Определение № 2563 от 08.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 563/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ответника П. Д. В. против решение № 391/20.11.2023г. по в.т.д. № 439/2023г. на Апелативен съд - Пловдив, в частта, с която е потвърдено решение № 377/18.11.2022г. по т. № 584/2021г. на Окръжен съд – Пловдив. Касаторът счита, че решението в обжалваната част е неправилно, тъй като е необосновано и е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон — основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Нищожни ли са клаузите за лихви в договор за кредит, сключен с потребител, които са уговорени във вреда на потребителя, независимо, че не са били прилагани от страна на банката - кредитор по договора и влече ли това нищожност на целия договор?; Твърди се противоречие с решение № 87/06.11.2019г. по т.д. № 848/2017г. на 1-во т.о. на ВКС.; 2/ Влече ли до нищожност на целия договор за банков кредит, нищожна клауза, която дава възможност на банката — кредитор, да промени едностранно целия договор, независимо дали банката се е възползвала от тази възможност за промяна?“ Касаторът се позовава на наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл. 3-то ГПК. Обосновава очевидната неправилност с твърдението, че в случая със съдебното решение се уважават претенции, почиващи на нищожни клаузи от договор за кредит, което противоречи на принципите на справедливостта и добрите нрави и на правилата на формалната и правна логика. Ответникът по жалбата и ищец делото, „Банка ДСК“ АД, в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна. Претендират се направените разноски в размер на 7 746,69 лева, представляващи заплатен хонорар на назначения особен представител на ответника по исковете. Постъпила е и частна касационна жалба от П. Д. В., против въззивното решение в частта, имаща характер на определение, с която се потвърждава определение № 1256/15.12.2022г. по т.д. № 584/2021г. на Окръжен съд – Пловдив. Счита, че решението в обжалваната част е неправилно, поради необоснованост и е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон - основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Следва ли при предварително събрани и получени от кредитора в изпълнителното производство вземания за направени разноски в заповедното производство, тези разноски да се присъждат повторно в полза на кредитора - ищец от съда, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422 ГПК?; 2/ Следва ли съдът, разглеждащ искът по чл.422 ГПК, при наличие на данни за изплатени разноски на кредитора по изпълнителното дело, да допусне събирането на доказателства относно изясняването на този факт с оглед преценката на дължимостта им и разпределяне на отговорността за разноски?“ Жалбоподателят се позовава на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл.последно /очевидна неправилност/ ГПК. Ответникът по жалбата и ищец делото, „Банка ДСК“ АД, в писмен отговор изразява становище, че подадената частна касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С решение № 377/18.11.2022г. по т.д. № 584/2021г. на Окръжен съд -Пловдив е признато за установено по реда на чл.422, във вр. с чл.124 ал.1 ГПК, че П. Д. В. дължи на „Банка ДСК“ АД по договор за ипотечен кредит от 11.05.2015г. следните суми: 132 960.88 лв. главница, 7812.50 лв. договорна лихва за периода 10.11.2019г. -19.11.2020г., 43,55лв. обезщетение за забава /неустойка/ за периода 10.11.2019г. - 19.11.2020г., 184.67лв. законна лихва върху главницата от 132 960.88 лв. за периода 20.11.2020г. - 24.11.2021г., 120 лв. такса изискуемост и 1166.98 лв. платени от името и за сметка на ответника застрахователни премии, за които „Банка ДСК“ ЕАД се е снабдила със заповед за изпълнение № 262526 от 15.12.2020г. по ч.гр.д. № 15540/2020 на РС -Пловдив. П. Д. В. е осъден да плати на „Банка ДСК“ АД направените в заповедното и исковото производство разноски от 11 475.38 лв. Отхвърлени са исковете за главница за разликата над уважения размер от 132 960.88 лв. до предявения от 133 487.14 лв., исковете за договорна лихва за разликата над уважения размер от 7812.50 лв. до предявения от 7830.06 лв., исковете за законна лихва за разликата над уважения размер от 184.67 лв. до предявения от 185.40 лв. По делото е постановено на основание чл.250 ГПК решение № 429/21.12.2022г. за допълване на решение № 377/18.11.2022г., като е признато за установено на основание чл.422 ГПК, че П. Д. В. дължи на „Банка ДСК“ АД законната лихва от 25.11.2020г. до окончателното заплащане на установените с решение № 377/18.11.2022г. парични вземания. В производство по чл.248 ГПК е постановено определение № 1256/15.12.2022г. по т.д. № 584/2021г. на ОС - Пловдив, в което с определение № 67/20.01.2023г. е допусната поправка на очевидна фактическа грешка. С определението е отхвърлена молба вх. № 32393 от 06.12.2022г., подадена на основание чл.248 ГПК от П. Д. В., чрез назначения му от съда особен представител адвокат М. Ш., за изменение на решение № 377/18.11.2022г. в частта за разноските, като присъдените на ищеца разноски от 11475,38 лева се намалят със сумата от 2952,08 лева, представляващи присъдени в заповедното производство разноски в полза на банката. С решение № 245/12.06.2023г. по т.д. № 584/2021г. на ОС - Пловдив е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 377/18.11.2022г. по делото, като е посочено, че в мотивите и диспозитива на решението присъдената законна лихва от 184,67 лева върху главницата от 132960,88 лева за периода 20.11.2020г. - 24.11.2021г. следва да се чете: „20.11.2020г. - 24.11.2020г.“. Апелативен съд - Пловдив след частична отмяна на решение № 377/18.11.2022г. по т.д. № 584/2021г. на Окръжен съд - Пловдив е отхвърлил предявените от „Банка ДСК“ АД против П. Д. В. искове за признаване за установено на основание чл.422 ГПК, че П. Д. В. дължи на „Банка ДСК“ АД по договор за ипотечен кредит от 11.05.2015 година, следните суми, за които „Банка ДСК“ ЕАД се е снабдила със заповед за изпълнение № 262526 от 15.12.2020г. по ч.гр.д. № 15540/2020 на РС - Пловдив: сумата от 303,03 лева, представляваща договорна лихва, дължима за периода от 13.10.2020 година до 19.11.2020 година включително / разликата между дължимата такава от 7509,47 лева за периода от 10.11.2019 година до 13.10.2020г. и присъдената с първоинстанционното решение 7812,50 лева за периода от 10.11.2019 година до 19.11.2020 година включително /; сумата от 16,99 лева, представляваща обезщетение за забава / неустойка/ за периода от 13.10.2020 година до 19.11.2020 година включително /представляваща разликата между дължимата такава от 31,01 лева за периода от 10.11.2019 година до 13.10.2020 година и присъдената с първоинстанционното решение сума от 43,55 лева за периода от 10.11.2019 година до 19.11.2020 година включително/. В останалата му част първоинстанционното решение е потвърдено. Потвърдено е решение № 377/18.11.2022г. по т.дело № 584/2021г. на Окръжен съд - Пловдив, в което с решение № 245/12.06.2023г. е допусната поправка на очевидна фактическа грешка. Постановено е обезсилване на решение № 429/21.12.2022г. за допълване на решение № 377/18.11.2022г. в частта, с която е признато за установено на основание чл.422 ГПК, че П. Д. В. дължи на „Банка ДСК“ АД законната лихва от 25.11.2020г. до окончателното заплащане на установените с решение № 377/18.11.2022г. парични вземания, включващи: договорна лихва; обезщетение за забава /неустойка/; законна лихва върху главницата за периода от 20.11.2020г. до 24.11.2020г. включително; такса изискуемост и платени от името и за сметка на ответника застрахователни премии, с изключение на вземането на главница в размер на 132 960.88 лв., върху което се дължи законната лихва от 25.11.2020г. до окончателното му изплащане. Потвърдено е определение № 1256/15.12.2022г. по т.д. № 584/2021г. на ОС - Пловдив в производство по чл.248 ГПК, в което с определение № 67/20.01.2023г. е допусната поправка на очевидна фактическа грешка, с което е отхвърлена молба вх. № 32393 от 06.12.2022г., подадена от ответника П. Д. В. чрез назначения му от съда особен представител адвокат М. Ш., за изменение на решение № 377/18.11.2022г. в частта за присъдените в полза на „Банка ДСК“ АД разноски. С касационната жалба адв.М. Ш., като особен представител на ответника П. В., атакува въззивното решение в осъдителната му част и в частта, в която се потвърждава първоинстанционното решение и определението по чл.248, ал.1 ГПК, като в останалите части решението е влязло в сила. Апелативният състав е констатирал, че вземанията, предмет на предявени по реда на чл.422 ГПК установителни искове, се основават на сключен на 11.05.2015г. между „Банка ДСК“ АД и П. Д. В. договор за ипотечен кредит за 148 000 лева, с цел финансиране на текущи потребности. Срокът за издължаване на кредита е 300 месеца (25 години) от датата на неговото усвояване. В чл.5 от договора е предвидено, че кредитът се погасява по посочена разплащателна сметка с месечни вноски на падежна дата - 10-то число от месеца, съгласно погасителен план - приложение № 1 към договора. Погасителният план съдържа информация за датата на усвояване на кредита от 148 000 лева - 18.05.2015г., датата на първото погасяване - 10.06.2015г., размера на всяка една от дължимите месечни вноски, както и лихвения процент, размерите на главница, дължима лихва и такси, които се погасяват със съответната месечна вноска. Посочен е и годишният процент на разходите - 6,08 %, в чл.8 от договора. Ищецът „Банка ДСК“ АД е подал на 25.11.2020г. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК срещу ответника за заплащане на сумите, предмет на исковата претенция, поради непогасяване в срок на 12 месечни вноски, след упражняване правото за обявяване на кредита за предсрочно изискуем на 20.11.2020г. На 15.12.2020г. е издадена заповед по чл.417 ГПК, с която заявлението е уважено, като въз основа на нея е издаден и изпълнителен лист. Призовката за доброволно изпълнение е връчена на ответника на 29.03.2021г. при отказ; на 29.04.2021 е подадено възражение по чл.414 ГПК; банката - кредитор е уведомена за възражението на 17.05.2021г. и същата на 17.06.2021г. е депозирала исковата молба. От приетата по делото и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза решаващият състав е установил, че отпуснатата по договора сума от 148 000 лева е усвоена изцяло от кредитополучателя на 18.05.2015 година. Направените вноски от кредитополучателя за погасяване на задълженията по договора са в общ размер на 48 411,26 лева, като те са плащани през периода от 10.06.2015г. до 10.12.2019г. включително. С вноската от 10.12.2019г. е погасена само част от дължимата лихва от 2,08 лева. Посочено е, че в таблица 3 от заключението на вещото лице се съдържат данни за неплатените вноски по договора за кредит след датата на последното плащане от 10.12.2019г. Изброени са 12 вноски, падежирали през периода от 10.12.2019г. до 10.11.2020г. включително, като от вноската, дължима на 10.12.2019г., е приспадната платената лихва от 2,08 лева. Установено е, че общият размер на просрочените 12 вноски е 11 064,14 лева, от които 3445,14 лева просрочена главница и 7619 лева просрочена лихва. Последната просрочена вноска, посочена в таблица 3 на заключението на вещото лице, дължима на 10.11.2020г. - след датата 13.10.2020г., на която ответникът е получил уведомление за обявяването на предсрочната изискуемост от банката, е в общ размер на 920,97 лева и включва дължима лихва от 633,17 лева и дължима главница от 287,80 лева. Въззивният съд е заключил, че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила на 13.10.2020г., към който момент са били налице и двете предпоставки за това. Първата е наличие на обективните обстоятелства по чл.21.2. от Общите условия, а именно забава в плащанията на 11 месечни вноски, при уговорена такава над 90 дни. Втората е наличие на уведомяване на кредитополучателя за предсрочната изискуемост на 13.10.2020г. - датата, на която на ответника е връчена лично, чрез ЧСИ П. И., с рег. № 821 КЧСИ, покана-уведомление от „Банка ДСК“ АД, в която е отразено, че поради забавата в погасяване на задълженията по договора за кредит от 11.05.2015г. и на основанията, посочени в него, банката обявява кредита за предсрочно изискуем, като от датата на получаване на писмото цялата непогасена главница става дължима и върху нея се начислява законна лихва. Посочено е също, че банката пристъпва към събиране на сумите по съдебен ред. Досежно размера на начисляваната договорна лихва от сключването на договора за кредит до обявяване на предсрочната му изискуемост, е констатирано от съда въз основа на представените от банката погасителни планове, както и на база на съдебно-счетоводната експертиза, че в периода от действие на договора не е начислявана такава в размер, надхвърлящ първоначално договорения от 5,8%. Ответникът не твърди, а и по делото не са събрани доказателства промяната на лихвения процент да се дължи на други обстоятелства, различни от предвидените в договора. Първото от тях е промяната на размера на лихвения индекс, а именно 6-месечния Софибор. Другата промяна е свързана с отпадането на преференциалните лихвени проценти по кредита, считано от 10.04.2018г., поради неизпълнение на условията, при които е сключен договора, което съгласно чл.7 е довело до увеличаване на единия елемент от лихвения процент - надбавката от 4,619% на 5,619%. Установено е, че през целия срок на договора размерът на месечните погасителни вноски не е надхвърлил този по първоначалния погасителен план от 935,55 лева. Липсват твърдения, а и по делото не е установена едностранна промяна на договорната надбавка от страна на банката извън увеличаването й поради отпадането на преференциалните условия. Относно индекса Софибор съдът е намерил, че той не се определя едностранно от банката - кредитор и неговият размер не зависи от нея, а е фиксиран и се определя и обявява от БНБ. Въззивният състав е отчел, че в заключението на вещото лице са изчислени размерите на дължимите суми от кредитополучателя, предмет на предявените по реда на чл.422 ГПК установителни искове, при съобразяване на процесните клаузи на договора и Общите условия към него, като за дата на предсрочната изискуемост е приета посочената от ищеца, а именно 20.11.2020г. Също така, че в заключението си вещото лице е изчислило, че дължимата главница по договора за кредит при обявяване на предсрочната му изискуемост, включваща редовни и просрочени вноски, е 132 960,88 лева. Съдът е намерил, че този общ размер на главницата не се променя при извод за различна от посочената от ищеца дата на предсрочната изискуемост. Счел е, че различната дата на предсрочната изискуемост е от значение само за размера на дължимите договорни лихви. В тази връзка е посочил, че след обявяване на предсрочната изискуемост на 13.10.2020г. не се дължат договорни и наказателни лихви по договора за кредит. Поради това е приел за неоснователно искането за присъждане на договорна лихва за периода от 13.10.2020г. до 19.11.2020г., чийто размер е 303,03 лева /таблица 9/, като е счетено, че договорна лихва се дължи за периода от 10.11.2019г. до 13.10.2020г. и размерът й е 7509,47 лева. По същите съображения решаващият състав е приел, че и наказателната лихва се дължи до 13.10.2020г., като към датата на обявяване на предсрочната изискуемост е в размер на 31,01 лева. По отношение на дължимата върху главницата от 132 960,88 лева законната лихва съдът е посочил, че тя е дължима от датата на обявяване на предсрочната изискуемост (13.10.2020г.) до окончателното изплащане на сумата, но искането на ищеца е за присъждане на законна лихва върху главницата от по-късен момент - 20.11.2020г. Посочено е, че размерът на дължимата законна лихва от 20.11.2020г. до 24.11.2020г. (денят преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК) е изчислен от вещото лице и той е 184,67 лева. Също така е прието, че законна лихва след обявяване на предсрочната изискуемост се дължи само върху главницата, но е и върху останалите вземания по договора за кредит. Предвид, че ищецът е поискал присъждане на законна лихва само върху главницата, съдът е намерил допълнителното решение на първоинстанционния съд в частта, с която е присъдена законна лихва от 25.11.2020г. до окончателното заплащане на всички останали вземания, различни от дължимата от ответника главница от 132 960,88 лева по договора за кредит, за недопустимо. Апелативният състав е счел, че направените от него изводи не се променят от направените от ответника П. Д. В. възражения за нищожност на отделни клаузи от договора и Общите условия, респ. за нищожност на целия договор, като е изложил следните съображения: Безспорно е между страните качеството на кредитополучателя П. Д. В. на потребител по смисъла на §13, т.1 във вр. с т.12 от ДР на ЗЗП, респ. че по отношение на него приложение намира потребителската защита по Глава шеста от този закон. Посочено е, че и пред двете инстанции ответникът чрез процесуалния си представител поддържа възражение за нищожност на клаузите на чл.7 и чл.7.1. от договора и на чл.9.1. и 9.15 от Общите условия, на основание чл.143, ал.1 и ал.2, т.10 и 14 от Закона за защита на потребителите. Съдът е констатирал, че цитираните клаузи от договора и Общите условия касаят определянето на договорната лихва чрез включване в нея на два компонента - 6-месечния Софибор, с промяната на който се променя лихвеният процент, и надбавка във фиксиран размер от 4,619%, чието увеличаване с до 1% е уговорено изрично при неизпълнение на конкретни условия, при които на кредитополучателя е отпуснат кредит с преференциална лихва / чл.7 и 7.1. от договора и чл.9.1. от Общите условия/. Клаузата на чл.9.15 от Общите условията посочва коя е общата сума, дължима от кредитополучателя по погасителния план, а именно главницата и разходите по чл.9.12 от Общите условия, а именно лихва, такса за разглеждане на искане и одобряване на кредит, такса за оценка на обезпечение, такса за учредяване на обезпечение, такса за поддържане на разплащателна сметка, чрез която се обслужва кредита, такси за допълнителни услуги, ползването на които представлява изпълнение на условията за получаване на преференциална лихва по кредита и възнаграждения, дължими на посредниците за сключване на договора, ако има такива. Съдът е намерил за неоснователни възраженията на ответниците за нищожност по смисъла на чл.146, ал.1, във връзка с чл.143, ал.1 и ал.2 ЗЗП на цитираните клаузи от договора и Общите условия. Не е споделил доводите на жалбоподателя, че посочените по-горе клаузи от договора, касаещи