Определение № 44 от 01.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 607/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на Б. И. Ц. и Т. Ц. Ц., със съгласието на своята майка и законна представителка Б. Ц., против решение № 12365 от 20.11.2020 г. по в.гр.д. № 5600/2019 г. на Апелативен съд-София, с което, след отмяна на решение № 5783/29.07.2019 г. по гр.д. №11053/2016 г. на Софийски градски съд в осъдителната му част и потвърждаване на първоинстанционния акт в обжалваната отхвърлителна част, като краен резултат са отхвърлени предявените от Ц. Н. Ц., заместен по реда на чл.227 ГПК от касаторите като негови законни наследници, искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ против „УНИКА ЗАСТРАХОВКИ“ АД до размер на сумата 80 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди за ищеца от смъртта на баща му Н. Ц. Н., настъпила в резултат на ПТП, реализирано на 21.08.2015 г., ведно със законната лихва, считано от датата на деликта, както и в частта за разноските. Касаторите твърдят, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон - чл.51, ал.2 и чл.52 ЗЗД, в нарушение на съществени процесуални правила - чл.5, чл.10, чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК и е необосновано, поради което молят за неговата отмяна и постановяване на друго, с което искът по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ да бъде уважен до размер на сумата 80 000 лв., ведно със законните последици. Намират за необоснован изводът на въззивния съд, че сумата от 50 000 лв. се явява справедлив паричен еквивалент за възмездяване неимуществените вреди на ищеца причинени му от смъртта на неговия баща. Твърдят, че неоснователно съдът е отказал за кредитира дадените в тази връзка показания на св. Г. Р., въпреки липсата на доводи във въззивната жалба на ответника срещу тяхната достоверност. Потвърждават, че това лице не е пряк свидетел на взаимоотношенията между бащата и сина, но същият има категорични впечатления за тежкото емоционално състояние, в което ищецът е изпаднал след загубата на своя баща, с когото не са прекъсвали емоционалната връзка помежду си независимо, че са живеели в различни населени места. Приживе ищецът е ходил всяка събота и неделя в селото на баща си, за да му помагат заедно със семейството си. Същевременно касаторите считат, че няма конкретни и логически обосновани мотиви, защо съдът преценява за справедлив при конкретните вреди на ищеца и размер, значително по-нисък спрямо присъжданите от ВКС и съдилищата в други сходни случаи размери на неимуществени вреди при смърт, причинена при ПТП. Също така поддържат, че при постановяване на въззивното решение е допуснато нарушение на чл.51, ал.2 ЗЗД и необоснованост на фактическите и правни изводи при произнасяне по релевираното от ответното застрахователно дружество защитно възражение за принос на пострадалото лице за настъпване на леталния му изход. Излагат становище, че ако съдът беше обсъдил механизма на процесното ПТП, то би стигнал до извода, че изготвеното от КСМАТЕ заключение не е обективно и е следвало да откаже приемането му. В тази връзка се сочи, че съдът е възприел заключението на КСМАТЕ, без да го обсъди наред с останалите доказателства по делото в тяхната цялост и констатира неговата необоснованост, с оглед на което е достигнал до неправилния извод, че бащата на ищеца Н. Н. е допринесъл за фаталните последици, настъпили и поради непоставен предпазен колан. Касаторите се позовават на първоначално заключение на СМЕ, изготвено от в.л. М., участвало и в състава на комплексната експертиза, според което повредите по автомобила отдясно, свързани с уврежданията по пострадалия, дават основание да се приеме, че и с поставен предпазен колан биха се получили същите увреждания. Според КСМАТЕ, предпазният колан би предпазил тялото при челен удар от политване напред, докато по делото било безспорно установено, че лекият автомобил, управляван от пострадалия е ударен отдясно, при което е счупено предното му дясно стъкло. При така безспорно установения факт необосновано експертите били приели, че при удар отдясно тялото би се изхлузило надясно от ремъка. Твърдят, че точно обратното, ударът в дясно би предизвикал движение на тялото на пострадалия в противоположна посока - вляво или ротационно - напред и в ляво, до какъвто именно извод е достигнато по н.о.х.д. № 327/2017 г. на Окръжен съд-Ловеч, като е прието, че пострадалият първоначално е ударил главата си в предното стъкло, при който са настъпили фаталните увреждания, и едва след това тялото е политнало надясно, при което главата му е получила леки прорезни рани от счупеното предно дясно стъкло. Въз основа на изложеното считат, че фаталните удари са получени от пострадалия при удара му в предното, а не в дясното странично стъкло, което обуславяло извода, че предпазния коллан не би предотвратил леталния му изход. Също така се твърди, че въпреки, че формално пострадалият е отнел предимството на увреждащия автомобил за преминаване през кръстовището, това не може да се отчете като принос към настъпилата вреда, тъй като деликвентът се е движил със скорост 73 км/ч. при разрешени 50 км/ч по мокър път. В заключение считат, че ответникът не е доказал в процеса при условията на пълно и главно доказване, че уврежданията на пострадалия се намират в пряка причинна връзка с непоставения от него предпазен колан и в отнетото от него предимство на товарната композиция. Ответникът по жалбата и по делото, „УНИКА Асигурари” АД, Румъния, в писмен отговор излага становище за липса на посочените в жалбата основания за допускане на касационното обжалване, съответно за правилност и законосъобразност на постановеното от въззивния съд решение. Претендира направените разноски, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1533,88 евро, заплатено на 24.02.2021г., представляващи равностойността на 3 000 лева, сумата посочена в сключен на 10.02.2021г. договор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалвания акт, въззивният съд е приел следното: Пред Софийски градски съд ищецът - Ц. Н. Ц. е предявил против „УНИКА ЗАСТРАХОВКИ“ АД иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./ и иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Същият е починал на 01.07.2017 г. в хода на съдебното производство и първоинстанционният съд, на основание чл. 227 от ГПК, е конституирал като страни по делото неговите наследници по закон Б. И. Ц. и Т. Ц. Ц.. Реализирането на процесното ПТП на 21.08.2015г., около 09:00 часа в [населено място], неговите последиците и противоправност, както и виновността на дееца са установени с влязла в сила присъда № 23 от 12.12.2017 г., постановена по н.о.х.д. № 327/2017 г. от Окръжен съд - Ловеч. Делинквентът -водач на товарната композиция, К. И. П., е бил признат за виновен в това, че при управлението е допуснал нарушение на правилата за движение по пътищата, установени в чл. 21, ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на Н. Ц.. Товарната композиция е имала валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при ответника в деня на настъпване на ПТП. Ответникът на 13.03.2018 г. в хода на съдебното производство е превел на ищеца по посочената от него банкова сметка обезщетение за неимуществени вреди, в размер на сумата от 20 000 лева. Въз основа на приетото в първата инстанция заключение на комплексната автотехническа и медицинска експертиза въззивният състав е намерил за установено, че товарната композиция се е движела по първокласния път със скорост от 73 км/ч., при максимално разрешената от 50 км/ч. за посочения пътен участък. Поради по-високата скорост, мократа настилка на пътното платно, лошото сцепление и естествения наклон на пътя, товарният автомобил не е могъл да спре и е последвал ударът между двете МПС. Възприел е заключението на експертизата, че ударът е бил предотвратим, ако водачът на лекия автомобил е съобразил поведението си с поставения за него знак „Б 2 - Спри! Пропусни движещите се по пътя с предимство!“. От друга страна е прието за установено, че пострадалият-водач на лек автомобил не е ползвал обезопасителния колан, с който е било оборудвано МПС и вследствие на това поведение е получил смъртоносната травма на главата. Апелативният състав е констатирал, че ищецът Ц. Н. Ц. е низходящ /син/ на починалия Н. Ц.. Същият е бил с постоянен адрес в [населено място], различен от този на починалия му баща и имал вила в [населено място], съгласно декларацията за материално и гражданско състояние, приложена в първоинстанционното производство. Възприел е показанията на разпитания още в първата инстанция свидетел Г. Г. Р. за претърпените от ищеца Ц. Ц. неимуществени вреди, но не ги е кредитирал с доверие, тъй като същият се е запознал с ищеца Ц. Ц. в края на 2017 г. и е формирал възприятия за претъпените болки и страдания от смъртта на починали му баща, което е счел за несъвместимо по време с времето, когато е починалия ищецът Ц. Ц.-01.07.2017г.. В мотивната част на атакуваното решение е прието, че събраните по делото доказателства установяват по безспорен начин, че пострадалият Н. Ц. при управлението на лекия автомобил не се е подчинил на установения за него знак „Б 2 - Спри! Пропусни движещите се по пътя с предимство!“ и като е навлязъл на пътното платно на първокласния път е станал също причина за настъпването на ПТП. Освен това пострадалият не е ползвал обезопасителния колан, с който е бил оборудван лекия автомобил и с това си поведение е станал причина да получи смъртоносната за него рана на главата. Намерил е, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат в съотношение: 60 % за водача на лекия автомобил и 40 % за водача на товарната композиция. Решаващият състав е определил за справедлив размер от 50 000 лева за пълно обезщетяване за претърпените от ищеца Ц. Ц. неимуществени вреди, който е намерил за съобразен с критериите на съдебната практика за справедливост, установени с Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленум на ВС, както и с конкретните данни по делото: възрастта на пострадалия - навършени 91 години към датата на ПТП; ищецът Ц. Ц. - с постоянен адрес, различен от този на пострадалия му баща; некредитирането на показанията на разпитания свидетел; неустановяването по делото, че между починалия и ищеца който е бил 70 - годишен към датата 21.08.2015 г., е била налице по - близка връзка, отколкото се предполага между родител и син на тази възраст, както и да са имали интензивни и емоционални контакти; като са отчетени обществено икономическите условия в страната и лимита на застрахователното обезщетение към датата на ПТП. Въз основа на гореизложеното, апелативният съд е заключил, че така определеното пълно обезщетение от 50 000 лева следва да се намали с приетото процентно съотношение на съпричиняване / 60 % /, а от получената разлика /20 000 лева/ да се приспадне извън съдебно заплатеното от ответника обезщетение за неимуществени вреди от 20 000 лева, поради което предявеният иск, имащ за предмет обезщетяване на всички претърпени неимуществени вреди, е счетен за неоснователен и подлежащ на отхвърляне. Прието е, че неоснователността на главният иск влече неоснователност и на акцесорния иск за присъждане на законната лихва, считано от деня на настъпване на ПТП. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „I.1/ Постановено ли е при спазване изискванията на чл.269 ГПК съдебно решение, в което съдът при решаване на спора е постановил съдебния си акт въз основа на доводи, които не са въведени като оплаквания във въззивната жалба, не са въвеждани от заинтересованата страна в предметната рамка на спора пред съда и не са заявявани като възражения, свързани с основателността на предявения иск?; Следва ли съдът да обоснове изводите си на доводи и факти, които са поддържани от страните, заявени са от тях по предвидения процесален ред и са очертали параметрите на предмета на правния спор, обема и вида на търсената защита, а не да изненада страните, обсъждайки възражение, което нито е въвеждано, нито е обсъждано от участниците в процеса?; Твърди се противоречие с: решение № 19/30.05.2011 г. по гр. дело № 262/2010 г. на II г. о. на ВКС, решение № 176/08.06.2011 г. по гр. дело № 1281/2010 г. на III г. о. на ВКС и решение № 58/12.05.2014 г. по гр. дело № 7025/2013 г. на II г. о. на ВКС.; I.2/ Длъжен ли е съдът да възприеме заключението на вещото лице или то следва да бъде обсъдено наред с останалите доказателства по делото?; Твърди се наличие на противоречие с: решение № 108 от 16.06.2011 г. по гр.д.№ 1814/2009 г. на IV г.о. на ВКС и решение № 762 от 20.07.2011 г. по гр.д.№ 1371/2009 г. на ВКС.; II.1/ Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?; Игнорирането и неотчитането в пълнота на съществени и значими обстоятелства предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост?; Представлява ли отделен критерий, с който съдът трябва да се съобразява при определяне на обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск на увредения, при причинена в резултат на деликт смърт, фактът, че загиналият и неговият син са имали отделни семейства и са живели в отделни домакинства?; Твърди се противоречие с: ППВС № 4/1961 г., ППВС № 5/1969 г.; решение № 23/23.03.2014 г. по т. д. № 1154/2013 г. на II т. о. на ВКС; решение № 151/12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на II т. о. на ВКС, решение № 104/25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на I т. о. на ВКС и решение № 28/09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на II т. о. на ВКС и др.; II.2/ Кои са предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл.226, ал. 1 КЗ /отм./ обезщетение за вреди при принос на пострадалия и необходимостта от доказване на приноса като условие за прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД?; Твърди се противоречие с: ППВС № 17/1963 г. /т. 7/, решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. №35/2009 г. на II т. о. на ВКС, решение № 159 от 24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. на II т. о. на ВКС, решение № 58 от 29.04.2011 г. по т. д. № 623/2010 г. на II т. о. на ВКС, решение № 59 от 10.06.2011 г. по т. д. № 286/2010 г. на I т. о. на ВКС и решение № 54/22.05.2012 г. по т. д. № 316/2011 г. на II т. о. на ВКС“ Касаторът се позовава на наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Формулираните процесуални въпроси в т. I.1 от изложението не могат да предпоставят допускането на касационния контрол, тъй като твърденията, на които се основават тези въпроси - за произнасяне от апелативния съд по доводи, които не са въведени като оплаквания във въззивното производство (свързани със свидетелските показания), са неверни. Предметът на въззивното производство (образувано по жалби и на двете насрещни страни) се определя не само от оплакванията във въззивните жалби, но и от доводите им в отговорите на жалбите. В случая, в представения от застрахователя отговор на въззивната жалба на ищците изрично е оспорено установяването на отношенията между загиналия и първоначалния ищец посредством показанията на единствения разпитан свидетел, като е посочено, че той е служител от кантората на адвоката на ищците, не познава пострадалия, виждал е сина му само по повод настоящото дело и няма преки впечатления как му се е отразил резултата от настъпилия инцидент. С оглед на това, по отношение на посочените въпроси липсва, както общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, така и сочената допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Същите не са налице и спрямо въпрос II.2, тъй като освен комплексната СМАТЕ, противно на твърденията на касаторите, съдът не е могъл да вземе предвид посочената от тях СМЕ, доколкото последната, въпреки че е изготвена и вещото лице, изслушано в съдебно заседание, не само не е приета от съда, но същият е отменил определението си за назначаването й, както и на отделната АТЕ, и вместо тях е назначил комплексната СМАТЕ, поради което заключението на СМЕ не представлява част от доказателствения материал по делото и не може да бъде взето предвид при разрешаването на спора. На следващо място, както е посоченото и от самите касатори, присъдата по наказателното дело не е задължителна за гражданския съд при преценката относно наличието на съпричиняване на вредоносния резултат, доколкото се ограничава до обстоятелствата по чл.300 ГПК и съпричиняването не е част от фактическия състав по НК, поради което приетото в нея относно съпричиняването е ирелевантно за настоящия граждански спор. Първи въпрос от сегмент II.1, свързан с приложението на чл.52 ЗЗД и критериите, по които следва да се определя обезщетението за неимуществени вреди, получени при деликт, при предявен пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ /отм./, въпреки че е включен в предмета на делото, образувано по иск по чл.266 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, и е обусловил изхода на спора, поради което е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, не предпоставя допускане на касационния контрол, тъй като не е осъществена наведената допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика - ПП №4/1968г. и решения по чл.290 ГПК, в съответствие с която е постановен атакувания съдебен акт. Въззивният съд е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства, които е приел за установени въз основа на доказателствата по делото, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, значими за установения в чл.52 ЗЗД принцип на справедливостта. С оглед различната фактическа обстановка, установена по делата, не може да се направи извод, че даденото от апелативния съд разрешение относно приложението на чл.52 ЗЗД е в противоречие с разрешението на този въпрос в посочените от касатора решения. Невярно е твърдението на касаторите, съдържащо се във втори въпрос от т.II.1 от изложението, че решаващият състав е игнорирал и неотчел в пълнота съществени и значими обстоятелства при определяне на размера на обезщетението, доколкото съдът е счел част от тях за недоказани с оглед некредетиране на свидетелските показания. Ето защо, този въпрос не покрива общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Фактът, че съдът е взел предвид и установеното по делото обстоятелство, че починалият и синът му са имали отделни семейства и са живели в отделни домакинства, е именно в изпълнение на задължението на съда да съобрази всички обстоятелства по делото, относими за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, поради което поставения трети въпрос в т. II.1 от изложението, дали посочените факти съставляват отделен критерий, също не може да обуслови допускането на касационния контрол. Въпрос № II.2, свързан с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, доколкото съдът е приел наличие на съпричиняване от страна на пострадалия и е приложил нормата на чл.51, ал.2 ЗЗД. Същевременно обаче, въззивният съд, мотивирайки съпричиняването, е съобразил приетите за доказани обстоятелства, че пострадалият не се е подчинил на установения за него знак „Б 2 - Спри! Пропусни движещите се по пътя с предимство!“ и като е навлязъл на пътното платно на първокласния път, е станал също причина за настъпването на ПТП, както и не е ползвал обезопасителния колан, с който е бил оборудван лекия автомобил, и с това си поведение е станал причина да получи смъртоносната за него рана на главата, като нарушенията на правилата за движение са в причинна връзка с вредоностния резултат, поради което спрямо последния въпрос също не е налице релевирания селективен критерий на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Предвид изложеното, въззивното решение не може да бъде допуснато да касационно обжалване. С оглед изхода на делото на ответника по касацията следва да се присъдят разноски в размер на 1533,88 евро - заплатено адвокатско възнаграждение по банков път, равностойни на договореното възнаграждение от 3000 лева. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд