Определение № 191 от 17.02.2011 г. на ВКС по д. № 1371/2010 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Р. Г. срещу въззивното решение на Апелативен съд София /АС/ по гр.д. №167/10 г. и по допускане на обжалването. С обжалваното решение е отхвърлен предявеният като частичен – за 5001 лв. / при пълен размер от 8459 лв./ иск на касатора срещу държавата чрез министъра на финансите по чл.49 от ЗЗД – за обезщетяване на имуществени вреди от обезценяване на присъденото на касатора срещу К. по енергетика вземане, поради продължителността на съдебното дело, заведено през 1993 г. и приключило през 2001 г.. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 от ГПК, без да ги обосновава откъм специфичната им цел и предпоставки. Поставеният въпрос за квалификацията на иска – по чл. 7 от Конституцията, имаща пряко действие или по чл.49 от ЗЗД, както е приел АС - е по приложението на материалния закон. Касаторът и сам го е определил така :„предходният съд неправилно е определил правното основание”. Квалификацията на иска по чл.49 от ЗЗД е дадена в отменителното решение на ВКС по гр.д. №1631/07 г.и указанията му по приложението на материалния закон са задължителни за съда, на който е върнато делото – чл.218з от ГПК. Или въпросът за квалификацията на иска като поставен и решен при първото касационно обжалване е преклудиран за настоящото – ТР №2/04 г. Според касатора произнасянето на ВКС по въпроса за противоправното поведение и вината на дееца в хипотезата на чл.45 от ЗЗД противоречи на трайноустановена практика на ВКС, която не посочва. Сочените от касатора извършители на противоправното деяние са съдиите, отменили в производство за преглед по реда на надзора първото постановено в негова полза през 1995 г. съдебно решение по спора и върнали делото за ново разглеждане и тези, постановили при новото разглеждане отхвърлително решение, обезсилено по реда на инстанционния контрол. Според въззивният съд в хипотезата на чл.45 от ЗЗД се предполага вината на извършителя, но не и противоправността на деянието му. В случая сочените като вредоносни действия са законно предприети в хода на процеса, според действащата към момента им процесуална уредба. Правилността на съдебните актове се преценява само по установения в закона ред и не може да се извършва в друго съдебно производство. Противоправно поведение за персонална отговорност на съдиите се установява в дисциплинарно и наказателно производство, но такива в случая няма. Така искът е отхвърлен поради неустановената противоправност на соченото като вредоносно деяние. Това решение на поставения въпрос от АС не противоречи на практиката на ВКС / ППВС №7/59 г., Р №137/63 г. на ВКС, І-во г.о. Р №809/10 г. на ВКС, І-во г.о. и др./, която касаторът и не сочи конкретно. Основанието по чл.280, ал.1,т.3 от ГПК не е обосновано откъм специфичните му предпоставки – непълнота или неяснота в закона, липсваща или остаряла съдебна практика, която да се нуждае от осъвременяване при нови обществено икономически условия / ТР №1/10 г./. Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето гр. отд.