размера на договорната лихва, не са индивидуално договорени. Аргументирал се е, че чл.7 и чл.7.1. от договора съдържат ясно и точно посочване на елементите и размерите на двата компонента, включени в договорната лихва по конкретния договор за кредит и времето и условията, при които те се променят. Договорът е подписан след постигнато съгласие между страните по тези въпроси, при прилагане на преференциални условия за кредитополучателя. Намерил е, че в конкретния случая не може да се приеме неравноправност на клаузите от договора по смисъла на чл.143, ал.2, т.13 ЗЗП, свързани с размера на договорната лихва, включително на наказателната такава. В мотивите е посочено, че в договора не е предвидена възможност на икономически по-силната страна - банката, да променя едностранно компонентите на договорната лихва без ясни и точно посочени условия в договора. Предвидената промяна е свързана на първо място с размера на лихвения индекс Софибор, който се определя и обявява от БНБ. Става дума за компонент от цената на договора за кредит, свързан с колебанията / измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на банката в качеството й на доставчик на финансови услуги по смисъла на чл.144, ал.3 т.2 ЗЗП и чието изменение няма за последица неравноправност, респ. нищожност на клаузата от договора на основание чл.143, ал.2, т.13 ЗЗП. Тази тяхна уговорка е достатъчно ясна и конкретна, като дори е посочен електронен адрес на БНБ, на който да се проследява размера на този лихвен индекс. Посочено е, че това, наред със задължението на банката по чл. 9.3. от Общите условия при промяна на лихвения процент да определя нов размер на месечната вноска и да предоставя актуализиран погасителен план на кредитополучателя при явяването му в поделение на кредитора, както и да обявява приложимия лихвен процент в офисите си и на интернет страницата си, като се има предвид клаузата на чл. 9.2.1. от Общите условия, с която са фиксирани датите, на които се променя лихвения процент от кредитора, заради промяната на 6-месечния Софибор, обосновава извод, че кредитополучателят не е поставен в по-неблагоприятно положение от това на банката. Също така съдът е счел, че отпадането на преференциалния размер на надбавката, като компонент на договорния лихвен процент, не представлява едностранно изменение на договора от банката, а е свързано с неизпълнение на предварително уговорени между страните условия. Същевременно съдът е констатирал, че през целия срок на действие на договора банката не е начислявала договорни и наказателни лихви, нахвърлящи първоначално уговорения в чл.7 от договора размер. Предвид на това е заключил, че дори при извод за нищожност на клаузите, свързани с промяна на лихвения процент, той не би се отразил на крайния изход от спора. Нищожността на клаузите от договора и Общите условия към него, предвиждащи възможност за едностранна промяна на уговорения лихвен процент от банката, дори да имаше такава, не би се отразила на валидността на целия договор, доколкото не би засегнала съществените задължения на страните по него и договорът би могъл да се прилага и без тези неравноправни клаузи. Клаузите на първоначалния договор за кредит са формулирани точно, ясно и разбираемо и потребителят се е съгласил с тях, като е разполагал с възможността да прецени последиците от сключването на договора, съобразявайки посочения размер на договорната лихва към дадения момент и правейки информиран избор. Решаващият състав е намерил за неоснователни и поддържаните доводи за нищожност на клаузата на чл.13 от договора, която сочи, че неразделна част от договора са Общите условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити на физическите лица и Тарифата за лихвите, таксите и комисионните, които кредитополучателят е получил и е заявил, че приема с подписването на договора. Апелативният състав е приел, че след като ответникът е запознат, подписал е Общите условия и е направил изрично изявление, че ги приема, без да е изразил несъгласие с тях, те го обвързват. Посочил е още, че не съществува законово задължение за конкретно препращане към клаузи от Общите условия, след като страните са се съгласили, че те са неразделна част от сключения договор помежду им. По отношение на чл.15 от договора, даващ възможност на кредитора за едностранно изменение или допълнение на Общите условия, които да са задължителни за кредитополучателя и за които той се уведомява само чрез съобщения, поставени на видно място в салоните на банката, апелативният съд е споделил изцяло мотивите на първоинстанционния съд за тяхната неравноправност съгласно чл.143, ал.1 и ал.2, т.11, 12 и 