитива относно страните по правоотношението представлява допусната от първата инстанция очевидна фактическа грешка, отчетена и от самия жалбоподател още при подаването на първоначалната въззивна жалба, с която основното решение е обжалвано изцяло (а не само относно разноските, както некоректно се твърди в касационната жалба) съобразно обоснования в мотивите краен извод, че ответникът дължи на ищеца спорните вземания. Не се установяват и данни за произнасяне на съдилищата по непредявен иск, доколкото и двете инстанции са се произнесли в рамките на определения от ищеца предмет на делото, а липсата на пълна индивидуализация в диспозитива на първоинстанционното решение на спорните вземания чрез посочване на основанието и периода не е равнозначна на произнасяне по иск, различен от предявените. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай очевидната неправилност според жалбоподателя се изразява в произнасянето на въззивния съд извън предмета на въззивната жалба, доколкото и тук се поддържа, че първоинстанционното решение е било обжалвано само в частта за разноските, а в останалата част е влязло в сила. Така изложените доводи не удовлетворяват разяснените в практиката критерии, посочени по-горе, за наличие на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, а освен това, съобразно изложеното по-горе по основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, са и неоснователни с оглед очертания с първата въззивна жалба предмет на въззивното производство. Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. По т. 1, освен подробно развитите аргументи за неправилност на решението, не е посочен конкретен правен въпрос, който да е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Формулирането на такъв въпрос съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК е задължение на жалбоподателя, съответно липсата му изключва допускането на касационното обжалване на посоченото основание. По т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК е формулиран въпросът „Когато арендаторът е представил на общината доказателства за намален брой животни към определен период, както и след направеното искане за намаляване размера на ползваната земя, представлява ли писмено направеното от арендатора искане за изменение на договора и писмено даденото съгласие за изменение на договора (след изпълнението на определени условия) писмено съглашение за изменение на договор за аренда съгласно чл. 37м, ал. 3 и ал. 4 вр. чл. 37и, ал. 1, 4 и 6 ЗСПЗЗ? Ако договорът за аренда е административен, то налице ли е постигнато съглашение за изменение на договора по общото правило на чл. 19д АПК и може ли в производството пред съда по иск с правно основание чл. 422 ГПК да се установи изменението на административния договор, респ. намаляването на дължимото арендно плащане, а оттам и неоснователността на иска по чл. 422 ГПК по размер?“. Поддържа се, че въпросът е във връзка с цитирана съдебна практика за административен характер на договора за аренда и е развита поддържаната от жалбоподателя теза за настъпило в конкретния случай изменение на процесния договор с оглед направените от страните изявления. Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се твърди и липса на практика, нито се обосновава наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. С оглед на това по поставения въпрос не е налице специалната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което и на това основание касационното обжалване не може да бъде допуснато. С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и представените списък по чл. 80 ГПК и писмени доказателства жалбоподателят следва да заплати на ищеца направените разноски в размер на 1200 лв. С тези мотиви съдът