Определение № 2113 от 12.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2380/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца М. Д. Д. срещу определение № 1078 от 20.04.2023 г. по в. ч. гр. д. № 948/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 1528 от 04.02.2023 г. по гр. д. № 5840/2021 г. на Софийски градски съд, с което производството по делото е прекратено поради недопустимост на предявените искове. Касаторът излага оплаквания, че обжалваното определение е неправилно и иска неговата отмяна. Твърди, че определението на първоинстанционния съд е постановено от незаконен състав, с оглед на обстоятелството, че докладчикът съдия А. Б. е следвало да си направи отвод, доколкото същата се е отвеждало по други дела водени от жалбоподателя. В изпълнение на дадени от администриращия съд указания с разпореждане № 2026/15.05.2023 г. по в. ч. гр. д. № 948/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд за привеждане на настоящата частна жалба в съответствие с изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 вр. с чл. 284, ал. 2 ГПК, касаторът е представил изложение на основанията за допускане на касационно обжалване с вх. № 12402/30.05.2023 г., в което се позовава на основанието за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, но не е формулирал какъвто и да било правен въпрос, а е изложил единствено оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт. Не се съдържат и твърдения, вкл. бланкетни, за наличието на допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна и срещу преграждащо определение на въззивен съд, подлежащо на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима. Не са налице обаче основания за допускане на обжалваното определение до касационен контрол. За да постанови обжалвания акт, въззивният съд е приел, че са предявени частични искове за обезщетяване на имуществени и неимуществени вреди срещу: Окръжен съд - Пловдив /ПОС/; 2. В. Е. - съдия в Наказателно отделение на ПОС; 3. И. Е. - съдебен заседател по НОХД № 236/2020 г. по описа на ПОС и 4. Я. М. - съдебен заседател по НОХД № 236/2020 г. по описа на ПОС. Съобразил е, че исковете са предявени срещу съответния съдебен състав по НОХД № 236/2020 г. по описа на ПОС във връзка с негови действия или бездействия по конкретно производство и срещу Пловдивски окръжен съд, в качеството му на „възложител“/„работодател“ на съдията и съдебните заседатели за извършени действия/бездействия в кръга на техните функции. С оглед на това е приел, че правната квалификация на предявените искове е по чл. 45, ал. 1 и чл. 49 ЗЗД, доколкото ищецът не твърди факти и обстоятелства, които да попадат в хипотезите на чл. 2, чл. 26 или чл. 2в ЗОДОВ, при които отговорността на държавата е обективна и безвиновна. Съобразно гореизложеното е счел, че предявените искови претенции срещу физическите лица са недопустими, предвид функционалния имунитет на магистратите съгласно чл. 132, ал. 1 КРБ, който на основание чл. 66, ал. 2 ЗСВ е приложим и по отношение на съдебните заседатели, тъй като те имат еднакви права и задължения със съдиите, както и предвид обстоятелството, че се твърдят вреди, нанесени от съдебния състав при осъществяване на правораздавателната му дейност, обхващаща се от конституционноустановения функционален имунитет. По отношение на предявения срещу Пловдивски окръжен съд иск е приел, че той също е недопустим, тъй като отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД е функционално свързана с отговорността на прекия причинител по чл. 45 ЗЗД, същата има гаранционен характер и съществува само доколкото съществува отговорността на прекия причинител. Заключил е, че тъй като в настоящия случай липсва възможност за търсене на отговорност на прекия причинител на вредата, е недопустимо да бъде търсена такава и от възложителя на работата. С тези решаващи мотиви първоинстанционното определение, с което е върната изцяло исковата молба по делото, на основание чл. 130 ГПК, е потвърдено като правилно. Съобразно разпоредбите на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 TP № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване на въззивно определение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на делото и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. В изложението към частната касационна жалба на ищеца не са формулирани правни въпроси, такива не могат да бъдат и изведени съобразно правомощията на касационната инстанция, очертани в т. 1 TP № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Изложените в частната касационна жалба оплаквания за допуснато от първоинстанционния и въззивния съд процесуално нарушение във връзка с неотвеждането на съдия А. Б., не са в състояние да обосноват соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК или такова по чл. 280, ал. 2 ГПК, още повече, че обстоятелството, че съдията се е отвеждал по други дела, водени от същия ищец не е издигнато в основание за отвод в процесуалния закон. Изложените доводи, оплаквания и обстоятелства в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към частната касационна жалба са такива по правилността на обжалвания акт и е недопустимо да бъдат обсъждани в настоящата предварителна фаза на касационното производство по селекция на частните касационни жалби. Последните не осъществяват нито общото, нито допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, вкл. служебно проверяваните от съда по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК, поради което атакуваното въззивно определение не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение