Определение № 1055 от 05.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1892/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 8200 от 20.03.2025 г., подадена от името на Д. П. П. чрез адв. П. С. против решение № 147 от 13.02.2025 г., постановено по в.гр.д. № 2387/2024 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което след отмяна на решение № 3222 от 10.09.2024 г., постановено по гр.д. № 7236/2023 г. по описа на РС – Варна, е признато за установено в отношенията между ищците П. Х. М. и Д. Д. Г., и ответника Д. П. П., че последният не е собственик на недвижим имот, представляващ реална част с площ от 184 кв.м., която е част от урегулиран поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място], район А., СО „З.“, заключена между точките А, Б, С, Д, защрихована в червен цвят на комбинирана скица № 1 към СТЕ, приложена на лист 94 от делото, приподписана от съда и представляваща неразделна част от настоящото решение, при граници на реалната част: имот * и останалата част на имот * и граници на имот ***, целият с площ 606 кв.м.: ПИ ***, ***, ***, ***, ***. В касационната жалба се поддържат оплаквания за съществени нарушения на процесуалните правила и материалния закон и необоснованост. Неправилно била приложена забраната на чл.200, ал.2 ЗУТ за придобиване по давност на реални части от имоти в урбанизирана територия. Не били обсъдени в цялост и в своята взаимовръзка всички обстоятелства и доказателства, както и свидетелските показания по делото. Не било отчетено влязлото в сила решение по гр.д. № 6763/2022 г. на РС-Варна, което е формирало сила на пресъдено нещо върху факта на владението. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Иска се допускане до касация по въпросите: 1/ Прилага ли се забраната по чл.200 ал.1 ЗУТ за придобиване на реално определени части от поземлените имоти в границите на населените места и селищните образувания, неотговарящи на изискванията по чл.19 ЗУТ, чрез правни сделки или по давност за неурегулираните с план за регулация имоти, или тази забрана се отнася само за урегулираните поземлени имоти? 2/ Може ли реална част от поземлен имот да бъде придобита по давност, ако фактическият състав на придобивната давност е изтекъл в периода, когато имотът е бил извън регулация? 3/ Считат ли се за урегулирани поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания, попадащи в обхвата на одобрен общ устройствен план или на действащ план за улична регулация? 4/ Задължен ли е въззивният съд като инстанция по същество да постанови решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства като ги преценява поотделно и в тяхната взаимна и логическа връзка? 5/ Длъжен ли е въззивният съд в случаите, когато не споделя изводите на първата инстанция по спорните факти да обоснове собствените си фактически изводи като обсъди всички относими доказателства? Ответниците по касация и ищци в производството П. Х. М. и Д. Д. Г. оспорват допускането до касационно обжалване като считат, че формулираните в изложението въпроси не обосновават съответните селективни критерии, а решението на Варненския окръжен съд е правилно, обосновано и мотивирано. Касационната жалба е допустима. Постъпила е в предвидения от закона срок, изхожда от процесуално легитимирана страна и е насочена против въззивно решение, което подлежи на обжалване. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е разгледал отрицателен установителен иск за собственост с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, с който се иска да бъде прието за установено, че ответникът Д. П. П. не е собственик на реална част с площ от 184 кв.м. от недвижим имот идентификатор № *** по Кадастралната карта на с.о.“З.“, район А., [община], целият с площ от 606 кв.м., при граници на реалната част: имот * и останалата част на имот * и граници на имот ***, целият с площ 606 кв.м.: ПИ ***, ***, ***, ***, ***. Прието е от фактическа страна, че по силата на нотариален акт № 8, том 6, рег. № 10459, дело № 895/2020 г. ищците са собственици на поземлен имот с идентификатор *** по Кадастралната карта приета през 2008 г. с площ от 1295 кв.м., част от който със заповед на Кмета на [община] № 0893/06.04.2022 г. е урегулирана в ПИ с идентификатор № *** с площ от 606 кв.м. Установено е, че част от който е процесната реална част е в границите на имота на ищците. Имотът на ответника с идентификатор *** по Кадастралната карта е съседен на този на ищците. Ответникът Д. П. твърдял, че владее процесната реална част, считано от 1996 г. С решение № 322-4 от 29.05.2000 г. на Общинския съвет е одобрен околовръстният полигон на строителните граници с.о. „З.“,[жк], в който околовръстен полигон попадат имоти № * и № *. Въззивният съд направил извод, че считано от 2000 г. процесната реална част, която към онзи момент е била част от ПИ № * по КП от 1995 г., който е идентичен с имот № *** по КККР на [населено място], е част от имот попадащ в урбанизирана територия, спрямо който са приложими разпоредбите на чл.200 ЗУТ. При тези факти въззивният съд приел, че съгласно разпоредбата на чл.200, ал.1 ЗУТ реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл.19 от ЗУТ. Изискуемата според чл.19, ал.1, т.2 ЗУТ минимална площ на поземления имот, находящ се в селищно образуване, е 500 кв.м. и лице най-малко 16 м. Процесната реална част, която се владеела от ответника, била с площ от 184 кв.м. респ. същата не отговаряла на изискванията разписани в чл. 19, ал. 1, т. 2 ЗУТ и не можела да се придобива по давност. Не била приложима в случая и разпоредбата на чл.200, ал.2 ЗУТ, предвиждаща изключение от забраната за придобиване по давност на имоти под размерите по чл.19 от ЗУТ. Съгласно нея правилото на ал. 1 не се прилага в случаите, когато частта от поземления имот се присъединява към съседен имот при условията на чл.17, а оставащата част отговаря на изискванията на чл.19 или се присъединява към съседен имот. Приложимостта на чл.17 от ЗУТ се предпоставяла от наличието на първоначално урегулиране на територията, при която възникват придаваеми по регулация части между съседни имоти /дворищна регулация/. В настоящия случай имотите не са били урегулирани по начин, който да предвижда процесната реална част /или друга/ да се придава по регулация към имота на ответника с идентификатор *** по Кадастралната карта. По изложените съображения въззивният съд заключил, че хипотезата на чл.200, ал.2 ЗУТ, вр.чл.17 ЗУТ е неприложима. Приел също, че съгласно разпоредбата на чл. 15, ал. 3 ЗУТ границите на урегулирани поземлени имоти могат да се променят с план за регулация само със съгласието на собствениците им, изразено със заявление и предварителен договор за прехвърляне на собственост с нотариално заверени подписи, като настоящият случай не попада в тази хипотеза. Закона за устройство на територията бил в сила от 31.03.2001 г., което отнесено към настоящия правен спор, налагало извод, че с оглед по-малкия размер на процесната част от определения в чл.19 ЗУТ и неприложимост на изключението по чл.200, ал.2 ЗУТ, същата не подлежи на придобиване по давност. Доколкото ответникът Д. П. твърдял, че владее процесната реална част от 1996 г., в периода от 1996 г. до 2001 г. преди действието на ЗУТ не е изтекъл изискуемият от закона 10 годишен срок на осъществявано владение на реалната част с намерение за своене, за да може ответникът да придобие процесната реална част по давност. По изложените мотиви отрицателният установителен иск срещу ответника е уважен. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, като прецени наведените основания за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 ГПК за допускането й до касационен контрол. Първите два поставени въпроса не съответстват на данните по делото. Те са свързани със становището на касатора, че имотът е извън регулация. Въззивният съд е посочил, че считано от 2001 г. за процесната реална част с площ от 184 кв.м. от ПИ № ***, попадащ в строителните граници на селищно образувание „З.“, е била налице забраната по чл.200, ал.1 ЗУТ за придобиването й по давност. Изрично е прието с позоваване на чл.7, ал.1 ЗУТ, че с включването на процесния имот в околовръстния полигон на [населено място] той се счита за урбанизирана територия и за него се прилага забраната на чл.200, ал.1 ЗУТ. Началният момент на придобивната давност, на която ответникът се позовава, е 1996 г., т. е. до влизането в сила на горецитираната разпоредба не е изтекъл необходимият 10 - годишен давностен срок. Следователно формулираният втори въпрос не е разрешен от въззивния съд. Третият въпрос също не е разрешен от въззивния съд и е без значение за спора, тъй като забраната по чл.200, ал.1 ЗУТ не е обусловена от урегулиране на имота, а от разположението му в границите на населените места и селищните образувания. Четвъртият и петият въпроси относно задължението за пълноценно обсъждане на доказателствата не е обусловил решаващите мотиви за отхвърляне възражението на ответника. Въпросът е поставен във връзка с оплакванията за неправилен анализ на гласните доказателства относно упражняваната от ответника фактическа власт и незачитането на постановеното решение по владелческия иск срещу ищците. Видно от мотивите на въззивния съд, изводът за липса на фактическия състав на придобивната давност е направен с оглед невъзможността процесната реална част да се придобие по давност за посочения от ответника период. Въпросът за упражняването на фактическа власт не е решаващ, както и решението по владелческия иск, с което не се решава материално-правен спор за принадлежността на процесната част, а се дава защита на нарушено владение като фактическо състояние. В обобщение – за нито един от поставените от касаторите въпроси не е налице предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Липсват основания за допускането на обжалваното решение до касационно обжалване. При този изход на спора, в полза на ответниците по касация следва да се присъдят разноски в размер на 766,94 евро, преизчислени от 1500 лв. По тези съображения съдът