Определение № 2499 от 26.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 1011/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Уинд Стрийм“ ООД срещу решение № 319/19.12.2025 г. по в.т.д. № 128/2025 г. на Апелативен съд - [населено място], с което е потвърдено решение № 433/28.10.2024 г. по т.д. № 140/2021 г. на Окръжен съд -гр.Варна – за отхвърляне на предявения от касатора срещу "Електроразпределение Север" АД иск по чл.82, вр. с чл.79 ал.1 ЗЗД за сумата от 267 639,75 лв. – обезщетение за вреди от пропуснати ползи през периода 01.03.2018 г. – 01.03.2021 г., представляващи разликата между стойността на произведената и отдадена от ВяЕЦ [населено място] ел.енергия при работа на генератора с мощност от 2 МW и тази, която би се отдала при работа с мощност от 3 МW, ако на касатора /ищец/ бе осигурен достъп до електроразпределителната мрежа при мощност от 3 MW. Сочи се от жалбоподателя, че обжалваното решение е неправилно по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, защото е необосновано, постановено в противоречие с материалния закон и в нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа се, че са безспорно установени правнорелевантните за спора факти – сключен между страните договор от 30.04.2009 г. за присъединяване на обект на независим производител на ел.енергия, въвеждане на притежаванат от ищеца ВяЕЦ в експлоатация на 07.10.2010 г., нейното фактически присъединяване през м.11.2010 г. към електроразпределителната мрежа с мощност от 3 МW /заедно с още две централи с мощност 3 МW/; подписването на анекс № 1/12.11.2010 г., с който е уговорена мощност от 5 МW за всички ветрогенератори, а с анекс № 2 е уговорена мощност от 6 МW, след което по силата на анекс № 3 мощността на подаваната от трите генератора е ограничена на 6 МW /общо/ до преоборудването на килия „Конаре“ в подстанция Генерал Тошево. Съгласно сключения на 30.09.2013 г. между страните договор за достъп до електроразпределителната мрежа ответникът се е задължил да предостави на ищеца достъп до електроразпределителната мрежа чрез осигуряване на нормални условия на работа на притежаваната от него ел.централа при заявена мощност от 3 МW. От заключението на съдебно-техническата експертиза е установено, че през процесния период ответникът е наложил ограничение в размер на 7 МW за трите ел.централи, присъединени към ГРУ „Крис“, което е причината всяка от тях да произвежда ел.енергия с мощност от 2 МW, а това е довело до пропуснати от ищеца ползи в размер на 136 842,03 евро – стойност на непроизведена от неговата ВяЕЦ ел.енергия с мощност от 1 МW. С влязло в сила решение № 7/10.01.2022 г. по в.т.д. 579/2021 г. на Апелативен съд –гр.Варна предявеният от ищеца иск за реално изпълнение е уважен и ответникът е осъден да изпълни задължението си да осигури на притежаваната от ищеца ВяЕЦ [населено място] достъп до електроразпределителната мрежа при пълна инсталирана мощност от 3 МW. По настоящото дело претенцията за обезщетение е основана на неизпълненото задължение на ответника, което е установено с посоченото по-горе влязло в сила съдебно решение, но и на ново обстоятелство – отправена от ищеца покана по смисъла на чл.84 ал.2 ЗЗД, сторено с предявяване на иска по приключилото т.д. № 322/2017 г. на Окръжен съд –гр.Варна. Навежда се довод, че от заключението на СТЕ е установена техническата възможност и към 01.03.2018 г. ответникът самостоятелно да осъществи необходимите действия за изпълнение на задължението си по чл.1.1 от договора от 30.09.2013 г. – да осигури достъп до електроразпределителната мрежа на пълната инсталирана мощност от 3 МW на ВяЕЦ [населено място], защото в.лице е установило техническата годност килия „Конаре“ да бъде натоварена с мощност от 9 МW. Повдигнат е довод за процесуално нарушение на въззивния съд, защото не е обсъдил оплакването във въззивната жалба, че с предявяване на иска е отправена до ответника покана по смисъла на чл.84 ал.2 ЗЗД. В нарушение на чл.146 ал.1, т.5 ГПК са приети от въззивния съд за недоказани обстоятелства, за които първата инстанция не е дала на ищеца указания, че следва да се установят – изпълнение на задълженията, поети с анексите по първия договор. Твърди се от касатора, че сключването на договора от 30.09.2013 г. за осигуряване на достъп до електроразпределителната мрежа на мощност от 3 МW води до отпадане на задълженията по анексите. Иска да се отмени въззивното решение и да се уважи предявеният иск.

Ответникът "Електроразпределение Север" АД е подал отговор, с който оспорва касационната жалба с довода, че не са налице посочените в нея основания за допускане на касационно обжалване.

„Национална електрическа компания" ЕАД и "Електроенергиен системен оператор" ЕАД, конституирани като като трети лица-помагачи на на ответника, са подали отговори, с които оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Кaсационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт; отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно, че ищецът е производител на електрическа енергия по смисъла на § 1, т. 46 от ДР ЗЕ и е собственик на ВяЕЦ във ветропарк с."Крупен", която е присъединена към електроразпределителната мрежа чрез кабелен електропровод до ГРУ 20 kV, а ответникът /с предишно наименование „Енерго Про Мрежи"/ е оператор на разпределителна мрежа по смисъла на § 1, т. 34б б. „А“ от ДР ЗЕ. На 30.04.2009 г. страните са сключили договор за присъединяване на обект на независим производител на електрическа енергия № ДУА973/16.08.2007-3058/17.09.2007-4013-ВГ- 22.04.2009 г., а процесната ВяЕЦ на ищеца е била фактически присъединена към електроразпределителната мрежа на ответника на 12.11.2010 г., когато страните са сключили анекс № 1, с който е уговорено максимално допустима мощност от 5 MW за всички ветрогенератори, присъединени към изхода. В т. 2 от споразумението е предвидено, че за постигане на увеличение до максимално допустимата инсталираната мощност от 9 MW за трите централи е необходимо да се извърши реконструкция на килия Конаре в подстанция Генерал Тошево. С анекс № 2/19.01.2011 г. е уговорено увеличение на максимално допустимата мощност на 6 MW за трите генератора, а мощността на притежаваната от ищеца ВяЕЦ е ограничена на 2 MW за процесния период.

Решаващият съд е приел за установено, че килия „Конаре“ в подстанция Генерал Тошево е била собственост на НЕК до 2014 г., а след това се стопанисва от ответника, като в т. 1 и в т. 2 от анекс № 3/10.05.2011 г. страните са уговорили, че всички дейности по проектиране и преоборудване на килия "Конаре" в подстанция Генерал Тошево следва да се извършат от ищеца, заедно със собствениците на другите две ВяЕЦ, които са присъединени към модул "изход" в ГРУ "Крис". Съгласно т.3 до изпълнението на това задължение ответникът прилага ограничение до 6 MW общо за отдаваната мощност на трите генератора. Към 01.03.2021 г. не е извършена реконструкция на килия "Конаре" и не е сключен договор за промяна на условията на присъединяване между ЕРП и собственика на преносната мрежа. На 30.09.2013 г. страните са сключили договор при Общи условия за достъп на производител на електрическа енергия от възобновяеми източници до електроразпределителната мрежа на ответника, но въззивният съд е намерил, че уговорените с анексите параметри на присъединяване към електроразпределителната мрежа на притежаваната от ищеца ВяЕЦ не са отпаднали, както и че ответникът не е поел задължение да осигури достъп на притежаваната от ищеца ВяЕЦ при мощност от 3 MW, без да са изпълнени условията по анексите.

Като спорен от правна страна във въззивното производство е отграничен въпросът за пределите на СПН по предходен спор между страните, приключил с влязло в сила решение № 7/07.01.2022 г. по в.т.д. № 579/2021 г. на ВнАС, с което е уважен предявеният от ищеца иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за осъждането на ответника да изпълни задължението си по чл. 1, ал. 1 от процесния договор от 30.09.2013 г. по осигуряване на достъп на притежаваната от ищеца ВяЕЦ [населено място] до електроразпределителна мрежа при пълна инсталирана мощност от 3 MW. С това решение е потвърдено решение по т.д. № 322/2017 г. на Окръжен съд-гр.Варна в частта, с която е отхвърлен предявеният от ищеца срещу ответника иск по чл. 82 ЗЗД за сумата от 276 747,55 лв. - обезщетение за пропуснатите ползи в резултат на неизпълнение на задължение по чл. 1, ал. 1 от договора за осигуряване на достъп на цялата инсталирана мощност на ВяЕЦ на ищеца - от 3 MW, изразяващи се в разликата между стойността на електроенергията, която би се отдала при работа на уговорената пълна мощност от 3 MW, и произведената през периода от 16.03.2014 г. до 28.02.2017 г. електрическа енергия при ограничение на мощността от 2 МW. Въззивната инстанция е препратила на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение относно обхвата, пределите и зачитането на силата на пресъдено нещо и е намерила, че обективните предели на СПН обхващат елементите от фактическото основание на иска, поради което те не могат да се преразглеждат. Въз основа на формираната СПН е прието от решаващия съд, че конкретните условия за предоставения достъп са уговорени между страните с анексите от 12.11.2010 г., 10.01.2011 г. и от 10.05.2011 г., които са действителни. Не е доказано действието на анексите да е отпаднало със сключване на договора за достъп от 30.09.2013 г., нито е установено, че те са нищожни на основания по ЗЗД. Въззивният съд е разяснил, че с тези анекси първоначално е договорено общо за трите ветрогенератора, присъединени към изход ГРУ “Крис“, ограничение на максимално допустима генерирана мощност от 5 MW, която с втория анекс е била увеличена на 6 MW. С т. 2 на анекс № 3 ищецът и другите собствениците на ВяЕЦ-ли, присъединени към модул "изход" в ГРУ "Крис", са поели задължението да извършат всички дейности по проектиране и преоборудване на килия "Конаре" в подстанция Генерал Тошево. В т. 3 от анекса е уговорено, че до изпълнението на това задължение ответникът ще прилага ограничението до 6 MW общо за отдаваната мощност на всички генератори, присъединени към модул "изход" на ГРУ "Крис". Прието е, че не се спори по отношение на факта, че към края на процесния период /01.03.2021 г./ не е била извършена реконструкция на килия "Конаре". Не е било изпълнено условието за техническо обезпечаване на изпълнението на процесния договор, поради което е прието, че не е налице основание за възникване на отговорност за ответника. Вземанията по приключилото с влязло в сила решение дело и вземанията по настоящото се претендират на идентично фактическо основание, но за различен период, поради което за въпросите, свързани с валидността на облигационната връзка и с изправността на страните по договора, е налице СПН, която изключва преразглеждането им.

От заключението на СТЕ е прието за установено, че разпределението на договореното с анексите ограничение между трите ветрогенератора на тримата производители на електрическа енергия, присъединени към ГРУ Крис, е по решение на оператора на ветрогенераторния парк, а към момента техническите параметри на съществуващото присъединяване на ВЕЛ Конаре към килия "Конаре" в подстанция Генерал Тошево позволяват натоварване с мощност от 9 MW, защото е налице токов трансформатор в килията с номинална стойност от 10. 4 MW и прекъсвач от 27. 7 MW.

По възраженията за неправилно разпределение на доказателствената тежест от първоинстанционния съд въззивната инстанция е констатирала, че на ищеца е указано, че следва да проведе главно доказване на обстоятелствата, свързани с изправността му по процесния договор, като с доклада са приети за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, свързани със сключения между страните договор за присъединяване от 30.04.2009 г., от който неразделна част са и сключените допълнителни споразумения /анекси/, които не са оспорени от ищеца. Ищецът не е направил с въззивната жалба доказателствени искания, с което би могъл да преодолее липсата на указания за установяване на факти, за които не е посочил доказателства.

В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси по чл.280 ал.1, т.1 ГПК -

1. „За правната същност на мотивите на влязло в сила решение, тяхната доказателствена сила и ползват ли се същите със сила на пресъдено нещо.“

Наличието на допълнителния селективен критерий се обосновава от касатора с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.18 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк.д. №1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т.2 от ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк.д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 57/26.02.2018 г. по гр.д. № 2736/2017 г. на ВКС.

2. “Длъжен ли е въззивният съд в мотивите на решението да обсъди наведените от страните доводи и възражения и да извърши преценка на доказателствата по делото поотделно и тяхната съвкупност?“

Допълнителният селективен критерий се обосновава с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 50085/27.02.2024 г. по т.д. № 1749/2022 г. на ВКС, решение № 30/13.04.2020 г. по гр.д. № 2378/2019 г.

и с решение № 145/07.01.2019 г. по гр.д. № 811/2018 г. на ВКС.

3. “Ако на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти и с дадените указания неправилно е разпределена доказателствената тежест между страните, и ако във въззивната жална се съдържа обосновано оплакване във връзка с доклада, следва ли въззивният съд да даде възможност на страните да предприемат съответните процесуални действия по посочване и събиране на относими доказателства?“

Наличието на допълнителния селективен критерий касаторът обосновава с твърдението, че обжалваното решение е в противоречие с т.2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 180/02.02.2018 г. по т.д. №340/2017 г. на ВКС и с решение № 51/02.05.2012 г. по т.д. № 105/2011 г. на ВКС.

Настоящият състав на ВКС намира, че поставеният от касатор първи процесуалноправен въпрос по чл.280 ал.1, т.1 ГПК – относно правната същност на мотивите на влязло в сила решение и ползват ли те се със сила на пресъдено нещо, отговоря на общото изискване по чл.280 ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. Този въпрос е от значение за формиране на решаващата правна воля на въззивния съд, обусловила изхода на делото, защото в мотивите на обжалваното решение е прието, че поради наличието на формирана СПН по идентичен спор за друг период /16.03.2014 г. - 28.02.2017 г./ предявеният за процесния период иск е неоснователен.

Съгласно постановките на т. 18 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, на което се позовава касаторът, със сила на пресъдено нещо се ползва диспозитивът на съдебното решение по спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, а по отношение на съдържащите се в мотивите констатации относно юридическите и доказателствените факти, както и по преюдициалните правоотношения, не се формира сила на пресъдено нещо, защото не са елемент от спорния предмет. Касационният съд намира, че произнасянето на въззивния съд не е в разрез с дадените в т.18 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК ВКС разяснения, защото във въззивното решение не е прието, че съдържащите се във влязлото в сила решение по т.д. № 322/2017 г. на ВОС мотиви се ползват със сила на пресъдено нещо. Решаващият съд е приел, че формираната от това решение сила на пресъдено нещо по спора за вземане за обезщетение за пропуснати ползи за предходен период от действие на процесния договор се простира по отношение на правопораждащите спорното право /вземане/ факти, които са заявени и по настоящото дело като основание на иска, но за друг период. От това принципно разрешение е изведен във въззивното решение обуславящият извод, че заявените от ищеца като основание на иска идентични правопораждащи факти не водят до възникване на спорното право. При обсъждане на обективните предели на силата на пресъдено нещо и при формиране на изводите за нейното отражение досежно правопораждащите факти въззивната инстанция се е произнесла в пълно съответствие с разясненията, дадени в т.2 на ТР № 3 от 22.04.2019 г. по тълк.д. № 3/2016 г., ОСГТК на ВКС – СПН обхваща спорното правоотношение и правопораждащите факти, изграждащи основанието на правото, което е предмет на иска. Касационният съд намира, че дадените в цитираното от касатора решение № 57/26.02.2018 г. по гр.д. № 2736/2017 г. на ВКС разрешения са преодолени с посоченото по-горе ТР. В мотивите на първоинстанционния съд, към които на основание чл.272 ГПК въззивният съд е препратил, е прието, че обективните предели на СПН на влязлото в сила решение се отнасят и до установеното правно положение, че и двете страни по договора са неизправни и че това не е основание да възникне за ответника отговорност за вреди, тъй като и ищецът е неизправна страна по договора, защото едва през 2023 г. /след процесния период/ е извършена реконструкция на килия "Конаре", която представлява отлагателно условие за отпадане на ограничаването на генерираната мощност на притежаваната от ищеца ВяЕЦ. Решаващият съд не е направил констатация за настъпил през процесния период нов факт, релевантен за спорното право. Напротив – изрично е прието, че по настоящото дело не се спори относно факта, че към края на процесния период /01.03.2021 г./ не е извършена реконструкция на килия "Конаре". В този смисъл касационният съд намира, че в пълно съответствие с дадените в цитираното ТР разрешения са изводите на въззивния съд, че не може да се преразглежда въпросът, че ищецът е неизправна по договора страна, защото не е изпълнил към 01.03.2021 г. заедно със собствениците на другите две ВяЕЦ задължението за извършване на реконструкция на килия "Конаре" и че това е пречка за възникване на отговорност за ответника.

Въззивният съд би се отклонил от дадените разрешения в това ТР, ако бе приел, че при липса на новонастъпили факти през процесния период 01.03.2018 г. – 01.03.2021 г. ищецът е изправна по договора страна относно задължението за извършване на реконструкция на килия "Конаре", тъй като този извод би бил в противоречие с влязлото в сила решение, в което е установено, че отлагателното условие за отпадане на органичението в мощността на подаваната ел.енергия не е настъпило поради неизправносттта на ищеца.

Касационният съд констатира, че решаващият извод на въззивния съд относно обективните предели на влязлото в сила решение не е в отклонение и от разрешенията, дадени в мотивите към т. 9 на ТР No 4/18.06.2014 г. по тълк. д. No 4/2013 г. на ОСТТК на ВКС. В тях е разяснено, че обективните предели на СПН, когато правото е отречено, обхващат установяване, че правото никога не е съществувало или че е съществувало от момента на неговото възникване, но се е прекратило или погасило към момента на приключване на съдебното дирене. Както се спомена по-горе, в мотивите на обжалваното решение е прието, че през процесния период не е извършена реконструкция на килия "Конаре", поради което в пълно съответствие с мотивите на т.9 от цитираното ТР е обуславящият извод на въззивния съд, че неосъществяването на условието за техническо обезпечаване на изпълнението на процесния договор – поради неизправност на ищеца, представлява пречка да възникне за ответника отговорност за вреди.

Следва да се спомене, че изложението в аргументацията на касатора не позволява процесният случай да се свърже и с нарушение на правилото, изводимо от нормите чл. 439, ал. 2 ГПК и на чл. 235, ал. 3 ГПК – относно преклудиращо действие на силата на пресъдено нещо спрямо фактите, на които е бил основан искът по приключилото с влязло в сила решение дело. Касаторът не е повдигнал довод за настъпила през процесния период промяна в установеното по приключилото дело за минал период фактическо положение относно неизпълнението на задължението на ищеца да извърши заедно с останалите собственици на ВяЕЦ-ли реконструкция на килия "Конаре" в подстанция Генерал Тошево. В аргументацията се сочи, че нов факт представлява направената с исковата молба по приключилото дело покана, която на основание чл.84 ал.2 ЗЗД поставя ответника в забава. Този довод е несъстоятелен, доколкото съдът по приключилото дело на основание чл.235 ал.3 ГПК зачита настъпилите факт и след предявяване на иска. Доводът не съответства и на мотивите на въззивното решение, защото в тях не е прието, че искът по приключилото с влязлото в сила решение дело е отхвърлен поради липса на покана до ответника.

Поставеният в т.2 въпрос – относно задължението на въззивния съд да обсъди наведените от страните доводи и възражения и да извърши преценка на доказателствата по делото поотделно и тяхната съвкупност, е значим за всяко едно въззивно производство. Доводът в аргументацията, че липсва произнасяне от въззивната инстанция по оплакването, че първоинстанционният съд не е обсъдил твърдението, че исковата молба по предходното дело има значение на покана по чл.84 ал.2 ЗЗД, не може да обоснове наличието на общото основание по чл.280 ал.1 ГПК. Както по-горе се спомена, съдът по приключилото дело на основание чл.235 ал.3 ГПК взема предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, поради което по настоящото дело не може да се релевира довод за неотчетен факт, който е настъпил в хода на процеса по приключилото дело. Касационният съд намира, че фактът, въведен в довода на касатора, няма връзка с формираните в мотивите на обжалвания съдебен акт решаващи изводи за изхода на делото, защото отправянето на покана до ответника не е прието от въззивния съд да е релевантен за спорното право факт.

По отношение на довода, че не са обсъдени писмата на ответника от 22.07.2021 г. и от 29.08.2023 г., от които се установявало, че през процесния период ответникът е могъл да изпълни задълженията си по чл.1 ал.1 от договора, касационният съд намира, че е неотносим за наличието на общото основание по чл.280 ал.1 ГПК, защото не е свързан с обуславящите изхода на спора крайни изводи на въззивния съд. Обсулавящ изхода на спора е възприетият поради наличие на СПН извод, че ищецът не е изправна по договора страна относно задължението за реконструкция на килия "Конаре", а твърденията на касатора не сочат тези писма да имат отношение към този факт, релевантен за решаващия извод на въззивния съд. В основата на извода за неоснователност на иска е констатацията на въззивния съд, че е налице неизправност на ищеца като страна по договора, но касаторът не твърди, че необсъдените от въззивната инстанция доказателства установяват факти, които ще променят този решаващ извод. Както се спомена по-горе, в мотивите на първоинстанционния съд, към които на основание чл.272 ГПК въззивният съд е препратил, е прието, че обективните предели на СПН на решението по приключилото дело се отнасят и до установеното правно положение, че и двете страни по договора са неизправни и че това не е достатъчно да възникне за ответника отговорност за вреди, защото и ищецът е неизправна страна по договора. Следователно възможността от техническа страна ответникът да изпълни задължението си да осигури на ВяЕЦ на ищеца достъп на пълна мощност е неотносим факт, който не може да се противопостави на обстоятелството, че фактическото положение след формиране на СПН не е променено до 2023 г. - относно неизвършването на реконструкция на килия "Конаре", имащо значение на отлагателно условие за възникване на отговорност за ответника.

С оглед на изложеното касационният съд намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото в полза на ответника на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски в размер на сторените от него разходи за адвокатско възнаграждение – 9424,14 евро.

Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд