Определение № 700 от 20.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1980/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 13145/27.05.2020 г. на Д. П. Д., чрез адв. М. В., против решение № 193/13.02.2020 г. по в. гр. д. № 2375/2019 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 3391/14.08.2019 г. по гр. д. № 12250/2018 г. на Пловдивския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора иск за присъждане на сумата от 25 000 лв., получена по банков път на 07.10.2015 г., с която ответницата К. М. неоснователно се е обогатила за сметка на касатора.

Касаторът счита обжалваното решение за неправилно, тъй като въззивният съд възприел в противоречие с доказателствата по делото, че съществуващото мандатно отношение не е прекратено. Посочва, че нотариалната покана, получена от ответницата на 15.05.2018 г., съдържала искане за връщане на получената сума, което на практика представлявало недвусмислено изявление за прекратяване на мандатното отношение. Изложени са и доводи, че фактическият състав на предявения иск е осъществен и искът е неправилно отхвърлен като неоснователен.

В срока по чл. 287 ГПК не е постъпил отговор на касационната жалба от ответната страна К. М..

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът посочва допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, и се поставя следните правни въпроси:

1. След като съдът е приел, че договорът за мандат няма определена форма, следва ли да има определена форма прекратяването на този договор и достатъчно ли е искането на ищеца за връщане на предоставената сума ?

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения на страните ? – цитира се противоречие с ППВС № 1/53 г.; ППВС № 7/1965 г.; ППВС № 1/1985 г.; ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГТК; както и редица решения по чл. 290 на ВКС, подробно изброени в изложението.

Изложени са й твърдения, че въззивният съд е променил правната квалификация на иска, но без да се произнесе по искането на ищеца като алтернатива на възприетата правна квалификация.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:

Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирана страна и при наличието на правен интерес, поради което е допустима.

Преди да се произнесе с обжалваното решение, въззивният съд дал указания на настоящия касатор да уточни своята искова претенция, като с молба № 33693/14.11.2019 г. същият уточнил, че между него и синът му Г. П. е имало уговорка за предаването на процесната сума чрез ответницата К. М.. Уговорката се отнасяла за предоставяне на заемни средства за довършване на жилището в [населено място], без да е уговорен срок за връщане на сумата. Въз основа на така изложеното уточнение, въззивният съд заключил, че правната квалификация на иска е чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, като разликата в правната квалификация не обуславя недопустимост на първоинстанционното решение и не налага изготвяне на нов доклад. От данните по делото се установявало, че ищецът е превел сумата от 25 000 лв. на ответницата със задължението да я предаде на Г. Д.. Тази фактическа констатация наложила решаващия извод, че между страните по делото е налице облигационно отношение, намиращо правното си основание в чл. 280 и сл. от ЗЗД, за което нямало уредена форма за действителност и следователно мандатното отношение подлежало на доказване с всички доказателствени средства. По делото обаче не се установявало мандатът да е прекратен, а само, че е отправено искане чрез нотариална покана за връщане на сумата от 25 000 лв. Въззивният съд заключил, че не е настъпило твърдяното неоснователно обогатяване, защото извършеният превод по сметката на ответницата има правно основание и не съставлява плащане без да е съществувало правоотношение между страните, поради което искът бил неоснователен.

При така очертаните рамки на правния спор и решаващите изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и/или ал. 2 ГПК.

Първият поставен от касатора въпрос не е обусловил решаващите изводи на съда, поради което не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е изложил решаващ извод, че не е настъпило твърдяното неоснователно обогатяване на ответницата, а мотивите за съществуващо мандатно отношение между страните са допълнителни и не са изложени съображения по отношение на формата за действителност на изявлението за прекратяване на мандатното отношение. Освен това,не се сочи практика на ВКС,в противоречие с която да е разрешен поставеният въпрос.

Доколкото може да се формулира правен въпрос относно задължението на въззивния съд да даде точна квалификация на спорното материално право, той не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. В постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 19/14.07.16г..по гр.дело № 36-4/15/16г.на Четвърто г.о. на ВКС е посочено,че неправилната правна квалификация на иска и свързаните с това последици по чл. 270, ал. 3, изр. последно ГПК за обезсилване на постановено по непредявен иск решение и връщане на делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане, е налице само когато съдът се е произнесъл извън определения от страните предмет на делото. Когато обаче съдът се е произнесъл по заявените от ищеца обстоятелства и искания, но е дал неправилна правна квалификация на спорното право, то допуснатото нарушение е на материалния закон.

В случая заявената с исковата молба и уточнението към нея претенция, поддържана от ищеца,е за неоснователно обогатяване на ответницата с исковата сума, по която съдът се е произнесъл.

Няма съмнение, че въззивният съд е длъжен да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да изложи мотиви по същество на материалноправния спор, така както е прието и в представената от касатора практика на ВКС. В настоящия случай въззивният съд е процедирал по този начин като е уточнил исковата претенция, анализирал е събраните по делото доказателства и е изложил собствени мотиви, обосноваващи неоснователност на исковата претенция. Доколко изводите на въззивния съд са обосновани и правилни не е в обхвата на преценката по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно приетото в ТР № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Воден от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ІІІ г. о.