13 ЗЗП, съответно нищожност съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП. Същевременно е посочил, че нищожността на тази клауза не влече нищожност на договора и на първоначално подписаните от страните Общи условия. Счел е, че тя би имала значение, ако имаше данни за едностранна промяна на Общите условия от страна на банката в срока на действие на процесния договор и за прилагане на променените клаузи в отношенията между страните, но твърдения и доказателства за такива промени липсват. Поради това въззивната инстанция е заключила, че клаузата на чл.15 от договора, макар и нищожна, няма отношение към изхода на спора по настоящото дело, доколкото не е намерила реално приложение. Последната група доводи на ответника по иска касаят неравноправност на клаузите от Общите условия - чл.21.2 и чл.22.1.1, уреждащи настъпването на предсрочната изискуемост на кредита при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над 90 дни, както и правото на банката да го превърне в предсрочно изискуем при всяко неплащане в срок на уговорените погашения по лихва и/или главница. Въззивният състав е счел, че тези уговорки от общите условия не поставят кредитополучателя в неравноправно положение, те са ясно формулирани и той се е съгласил с тях. В мотивната си част е посочил още, че правото за обявяване на предсрочната изискуемост на банките е законово уредено в чл.60, ал.2 ЗКИ, без да е посочен минимален брой на неплатените вноски, при който то настъпва, поради което и без нарочни клаузи в договора и Общите условия към него банката би могла да упражни потестативното си право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Поради това съдът е заключил, че не може да се приеме наличие на неравноправност, респ. нищожност на тези клаузи, а оттам и ненастъпване на предсрочната изискуемост. Също така е обосновано, че че законът и клаузите на договора и Общите условия поставят като условие за обявяване на предсрочната изискуемост наличие на неизпълнени задължения, без изискване неизпълнението да е значително. Няма и изискване с изявлението да бъде даван срок за изпълнение, след изтичането на който да настъпва предсрочната изискуемост, като за настъпването й е достатъчен обективният факт на неизпълнението при достигане на изявлението до кредитополучателя. Въззивният съд е намерил за неоснователна и частната жалба на ответника по исковете против определение № 1256/15.12.2022г. по т.дело № 584/2021г. на ОС – Пловдив, с което е отхвърлена молбата й с вх. № 32393/06.12.2022г. за изменение на първоинстанционното решение № 377/18.11.2022г. в частта за присъдените в полза на ищеца разноски, чрез намаляване на сумата от 11475,38 лева със сумата от 2 952,08 лева, представляваща присъдени в полза на банката разноски, направени в заповедното производство. Констатирал е, че сумата от 2 952,08 лева представлява направени от „Банка ДСК“ АД разноски в заповедното производство - ч.гр. дело № 15540/2020г. на Районен съд - Пловдив, включващи заплатена държавна такса от 2 902,08 лева и юрисконсултско възнаграждение от 50 лева. Тези разноски са включени в издадената в заповедното производство заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК № 262526 от 15.12.2020г., както и в изпълнителния лист, въз основа на който е образувано изпълнително дело № 94/2021г. на ЧСИ М. К.. По изпълнителното дело изпълнението е насочено върху двата недвижими имота, ипотекирани като обезпечение на задълженията по процесния договор за кредит от 11.05.2015г. Същевременно е констатирано, че „Банка ДСК“ АД не оспорва твърденията на частния жалбоподател, че наред с дължимите суми по договора за кредит в изпълнителното производство са удовлетворени и вземанията на банката за направените в заповедното производство разноски, включени в заповедта за изпълнение и изпълнителния лист. Въпреки това въззивният съд е намерил, че дори да е извършено такова плащане, то не променя задължението на съда в исковото производство по чл.422 ГПК да се произнесе с осъдителен диспозитив за дължимите разноски както в исковото, така и в заповедното производство съобразно изхода на спора. Позовал се е на т.12 от ТР 4/2013г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, че изпълнителната сила на заповедта за незабавно изпълнение в частта за разноските отпада, ако вземането е оспорено чрез възражение по реда на чл.414 ГПК и е образувано исково производство по чл.422 ГПК, каквато е настоящата хипотеза. При нея принудителното събиране на разноските се извършва въз основа на издаден след влизане в сила на решението по установителния иск изпълнителен лист по чл.404, т.1 ГПК от съда в исковото производство. Също така е счел, че ако по изпълнителното дело са събрани и платени на „Банка ДСК“ АД разноските, направени в заповедното производство, това е станало, без да има основание за това, поради което извършеното плащане следва да бъде съобразено в изпълнителното производство при евентуално искане на кредитора за повторно заплащане на разноските за заповедното производство, за да не се стигне до двойно плащане. Посочил е още, че в хипотезата на двойно плащане длъжникът разполага с възможността да иска издаване на обратен изпълнителен лист. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Поставените въпроси във връзка с допускане на касационния контрол по жалбата не покриват общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са обуславящи за изхода на материалноправния спор. Въззивният съд, противно на съдържащото се в първи въпрос твърдение, не е приел, че клаузите за лихви са уговорени във вреда на потребителя. Решаващият състав е изложил съображения, че предвидената промяна е свързана с размера на лихвения индекс Софибор, който се определя и обявява от БНБ (като дори е посочен електронен адрес на БНБ, на който да се проследява размера на този лихвен индекс) - компонент от цената на договора за кредит, свързан с колебанията / измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на банката в качеството й на доставчик на финансови услуги по смисъла на чл.144, ал.3 т.2 ЗЗП и чието изменение няма за последица неравноправност, респ. нищожност на клаузата от договора на основание чл.143, ал.2, т.13 ЗЗП. На второ място, е счетено, че отпадането на преференциалния размер на надбавката, като компонент на договорния лихвен процент, не представлява едностранно изменение на договора от банката, а е свързано с неизпълнение на предварително уговорени между страните условия. Заключението на съда, че дори да беше направен извод за нищожност на клаузите, свързани с промяна на лихвения процент, той не би се отразил на крайния изход от спора, тъй като през целия срок на действие на договора банката не е начислявала договорни и наказателни лихви, нахвърлящи първоначално уговорения в чл.7 от договора размер, представлява единствено допълнителен довод, който сам по себе си не е определящ за изхода на спора, предвид извода на състава за липса на нищожност на клаузите за промяна на лихвата. На следващо място, липсват мотиви на съда за наличие на „нищожна клауза, която дава възможност на банката — кредитор, да промени едностранно целия договор“, каквото невярно твърдение се съдържа във втория формулиран въпрос, от което е предпоставен отговорът му. Съдът е приел единствено, че клаузата на чл.15 от договора, даващ възможност на кредитора за едностранно изменение или допълнение на Общите условия, е неравноправна. Счетената за нищожна клауза не дава възможност за изменение на договора, а на Общите условия към него, каквото изменение не е направено, поради което неравноправността на клауза вкл. е и неотносима за изхода на спора. С оглед липсата на основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, е безпредметно обсъждането на сочените допълнителни селективни критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК - Тълкувателно решение № 1/2010г. по тълк. д. № 1/ 2009г. на ОСГТК на ВКС. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и в частта, в която решението има характер на определение, тъй като по поставените въпроси същото е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС, а именно с т.12 от Тълкувателно решение № 4/2013г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, според което извършени въз основа на заповед за предварително изпълнение плащания в изпълнителното производство преди стабилизиране на заповедта не са от значение за изхода на спора в производството по чл.422 ГПК. С оглед съответствието на даденото от въззивния съд разрешение със задължителната практика на ВКС, обвързваща, на основание чл.130 ЗСВ, и съставите на ВКС, приложение не намира не само основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, но и това по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. На последно място, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение / определение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая, въззивното решение в обжалваната част не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. С оглед изхода на делото, в полза на ответника по касацията следва да се присъдят направените от него разноски в размер на 7746,69 лева, представляващи заплатен хонорар на назначения особен представител на ответника по исковете. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд