Определение № 50492 от 26.09.2022 г. на ВКС по т. д. № 1209/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Национална агенция за приходите против решение № 33/12.02.2021г. по т.д.№ 364/2020 г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 70/27.07.2020 г. по т.д.№ 2582020 г. на Окръжен съд – Ловеч. С потвърденото решение е отхвърлен предявеният от НАП против „ Мега Билд „ ЕООД / в несъстоятелност /, „ Бравис и Ко „ ЕООД и синдика на „Мега Билд„ ЕООД / н./ - Г. Н. Г., иск с правно основание чл. 694 ТЗ, за установяване съществуването на поредност на удовлетворяване по чл. 722 ал.1 т.1 ТЗ на публични вземания, в общ размер от 62 661,90 лева / 34 482,26 лева – главница и 28 179,64 лева – лихви, считано от 24.10.2019 г. /, включени в списък на приети вземания на кредитори на „ Мега Билд „ ЕООД / н. /. Жалбоподателят оспорва правилността на въззивното решение, като се позовава на: 1/ буквалната редакция на чл. 722 ал.1 т.1 ТЗ, която не диференцира реда, по който е наложен вписаният по реда на ЗОЗ запор / ГПК или ДОПК / - с предаване на обезпеченото чрез запор по реда на ДОПК имущество на синдика, според касатора, не отпада наложената обезпечителна мярка в полза на публичния взискател; 2 / нито в чл. 638 ал.4 изр. 3 ТЗ, нито в друга разпоредба на ТЗ е въведена забрана, наложена преди откриване производството по несъстоятелност обезпечителна мярка да бъде вписана в съответния регистър след откриването на това производство; 3/ вписването по реда на ЗОЗ на запор, наложен по реда на ДОПК, не е елемент от фактическия състав на обезпечителната мярка, тъй като ДОПК не изисква такова вписване; 4/ чл. 722 ал. 1 т. 1 ТЗ е императивна правна норма и не подлежи на стеснително тълкуване. С касационнната жалба се атакува решението и в частта му, с характер на определение, с което се потвърждава определение № 260035/02.09.2020 г. по т.д.№ 25/2020 г. на Окръжен съд – Ловеч, с което е уважена подадената от „Бравис и Ко „ ЕООД молба по чл.248 ГПК - за допълване на постановеното първоинстанционно решение - № 70/27.07.2020г. по същото дело - с присъждане в полза на молителя и в тежест на НАП разноски, в размер на 3 000 лева – заплатено адвокатско възнаграждение. Съображенията за неправилност са следните: Завеждането на иска по чл. 694 ТЗ от страна на НАП е предпоставено от подадено от това дружество, в качеството на кредитор на несъстоятелността на „Мега Билд„ ЕООД /н./, възражение срещу списъка на приети вземания. По аргумент от чл. 694 ал.4 вр. с ал.2 ТЗ „Бравис и Ко“ЕООД няма качеството на главна страна в процеса, а такова на трето лице - помагач на длъжника, доколкото е кредитор с прието вземане в несъстоятелността. Съгласно чл. 78 ал. 10 ГПК на третото лице – помагач не се присъждат разноски. Ответните страни не са депозирали становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим,подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Ищецът - НАП - е предявил иск, с правно основание чл. 694 ал.2 т.2 ТЗ, за установяване различна от приетата поредност на приетото му вземане – по чл.722 ал.1 т.1, вместо по чл.722 ал.1 т. 6 ТЗ, съгласно определение от 22.01.2020 г. по т.д.№ 83/2019 г. на ОС – Ловеч, за одобряване списък на приети вземания, вписано в ТРРЮЛНЦ под № 20200122105883. Позовава се на наложени по реда на ДОПК запори / върху суми по банкови сметки, депозити, имущество в банкови трезори, касети, моторни превозни средства /, в обезпечение на приетите в несъстоятелността публични вземания, наложени преди откриване производството по несъстоятелност и вписани в Централния регистър на особените залози. Последното,обаче, е последващо спрямо откриване на производството по несъстоятелност. Ирелевантността на това обстоятелство ищецът е обосновавал с идентични на горепосочените доводи. Първоинстанционният съд е отхвърлил иска, а въззивният потвърдил решението му, възпроизвеждайки мотивите по идентичен спор - в определение № 519 / 15.11.2019 г. по т.д.№ 515 / 2019 г. на І т.о. на ВКС, изрично цитирано. Съдът изхожда от характеристиката на запора върху движими вещи, който не създава привилегия за кредитора, инициирал налагането му, а представлява обезпечителна мярка насочена за запазване на имуществото на длъжника, с цел принудително удовлетворяване на кредиторите му, без да създава право на предпочтително удовлетворяване на наложилия запора кредитор / чл.452 ГПК /. Вписването на запор по реда на ЗОЗ има за последица противопоставимост на правата на обезпечения кредитор, по отношение на кредитор, в чиято полза е учреден по-късно особен залог върху запорираното имущество / чл.12 ал.2, чл. 30 ал.1 ЗОЗ /. При принудително изпълнение върху такова имущество, заложният кредитор би бил хирографарен, а не обезпечен такъв. Вписването на обезпечителни мерки по реда на ЗОЗ не цели създаване на право за предпочтително удовлетворяване, а предимство при конкуренция на различните способи на принудително реализиране на заложното право, тъй като вписването на насочване принудително изпълнение по реда на ГПК и ДОПК осуетява пристъпване към изпълнение от страна на заложния кредитор / чл. 32а ЗОЗ /. Съгласно специалните правила за действието на запора и възбраната, взискателят, ползващ се от обезпечението, няма предимство при удовлетворяването си спрямо конкуриращи кредитори / чл. 459 ал.1 вр. с чл.457 и чл.460 ГПК, т. 7 от ТР № 2 / 26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и чл.217 ал.1 и ал.3 и чл.194 ал.5 ДОПК /. Следователно, след като по начало запорът не създава привилегия за обезпечения чрез него кредитор, вписването му по реда на ЗОЗ не би могло да има такова предназначение. Така, противно на буквалното съдържание на чл. 722 ал. 1 т. 1 ГПК, въззивният съд споделя тезата,че вземане, във връзка с което е вписан запор по реда на ЗОЗ, не е обезпечено в производството по несъстоятелност. Смисълът на предоставения в полза на публичния взискател първи ред на удовлетворяване, според въззивния съд, е във връзка с допуснатото в производството по несъстоятелност продължаване на изпълнението по ДОПК, явяващо се „привилегия“, но само в рамките на предвидения в закона 6 – месечен срок. Така, тази „привилегия“ по чл. 722 ал. 1 т. 1 ТЗ кореспондира с чл.194 ДОПК, който не предвижда възможност за присъединяване на кредитори, с вземания по т.3,т.4 и т.5 на чл.722 ал. 1 ТЗ. С предаване на нереализираното, по реда на принудителното изпълнение по ДОПК, имущество на синдика на несъстоятелния длъжник, тази „привилегия“ отпада. Изложени са съображения за негодност на разпоредбите на чл. 193 ал. 1 и ал. 4 ДОПК да обосноват противен извод. Паралелно е обоснован и друг решаващ мотив за неоснователност на иска, предвид вписването на запора в Централния регистър на особените залози след постановяване на решението за откриване на производството по несъстоятелност на „Мега Билд„ЕООД / н. /. Съгласно чл. 30 ал. 1 и ал. 2 ЗОЗ, вписаното обстоятелство се счита известно на третите добросъвестни лица от момента на вписването, каквито трети добросъвестни лица се явяват останалите кредитори на несъстоятелността. Следователно, за да е приложима привилегията по чл. 722 ал. 1 т. 1 ТЗ запорът следва да бъде вписан в ЦРОЗ преди датата на откриване производството по несъстоятелност. За да потвърди определението на първоинстанционния съд, за допълване на решението в частта по разноските, по реда на чл.248 ГПК, с присъждане на такива в полза на „Бравис и Ко „ ЕООД, въззивният съд не е споделил тезата на ищеца – касатор, че дружеството има качеството на трето лице – помагач в процеса, тъй като е конституирано като ответник по искане на НАП, поради което чл. 78 ал. 10 ГПК е неприложим. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК касаторът формулира следните въпроси: 1/ Следва ли кредиторът, чиито вземания са обезпечени със запор, наложен по реда на ДОПК, да се удовлетвори привилегировано, по реда на чл. 722 ал. 1 т. 1 ТЗ или посочената разпоредба създава привилегия единствено за кредиторите, чиито вземания са обезпечени с учредени по реда на ЗОЗ особени залози ? – допълнителният селективен критерий се сочи в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, по съображения, че възприетото от въззивния съд уврежда интересите на държавата, като кредитор, както и че чл. 722 ал. 1 т. 1 ТЗ е ясна и неподлежаща на стеснително тълкуване разпоредба; 2 / Следва ли кредиторът, чиито вземания са обезпечени със запор, наложен по реда на ДОПК преди датата на съдебното решение за откриване на производство по несъстоятелност на длъжника, но вписан в съответния регистър по реда на ЗОЗ след тази дата, да се удовлетвори привилегировано, по реда на чл. 722 ал. 1 т. 1 ТЗ ? – допълнителният селективен критерий се сочи в идентична хипотеза, с акцентиране на обстоятелството, че вписването не е елемент от фактическия състав на запора, наложен по реда ДОПК, както и че липсва законова забрана за вписване на обезпечителната мярка след откриване на производството по несъстоятелност. Първият от въпросите, така формулиран / впрочем непълен, доколкото не визира „вписването на запора по реда на ЗОЗ“, което именно обстоятелство обосновава позоваването на чл. 722 ал. 1 т. 1 ТЗ /, дири директен отговор за правилността на въззивното решение, респ. на крайния извод на въззивния съд, че вписан по реда на ЗОЗ запор, наложен по реда на ДОПК, не създава за публичния взискател привилегия в производството по несъстоятелността. Правилността на въззивния акт е предмет на производството по чл. 290 ГПК, а не на това по чл. 288 ГПК и е преценима на основанията по чл. 281 т. 3 ГПК, а не на тези по чл. 280 ал.1 и ал. 2 ГПК. За да удовлетвори изискването за правен, въпросът следва да изхожда от решаващ мотив на въззивния съд, в обосноваване на крайния му извод. Въззивният съд е изхождал от характеристиката на запора, като обезпечителна мярка, която не създава право на предпочтително удовлетворяване, а единствено цели запазване имуществото на длъжника, с цел удовлетворяване на кредиторите му при предприето принудително изпълнение. В тази връзка е обосновал въвеждането на вписан по реда на ЗОЗ запор, като вид „ привилегия“, но само – в конкретния случай на публични вземания - в хипотезата на паралелно с откритото производство по несъстоятелност принудително изпълнение по реда на ДОПК и за срока на същото, съгласно чл. 194 ДОПК. Въпрос, относим към обосноваването на крайния извод на въззивния съд, в съответствие с цитираните от него разпоредби на ГПК, ДОПК и ТЗ, касаторът не е формулирал. Нещо повече – обосновавайки допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл. 280 ал.1 т. 3 ГПК, не е посочил, съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/ 2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г.на ОСГТК на ВКС, непълната, неясна или противоречива разпоредба, предпоставяща тълкуване за отговор на въпроса. Очевидно не е такава, според самия касатор, разпоредбата на чл. 722 ал. 1 т. 1 ТЗ, която същият намира за напълно ясна и неподлежаща на стеснително тълкуване. Вторият от въпросите кореспондира с евентуалните мотиви на въззивния съд / в случай че не биха се възприели предходните /: за съобразяването, като привилегия по чл. 722 ал. 1 т. 1 ТЗ, на наложен по реда на ДОПК запор, само в случай, че бъде вписан по реда на ЗОЗ преди откриване производството по несъстоятелност. Въпросът удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, но не и допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Дори да се приеме, че противно на характеристиката и правните последици на запора, с вписването му в ЦРОЗ законодателят му е придал качеството на „привилегия“ в производството по несъстоятелност, то неясно е, при така въведения фактически състав на същата, включващ вписването, с коя разпоредба би било обосновано противопоставянето й на останалите кредитори на несъстоятелността, ако този фактически състав би бил завършен след откриване на производството по несъстоятелност, с оглед забраната по чл. 638 ал.4 изр. трето ТЗ. Следователно, и тук касаторът не е посочил непълната, неясна или противоречива правна норма, подлежаща на тълкуване за отговор на въпроса. Но, ако въпреки становището му за яснота и разбираемост, това е разпоредбата на чл. 722 ал. 1 т. 1 ТЗ, то не е обосновал приложими принципи на тълкуване на същата и други релевантни законови разпоредби, за извеждане на поддържания от него отговор. Няма и установено противоречиво приложение на нормата, в идентична на настоящата хипотеза, в практиката на касационна инстанция. Формалното позоваване на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК не удовлетворява изискването за обосноваване на този допълнителен селективен критерий. Въпрос по обжалване на въззивното решение, в частта му с характер на определение, потвърждаващо определение на първоинстанционния съд по реда на чл.248 ГПК, не е формулиран. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение