Определение № 4301 от 30.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2995/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна жалба на Е. Д. М., подадена чрез назначен от съда на основание чл. 95, ал. 2 от ГПК процесуален представител адв. Н. М. против определение № 7526 от 15.05.2024г. постановено по ч.гр.д. № 3536/2024г. по описа на Софийски градски съд. С последния съдебен акт Софийски градски съд оставил без уважение частна жалба на Е. Д. М. срещу определение № 6089 от 07.02.2024г., постановено по гр.д. № 1728/2024г. по описа на СРС, с което на основание чл. 126, ал. 1 от ГПК производството по делото е прекратено. Частният жалбоподател поддържа оплаквания за превратност, незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното определение, като постановено в нарушение на ПЕС, както и на цитирани текстове от международни нормативни актове – Международният пакт за граждански и политически права; Хартата на основните права на ЕС и Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и противоречие на практиката на ВКС. Поддържа, че обжалваният акт е израз на отказ от правосъдие, доколкото в случая липсва субективна и обективна идентичност между цитираните в определението на СГС дела, който факт не е изследван подробно от въззивния съд. Отправя искане обжалваното определение да се отмени и делото да се върне за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждането му. В изложение, обективирано в частната жалба поддържа противоречие на въззивното определение с практиката на ВКС обективирана в решение № 471 от 16.01.2012г. до гр.д. № 1522/2010г. на ВКС, IV ГО и очевидна неправилност на въззивния акт – чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответник по делото не е бил конституиран, поради което процедурата по чл. 276, ал. 1 от ГПК не е изпълнена. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение, след като прецени релевираните доводи и данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 275, ал. 2 вр. чл. 260 и чл. 261 от ГПК. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд приел за установени следните факти: предмет на разглеждане в производството пред СРС е осъдителен иск, предявен от Е. Д. М. срещу Прокуратурата на Република България за присъждане на сума в размер на 20 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди в периода от 15.08.2022г. до 02.01.2024г., причинени от противоправно поведение на ответника по нарушаване на правото на ЕС и ООН, изразяващо се в бездействие по подадена от ищеца жалба за възобновяване на срока по чл. 186 от НПК, подадена чрез ГДИН до Главен Прокурор с рег. № 5408/15.08.2022г. и представляваща искане за възобновяване на КНОХД 1018/2019г. по описа на ВКС. От справка в деловодната система на СРС приел за установено, че от м. май на 2021г. до м. януари на 2024г. в СРС са образувани 530 дела по искове, предявени от Е. Д. М., като голяма част от тях са насочени именно срещу ПРБ. При извършена произволна проверка по част от делата от справката въззивният съд установил, че по жалби с идентични форма и съдържание са образувани гр.д. № 46837/22г. по описа на СРС, 34 състав; гр.д. № 44844/22г. по описа на СРС, 150 състав; гр.д. № 46827/22г. по описа на СРС, 120 състав; гр.д. № 46833/22г. по описа на СРС, 47 състав и др., по които иска на Е. Д. М. срещу ПРБ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000 лв. се основава на същите обстоятелства – бездействие на ПРБ по подадена жалба за възобновяване на срока по чл. 186 от НПК, подадена чрез ГДИН до Главен Прокурор и представляваща искане за възобновяване на КНОХД № 1018/2019г. по описа на ВКС. Независимо от посочените различни номера на подадените жалби и/или различна продължителност на периодите на търпени вреди приел, че обстоятелствата, пораждащи претенцията за обезщетение са едни и същи – ищецът е подал жалба за възобновяване на срока по чл. 186 от НПК, подадена чрез ГДИН до Главен Прокурор и представляваща искане за възобновяване на КНОХД № 1018/2019г. по описа на ВКС, по която ПРБ бездейства. При тези факти от правна страна, въззивният съд приел за неоснователно оплакването на жалбоподателя, че претендираните по настоящото дело вреди са от различна жалба от тези по другите дела. Приел, че соченият от ищеца увреждащ факт по проверените дела е един – бездействие на ответника да бъде възобновен срок за искане за възобновяване на КНОХД № 1018/2019г. по описа на ВКС и това бездействие съществува и към момента. Подаването на последователни молби с едно и също съдържание посочил, че не представлява ново обстоятелство, пораждащо ново право на обезщетение, поради това, че бездействието е продължаващо, като правото на обезщетение е възникнало в първия момент на бездействието след като искането е направено. Приел, че правопораждащият факт по всички, цитирани дела е един и същ, поради което и с всички дела се търси обезщетение за едни и същи вреди, които се търпят в продължителен период от време, но са породени от едно и също бездействие. Позовал се е на правилото на чл. 126 от ГПК, че когато в един и същи съд или в различни съдилища има висящи две дела между същите страни, на същото основание и за същото искане, по-късно заведеното дело се прекратява служебно от съда. За да е налице уредената в тази норма хипотеза съобразил, че е необходима пълна идентичност между двете висящи дела по страни и по предмет, т.е. предявените искове да се основават на едни и същи правопораждащи факти и да е заявено едно и също искане към съда. В случая приел, че има такава идентичност по много дела, образувани пред СРС – едни и същи лица са страни по двете дела, едно и също е и предявеното вземане за обезщетение за вреди, което произтича от един и същи факт, като по всяко от тях предмет на разглеждане е съществуването на цялото вземане. С оглед на това и доколкото всички вече образувани дела предшестват настоящето, приел че са налице предпоставките на чл. 126, ал. 1 от ГПК за прекратяването му служебно от съда. В заключение, с извод за неоснователност оставил частната жалба срещу първоинстанционното определение без уважение. За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК, съдът съобрази следното: Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 вр. чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за делото и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 от ГПК. Независимо от твърдяното противоречие на въззивното определение с практиката на ВКС, в изложението към касационната частна жалба в случая не е формулиран правен въпрос от жалбоподателя, който да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Върховният касационен съд не е длъжен да извежда въпроса от изложението към касационната жалба, а може само да го уточни и конкретизира. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. Липсата на поставен от жалбоподателя релевантен правен въпрос обуславя и липсата на приложно поле на касационно обжалване по делото и такова не може да се допусне /т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/. Поддържаните в частната жалба и в обективираното в нея изложение оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното определение не съставляват основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Не са налице и предвидените в чл. 280, ал. 2 от ГПК основания за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция при необходимост от проверка евентуалната валидност или допустимост на обжалвания съдебен акт, както и твърдяната очевидна неправилност на същия по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Очевидна неправилност частният жалбоподател обосновава с твърдение за „тежки пороци“ на определението на СГС, вкл. и нарушаване на международни нормативни актове. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК, които в случая не са установени. Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че по делото не са установени основания за допускане на касационно обжалване на обжалваното определение, поради което такова не следва да се допуска. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение