Определение № 875 от 27.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2433/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „А. Биоенерджи“ЕООД и А. Г. А., чрез пълномощника им адв. Д. М. от АК-Добрич, против решение № 222 от 7.07.2022 г., пост. по т.д.№ 66/2022 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260110 от 8.11.2021 г., постановено по т.д. № 202/2020г. на Добричкия окръжен съд. С първоинстанционното решение по иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК е установено съществуването на вземане на ищеца „Адмирал груп 3“ЕООД солидарно към ответниците- сега касационни жалбоподатели за сумата от 61 366.92 лв., представляваща менителнично вземане по запис на заповед от 21.08.2019 г., с падеж на 10.12.2019 г., ведно със законната лихва върху нея от 21.07.2020 г. до окончателното щ изплащане, за което Добричкият районен съд е издал заповед № 689/23.07.2020 г. по ч.гр.д.№ 1648/2020 г. за незабавно изпълнение по чл. 417, ал. 1, т. 10 от ГПК. В касационната жалба е оспорено становището на въззивния съд, че възражението, основано на каузално правоотношение, не може да ce направи с допълнителния отговор на исковата молба, при спазване на всички останали срокове. Поддържа се, че това разбиране не допринася за изясняване действителните отношения между страните, които са се формирали по повод определен вид каузално отношение - споразумение от 21.08.2019 год. по чл. 37в, ал.1 от ЗСПЗЗ и [задължение за] „наемно“ плащане, „внимателният прочит“ на последната точка от което сочи уговорено задължение на ищеца във връзка с комасиране на имоти. Затова се твърди, че в полза на менителничния длъжник съществува възможност да откаже изпълнение на приносителя на менителницата с възражения, изведени от каузалното отношение, поради което, мотивирането на въззивното решение единствено с неспазването на преклузивните срокове за заявяване на възражението, не допринася за установяване на действителните фактически отношения между страните и обуславя неговата неправилност. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК допускането на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, е обосновано със следния въпрос: „Длъжен ли е съдът да разгледа възражение, основано на конкретно каузално отношение, по повод на което, според ответника, е издаден запис на заповед, ако възражението е въведено с допълнителния отговор на допълнителната искова молба, при спазване на всички срокове?“. Направено е искане за допускане на касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд Ответникът по касация „Адмирал груп 3“ЕООД оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. В писмения отговор, подаден по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК чрез пълномощника му адв. Г. М., се твърди, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за достъп до касация, тъй като по поставения въпрос не е налице съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона, нито необходимост от промяна на съществуващата такава, вследствие промяна на законодателството или обществените условия, а при твърдение за липсата на съдебна практика – необходимост от тълкуване на конкретно посочени норми, когато съдържат правна уредба, която е непълна, неясна или противоречива. Посочено е, че доколкото в отговора на исковата молба не са въведени твърдения, основани на каузални отношения, във връзка с които е издаден процесният запис на заповед, по-късното им въвеждане за първи път в допълнителната искова молба е преклудирано, поради което правилно нито една съдебна инстанция не е допуснала събиране на доказателства във връзка с тях. С позоваване на ТРОСГТК № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., на ВКС се поддържа, че по иск с правно основание чл. 422 от ГПК предметът на делото се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение, а в хипотезата на издадена такава въз основа на запис на заповед, това е вземането по редовен от външна страна менителничен ефект, като абстрактна сделка, при която основанието е извън съдържанието на документа. Наведен е довод, че при редовен от външна страна менителничен ефект и заявено от ответника общо оспорване на вземането, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника-издател по повод, или във връзка с което е издаден записът на заповед. Поддържа се, че каузалното правоотношение подлежи на изследване само доколкото възраженията, основани на него биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед и ако е своевременно въведено с отговора на исковата молба, а не с допълнителния отговор на допълнителната такава, като ненадлежно въведеното каузално отношение е извън предмета на делото. Заявено е искане да не бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване. Безспорно е между страните по делото, а това е установено и от приложената в цялост преписка ч.гр.д. № 1648/2020 г. по описа на Добричкия районен съд, че по заявление от 21.07.2020 г. съдът е издал в полза на заявителя „Адмирал груп 3“ЕООД заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК солидарно срещу двамата длъжници „А. Биоенерджи“ЕООД и А. Г. А. за сумата от 61 366.92 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението, въз основа на запис на заповед, издаден на 21.08.2019 г. за същата сума от „А. Биоенерджи“ЕООД, представляван от неговия управител А. Г. А. и авалиран от последния като физическо лице, при условията, при които е издаден, с падеж на определен ден- 10.12.2019 г. Установено е също, че в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, с формални писмени възражения от 24.09.2020 г. длъжниците са оспорили вземането по заповедта за изпълнение, поради което с определение от 4.11.2020 г. заповедният съд е дал на заявителя „Адмирал груп 3“ЕООД указания за предявяване на специалния иск по чл. 422 от ГПК за установяване на вземането си по нея в едномесечен срок от съобщаването, което обуславя наличието на правен интерес, като абсолютна процесуална предпоставка за неговата допустимост, за чието наличие съдът следи служебно. Видно от обстоятелствената част на исковата молба, по която е образувано производството по т.д.№ 202/2020 г. по описа на Добричкия окръжен съд ищецът „Адмирал груп 3“ЕООД като поемател по ефекта е обосновал съществуването на вземането си към ответниците с наличието на редовен от външна страна запис на заповед от 21.08.2019 г., издаден от първия и авалиран от втория ответник, съдържащ предписаните от чл. 535 и следв. от ТЗ реквизити, като едностранна, абстрактна и формална сделка. В отговора на исковата молба ответниците са оспорили иска с възражението, че не дължат вземането по записа на заповед, тъй като между издателя на ефекта и ищеца-поемател по него не съществува конкретно каузално правоотношение, по повод на които да е бил издаден. В допълнителната искова молба ищецът „Адмирал груп 3“ЕООД е репликирал направеното с отговора възражение, с довода, че общото възражение за липсата на каузално правоотношение, по повод на което е издаден ефектът, е неотносимо към предмета на делото, тъй като, самият ищец не е въвел в исковата молба довод за наличието на такова правоотношение, чието съществуване ответникът да оспори, доколкото това не е предпоставка за упражняване на правата му по записа на заповед, нито самият ответник е направил собствено възражение за наличието на такова правоотношение, което да бъде надлежно въведено като предмет на спора. С отговора на допълнителната искова молба, ответниците са направили възражение за съществуването на каузално правоотношение, с обезпечителна функция по отношение на което е бил издаден записът на заповед, а именно споразумение по чл. 37в, ал. 1 от ЗСПЗЗ, сключено между него и ищцовото дружество на 21.08.2019 г. за комасиране на имоти, по което ищецът е неизправна страна, тъй като не му е предоставил „в пълен обем“ уговорената с него обработваема земя през стопанската 2019-2020 г., което го е лишило от възможността да получи съответната продукция. Алтернативно е възразил, че поради наличието на непреодолима сила (форсмажор)- неблагоприятни климатични условия, предизвикали спад в добива, не дължи цялата сума по ефекта, а само част от нея- не повече от 40 лв. на декар. При тези данни, първоинстанционният Добрички окръжен съд е изложил съображения с позоваване на ТРОСГТК № 4/2013 г. на ВКС и трайно установената съдебна практика, че общо оспорване от ответника по менителничния иск е налице, когато той не сочи конкретни факти, свързани с причината за издаване на записа на заповед, а твърди липса на каквото и да е каузално отношение с ищеца, във връзка с издаването му; когато възразява, че посоченото в исковата молба от ищеца каузално правоотношение не съществува, без ответникът да сочи такова, както и че записът на заповед е безпаричен, тъй като срещу обещаната с него парична сума ответникът не е получил насрещна престация от ищеца. Приел е, че в случая, от една страна, ищецът се е позовал на редовния от външна страна, с оглед реквизитите от съдържанието му запис на заповед и не е навел доводи, свързани с каузалното правоотношение, а от друга- възражението за наличието на такова не е било надлежно въведено от ответника. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което искът по чл. 422 от ГПК е бил уважен, съставът на Варненския апелативен съд е приел, че възражението на ответниците, основано на наличието на каузално правоотношение - споразумението по чл.37в, ал.1 от ЗСПЗЗ от 21.08.2019 г., се явява преклудирано, като направено след срока по чл. 370 от ГПК, поради което не е част от предмета на делото. При горните данни, по допускането на касационно обжалване, настоящият касационен състав намира следното: Съгласно задължителните указания, дадени с ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, наличието на общия селективен критерий за допускане на касационно обжалване във всички хипотези на чл. 280, ал. 1 от ГПК, включително и тази по т. 3, е предпоставено от формулиране на материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е включен в неговия предмет, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение. По негативен път в същия тълкувателен акт дефинитивно са очертани границите на споменатата обща предпоставка, като от нейния предметен обхват изрично са изключени въпросите, които са от значение за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, които подлежат на инстанционен контрол във фазата на произнасяне по съществото на касационната жалба. Преценката на съда във фазата на селекцията на касационната жалба, при условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК, е ограничена в рамките на формулираните от касатора въпроси, които съдът може само уточни и конкретизира, но не и да допусне касация по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, посочен от касатора. Според разясненията, дадени в т. 4 на същия тълкувателен акт, специалният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, който формира дуалистичното основание за допускане на касационно обжалване - точно прилагане на закона и развитие на правото, е налице при липсата на съдебна практика, или при необходимост от осъвременяване на съществуващата такава, за да бъде дадено друго тълкуване на закона, поради изменение в обществено-икономическите условия, при които е създадена практиката по приложението щ, както и когато приложимата правна норма е неясна и вътрешно противоречива, което налага корективното щ тълкуване, за да бъде определено действителното щ съдържание. В случая формулираният в изложението правен въпрос се отнася до възможността ответникът по иск с правно основание чл. 422 от ГПК за установяване на вземания по оспорена заповед за изпълнение, издадена въз основа на запис на заповед, да направи възражение, основано на каузалното правоотношение, с обезпечителна функция по отношение на което е издаден менителничният ефект, с отговора на допълнителната искова молба по чл. 373 от ГПК. Записът на заповед е едностранна формална сделка, с която издателят обещава при настъпване на падежа безусловно да заплати на поемателя определена сума пари. Като абстрактна сделка валидността му не е обусловена от наличието на основание (causa), по смисъла на чл.26, ал.2, изр. второ от ЗЗД, за което при каузалните сделки законът е установил оборима (разместваща доказателствената тежест) процесуална презумпция. Основанието за плащане не е елемент от съдържанието на менителничния ефект, поради което не е условие за неговата действителност, а оттам и за валидното възникване на обективираното в него менителнично задължение, независимо че поемането му обикновено е свързано с извънменителнични правоотношения, произтичащи от каузални сделки, сключени между издателя и поемателя, които са непосредствена причина за издаване на ефекта и по волята на страните образуват фактическо единство с менителничното правоотношение, като съществуват паралелно с него. При упражняване на правата си по записа на заповед кредиторът не е длъжен да доказва наличието на извънменителничното правоотношение, послужило като конкретна причина за издаването му. В производството по иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК обаче, издателят може да противопостави на поемателя относителните си (субективни) възражения, основани на пороци на каузалните отношения, от които произтича вземането по ефекта, обуславяща недействителност на каузалната сделка, по отношение на която записът на заповед има гаранционно- обезпечителна функция, или такива за ненастъпване на изискуемостта на паричното задължение, когато то е обусловено от отлагателни или прекратителни модалитети (дилаторни или перемпторни условия), или за неизпълнение на насрещно задължение на поемателя, произтичащо от каузалното отношение (възражение за неизпълнен договор). Ако длъжникът е направил такива релативни възражения, в негова тежест е да установи, при условията на пълно и главно доказване връзката между записа на заповед и твърдяната каузална сделка, както и правоотблъскващите, правопрекратяващи или правопогасяващи възражения, които черпи от нея. Кредиторът може да заяви и собствено твърдение за наличие на каузално правоотношение, при липса на твърдяно от ищеца такова, или различно от соченото от него, в която хипотеза всяка от страните следва да докаже фактите и обстоятелствата, от които черпи благоприятни за себе си правни последици. Задължение на съда за изследване на каузалното правоотношение, от което произтича вземането по ефекта възниква при наличието на редовен от външна страна запис на заповед, съдържащ реквизитите по чл. 535 от ТЗ и ако твърдение за наличието на такова е въведено като предмет на делото от някоя от страните, независимо дали доводите им относно конкретната каузална сделка се покриват, или между тях съществува спор по този въпрос. В този смисъл е разрешението, дадено в т. 17 от ТРОСГТК № 4/2013 г., според което при редовен от външна страна менителничен ефект, каузалното правоотношение по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед подлежи на изследване когато довод за наличието на такова е въведен като предмет на делото чрез относително възражение на ответника или от самия ищец – поемател по ефекта. Тълкувателното решение не третира въпроса за сроковете, в които ответникът може да инвокира възражение, основано на каузалното правоотношение, от което следва, че са приложими общите правила, регламентирани в ГПК. В нормата на чл. 373, ал. 2 от ГПК изрично са посочени процесуалните способи за защита срещу предявения иск, които ответникът може да упражни с отговора на допълнителната искова молба, а именно да се произнесе със самото решение и относно съществуването или несъществуването на едно оспорено в допълнителната искова молба правоотношение, от което зависи изцяло или отчасти изходът на делото (т. е. да предяви инцидентен установителен иск, по смисъла на чл. 212 от ГПК), както и да сочи и представя нови доказателства, които не е могъл да посочи и представи с отговора на исковата молба. Нормата е ясна и непротиворечива и не се нуждае от особено тълкуване за разкриване на действителното щ съдържание. Тя не предвижда възможност с допълнителния отговор ответникът за пръв път да противопостави възражения, които не кореспондират на твърденията на ищеца, вкл. и собствено възражение за наличието на каузално правоотношение, още повече, когато с отговора на исковата молба изрично е отрекъл съществуването на такова, с което е обосновал и твърдението, че не дължи вземането по менителничния ефект. От възможността с допълнителния отговор ответникът да предяви инцидентен установителен иск не следва по консеквентност допустимостта с него за пръв път той да противопостави възражение, основано на такова правоотношение на принципа a majori minus (комуто е разрешено по-голямото, на него е разрешено и по-малкото), защото тя е обусловена от общата предпоставка- твърдяното от ответника с отговора на исковата молба правоотношение, да е било оспорено от ищеца с допълнителната искова молба. В случая в исковата молба ищецът се е позовал на наличието на редовен от външна страна запис на заповед, като едностранна абстрактна сделка, без да сочи каузално правоотношение, с обезпечителна функция по отношение на което той е издаден. В отговора на исковата молба по чл. 367 от ГПК, ответникът не само не е въвел собствено възражение за съществуването на каузално правоотношение, по което ищецът е неизправна страна– по същество, възражение за неизпълнен договор, а обратното – противопоставил е възражение за липсата на такова правоотношение, с което е обосновал недължимостта на вземането по ефекта. На свой ред, с допълнителната искова молба ищецът не е отрекъл, че записът на заповед е издаден във връзка с каузално правоотношение, като отговор на твърдението на ответника, че такова изобщо липсва, но не е въвел собствено твърдение за наличието на такова, като изрично е заявил, че основава претенцията си единствено на записа на заповед като абстрактна сделка. При липсата на собствено твърдение на ответника, заявено с първоначалната размяна на книжата- с отговора на исковата молба по чл. 367 от ГПК, за наличието на каузално правоотношение, а напротив- при отричане на неговото съществуване, твърдението на ищеца в допълнителната искова молба, че той не се позовава и не сочи такова отношение, не представлява оспорване на съществуващо правоотношение, което евентуално да обоснове въвеждането на собствено насрещно възражение на ответника с допълнителния отговор на исковата молба. Обратното не следва от цитираното в касационната жалба решение № 163 от 17.01.2012 г. по т. д. № 965/2010 г., Т. К., І т. о. на ВКС, според което правото на ответника да представи писмени доказателства не се преклудира с изтичането на срока за отговор на исковата молба по чл. 370 от ГПК (респ. в срока за допълнителен отговор), ако доказателственото искане е заявено за първи път след доклада на делото при разглеждането му в открито съдебно заседание и ангажираното доказателство е за установяване на факти, от които ответникът извежда възражение, заявено в отговора на исковата молба и уточнено от фактическа страна с оглед на доклада или на указанията на съда. Цитираното решение третира правото на ответника да ангажира доказателства във връзка с извършеното от съда с доклада по делото разпределение на доказателствената тежест и дадените указания за кои от твърдените от тях факти те не сочат доказателства (чл. 146, ал. 1, т. 5 и ал. 2 от ГПК), но само когато те се отнасят до своевременно заявени с отговора на исковата молба възражения, които с оглед доклада могат само да бъдат уточнени, но не и заявени за пръв път с допълнителния отговор или след приемане на доклада по делото. В обобщение, настоящият касационен състав намира, че разбирането за субсидиарния, уточняващ характер на допълнителния отговор по чл. 373 от ГПК, като средство за репликиране на твърденията на ищеца в допълнителната искова молба, при вече очертаните рамки на спора с първоначалната размяна на книжата, съответства на позитивната уредба на този институт, и липсват предпоставки от категорията на посочените в ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., обосноваващи тълкуването на нормата в различен смисъл, с оглед разширяване на предметния обхват на допълнителния отговор по пътя на инцидентното щ тълкуване по реда на чл. 290 от ГПК, нито за нейното корективно тълкуване, насочено към изясняване на действителното щ съдържание. По изложените съображения, настоящият състав намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Предвид изхода на спора, на ответника по касация „Адмирал груп 3“ЕООД следва да бъдат присъдени разноските за заплатено адвокатско възнаграждение по водене на делото пред настоящата инстанция, в размер на 2000 лв., съобразно представения договор за правна защита, съдържащ признание на процесуалния му представител за действителното му заплащане с характер на разписка по чл. 77, ал. 1 от ЗЗД. Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,