Определение № 2128 от 29.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1487/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на ответника „В.“ООД, [населено място] срещу определение № 1167 от 14.05.2024г. по в.ч.гр.д.№ 1188/2024г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено определение № 41 от 12.03.2024г. по т.д.№ 44/2023г. на ОС Монтана, с което е оставена без уважение молбата на дружеството за възстановяване на срока за отговор на исковата молба по т.д.№ 44/2023г. по описа на окръжния съд. В частната касационна жалба са изложени подробни доводи за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, аргументирани с пренебрегване от въззивната инстанция на оплакването за настъпила преклузия по отношение искането на ищцата (ответник по молбата за възстановяване на срок) по чл.192 ГПК - за представяне на документ от неучастващо в спора лице. Като допуснато процесуално нарушение дружеството посочва и необсъждане на довода, че първоинстанционният съд се е произнесъл по невъведено от ищцата доказателствено искане за разпит на свидетел - свидетелят бил поискан, при условие, че такива бъдат допуснати на ответната страна. Свидетелите на дружеството не били допуснати, свидетелят на ищцата бил изслушан и показанията му ценени. Възразява се срещу отказа на въззивната инстанция да вземе предвид писмените обяснения (обяснителната записка) на лицето, получило от името на дружеството-ответник преписа от исковата молба по чл.131 ГПК. Изложени са съображения за нарушение на материалния закон - неправилно приложение на разпоредбата на чл. 46,ал.4 ГПК. Според обжалващия проявената груба небрежност от служител, каквато в случая е налице, да предаде съобщението на адресата, представлява обективна пречка последният да узнае своевременно за връчването. Искането е за отмяна на въззивното определение и уважаване на молбата по чл.64,ал.2 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допускане до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1/ „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на съдебното си решение всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства?“ с позоваване на цитирана практика по чл.290 ГПК. Въпросът е поставен с оглед оплакването за необсъждане от въззивната инстанция на преклудирано и уважено от първоинстанционния съд доказателствено искане по чл.192 ГПК на ответницата по молбата за възстановяване на срок. 2/ ,.Длъжен ли е въззивният съдът да разреши спора в рамките, очертани от твърденията и исканията на страните? “ при същата допълнителна предпоставка, обоснована с актове на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Поставянето на въпроса е аргументирано с довода, че в обжалваното определение е обсъждано и ценено доказателствено средство, събрано при отсъствие на доказателствено искане - разпитан е свидетел на ищцата, поискан от нея в случай на допускане на поисканите от молителя свидетели, т.е. заявено е при условия на евентуалност, а същевременно искането на дружеството за изслушване на гласни доказателства не е уважено. 3/ В хипотезата на чл.280,ал.1,т.З ГПК се иска допускане на обжалване по въпроса: „Представлява ли'проявената груба небрежност от трето лице - служител, при изпълнение на задължението му за предаване на съобщение, обективна пречка за адресата да узнае своевременно за осъществено връчване по смисъла на чл. 46, ал. 4 ГПК? “ Допълнителната предпоставка е въведена с аргументите, че „Дружеството разполага с работодателска власт, изразяваща се във възможността да реализира дисциплинарна отговорност спрямо провинилия се служител, която отговорност е последваща, не може да има превантивен характер, чрез нея не може да се санират неблагоприятните процесуални последици, които настъпват за адресата на съобщението. В тази връзка дружеството не разполага с механизъм, въз основа на който превантивно да предотврати проява на груба небрежност от негов служител. Напълно мислимо е служителят да не уведоми лицето, осъществяващо представителни функции в дружеството за осъществено връчване въпреки ежедневните опити на последното да се осведоми, поради което отговорът на поставения въпрос е от съществено значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото като цяло“. В писмен отговор ищцата Д. К. оспорва наличието на предпоставките за допускане на частното касационно обжалване и основателността на подадената жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Частната касационна жалба е допустима. По делото е безспорно, че преписа от исковата молба с указанията по чл.131 ГПК е връчен редовно на адреса по седалището на ответното дружество на 03.01.2024г. и е приета от И. К. - служител/администратор със задължение да я предаде на адресата. По делото няма спор, че в преклузивния срок дружеството не е подало отговор по чл.367,ал.1 ГПК. На 26.01.2024г. е депозирана молба за възстановяване на пропуснатия срок, в която се поддържа, че към момента на връчване на съдебните книжа, управителят на дружеството - П. К. е бил извън [населено място], където е седалището на дружеството - през първите седмици на януари е бил извън територията на страната, а през останалото време бил в [населено място]. Поради това книжата, с които е указана възможността по чл.367,ал.1 ГПК, били връчени при условията на чл.46,ал.1 ГПК. Служителката, която ги приела не е осъзнала тяхната важност и ги задържала до връщането на законния представител в града, който отсъствал до 20.01.2024г., през който период срокът за отговор на исковата молба изтекъл. Поискано е на основание чл.46,ал.4 ГПК този срок да бъде възстановен. Към молбата е приложена обяснителна записка от И. К.. Поискано е да бъдат допуснати двама свидетели при довеждане относно обстоятелствата за получаване и предаване на съдебните книжа. В обяснителната записка се сочи, че управителят отсъствал, не бил в Монтана и К. прибрала документите до завръщането му, тъй като не искала да смущава отпуската и пътуванията му. В отговора на молбата по чл.64,ал.2 ГПК, депозиран в указания от съда срок, с възраженията си срещу основателността й ищцата е поискала ако бъдат допуснати свидетелите на дружеството, също да ангажира свидетели при довеждане, които ще установят, че управителят на дружеството в периода от 03 до 20 януари 2024г., е бил на територията на [населено място], в хотел „В.“, където е седалището на дружеството и където той живее. След срока по чл.66,ал.1 ГПК ищцата е депозирала допълнителна молба, в която се е позовала на станало й известно след подаването на отговора ново обстоятелство - че по повод образувано по сигнал на Инспекцията на труда производство пред РП Монтана, управителят на ответното дружество е бил призован от разследващ полицай и е бил разпитан на 17.01.2024г. в [населено място]. Поискала е изискването на справка от разследващия полицай за посоченото обстоятелство - доказателствено искане уважено от съда с определение от закрито заседание от 21.02.2024г. Видно от представения по делото отговор от ОД МВР-Монтана, П. К. е бил призован на 16.01.2024г. в хотел „В.“ООД и се е явил на 17.01.2024г. в ОД на МВР Монтана, където му е снето сведение. В проведеното пред ОС Монтана съдебно заседание, в което е разгледана молбата за възстановяване на срока, процесуалните представители на молителя са възразили срещу приемането на изпратения документ от областната дирекция на вътрешните работи по съображения, че това е доказателство, поискано след изтичане на срока за депозиране на отговора по чл.66,ал. 1 ГПК и искането за ангажирането му е преклудирано. Съдът е приел документа с мотивите, че по отношение на исканията за допускане на доказателства в производството по възстановяване на срок, които са направени преди провеждането на съдебното заседание по молбата, не са налице последиците, които чл.133 ГПК свързва с неподаването на отговор. В съдебното заседание е допуснат и изслушан доведеният от ищцата свидетел Е. В. - работила като камериерка в хотел „В.“, [населено място] и през м.януари 2024г. Посочила е, че управителят П. К. е пребивавал в хотела, живеел в същата сграда на последния етаж и свидетелката го срещала всеки ден в периода от 07.01.2024г. до 20.01.2024г., включително го виждала да разговаря с И. К.. По съображения, че молителят не е довел своите свидетели и не посочва имената им, искането му за допускане на гласни доказателства не е уважено от първоинстанционния съд. Въззивната инстанция е потвърдила отказа за възстановяване на срока със съображенията за недоказаност, че пропускането му се дължи на особени непредвидени обстоятелства, които страната не е могла да преодолее. Изложила е, че по делото не се спори, че съобщението, с което се дава възможност на ответника в двуседмичен срок да подаде отговор на исковата молба, е редовно връчено на адреса на ответното дружество на 03.01.2024 г. на служителя И. К. на длъжност администратор, който е поел задължението да го предаде. Въз основа на приложеното писмо на ОД на МВР Монтана и от събраните показания на свидетелката Е. В. въззивният съд е счел за опровергани твърденията, изложени в молбата за възстановяване на срока, а именно, че управителят на „В.“ ООД не е бил в [населено място], че не е бил в седалището и адреса на управление на дружеството за периода до 20.01.2024г. Съставът на апелативния съд е обсъдил, че дори да бъде преценен като процесуално нарушение отказът на първоинстанционния съд да допусне поисканите от ответника свидетели, в депозираната частна жалба „В.“ ООД не е направило доказателствени искания, така че във въззивната инстанция в производството по проверка на акта, с който първоинстанционния съд се е произнесъл по молбата за възстановяване на срока, да бъдат отстранени допуснатите процесуални нарушения. Съставът на ВКС счита, че искането за допускане на частното касационно обжалване е неоснователно: Първите два въпроса от изложението са относими и от значение единствено за доказателствата, представени от ответницата по молбата за възстановяване на срок, с които тя се домогва да проведе насрещно доказване и да установи твърдението си, че адресатът на преписа от исковата молба се е намирал на адреса на връчване. Същевременно по делото не са събрани доказателства за кумулативно необходимите предпоставки за преодоляване на фикцията по чл.46,ал.4, изр. първо ГПК, за които молителят носи доказателствената тежест в условията на главно и пълно доказване: че адресатът е отсъствал от адреса и че не е било възможно да узнае своевременно за връчването - чл.46,ал.4, изр.второ ГПК. В изложението не са формулирани релевантни въпроси, които да обусловят произнасяне от касационната инстанция по тези съществени за изхода на производството правни проблеми и даденото от въззивната инстанция тяхно разрешение: 1/Самото твърдение за отсъствие на адресата (на законния представител, на управителя П. К.), т.е. за невъзможността съобщението за бъде връчено лично на адресата - чл.46,ал.1 ГПК, не е установено по делото. Това е същественият спорен между страните факт, за който, както се посочи, доказателствената тежест е върху страната, която иска възстановяване на пропуснатия срок. Представената от молителя по делото „обяснителна записка“ от И. К. - лицето, което е изразило съгласие да приеме съобщението, е негодно доказателствено средство, тъй като съставлява свидетелско изявление, несъбрано пред съда, т.е. не притежава характер на гласно доказателство - показание, което се дава пред съда. Същественото по отношение на искането за допускане на обжалването е обстоятелството, че частният касационен жалбоподател не оспорва (нито в частната касационна жалба, нито посредством въпрос в изложението) правилността на преценката на въззивната инстанция за причините, поради които в рамките на частното производство не са събрани гласните доказателства, поискани пред първоинстанционния съд от дружеството-молител. 2/В молбата по чл.65 ГПК фактите и обстоятелствата от значение за възстановяване на срока следва да бъдат изложени и ясно посочени в преклузивния срок по чл.64,ал.2 ГПК. Тя следва да съдържа „всички обстоятелства, които я обосновават“ - чл.65,ал.1,т.1 ГПК. В молбата за възстановяване на пропуснатия срок за подаване н отговор на исковата молба ответникът се е позовал на специалната хипотеза на чл.46,ал.4, изр. второ ГПК, при която може да се иска възстановяване на срок, когато съобщението е връчено не лично на адресата, а на друго лице, съгласно да го приеме. Процесната молба от 21.01.2024г. съдържа единствено твърдение, че управителят на адресата е отсъствал от седалището на дружеството, но не са изложени никакви доводи, че само поради отсъствието си „не е било възможно“ да узнае своевременно за връчването. В преклузивния по отношение на молбата по чл.64 ГПК срок не е изложен довод че са били налице обективни непреодолими пречки адресатът да бъде уведомен за самото връчване, за приемането на книжата от трето лице, поело задължение да ги предаде. Законът въвежда като релевантен факта за невъзможността адресатът да узнае за самото връчване на книжа, без оглед на съдържанието им. Доводът, че третото лице не е съзнавало важността на приетото съобщение не изпълва съдържанието на изискването „невъзможност адресатът своевременно да узнае за връчването“. Следователно, дори да бъде допуснато касационно обжалване по поставените от касатора първи и втори въпрос, разрешаването им не би довело до друг краен резултат по молбата за възстановяване на срока, тъй като те са относими и касаят единствено доказателствата, представени от насрещната страна, а същевременно в производството не е установена нито една от двете необходими предпоставки по чл.46,ал.4, изр. второ ГПК, а по отношение на този проблем правни въпроси не са поставени. Дори да бъдат игнорирани представените от ищцата доказателства, фактът на неустановяване в процесното производство на твърденията, че законният представител на адресата не е бил на адреса, е достатъчен за отхвърляне на молбата. Третият въпрос също не може да обуслови допускане на касационното обжалване, тъй като с оглед на констатацията за отсъствие на доказателства, че адресатът е отсъствал от адреса, въпросът е хипотетичен. Той е хипотетичен и поради обстоятелството, че тезата за проявена от служител „груба небрежност“ като причина за пропускането на срока, т.е. като обективна пречка за адресата да узнае своевременно за осъществено връчване по смисъла на чл. 46, ал. 4 от ГПК, е въведена едва в настоящото производство. Според разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, които съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК намират приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. В настоящия случай тези изисквания не са изпълнени. Разноски за производството не се присъждат. По изложените съображения, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо т. о.