Определение № 718 от 28.10.2020 г. на ВКС по д. № 1674/2020 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Б. Н. срещу въззивното решение на Апелативен съд Пловдив по гр.д. №166/18 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са отхвърлени предявените от Б. Н. и Н. Н. срещу „Банка ДСК” ЕАД главен иск за признаване нищожността на договор за учредяване на ипотека, скл. на 5.02.2008 г. с нот. акт №27, д. №26/5.02.2008 г., поради противоречието му със закона – чл.166, ал.2 и чл.167, ал.2 ЗЗД, и евентуалните искове за признаване нищожност на договора за учредяване на ипотека, поради заобикаляне на закона и поради невъзможен предмет. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Намира, че в противоречие с цитираната практика на ВКС са решени следните два правни въпроса от предмета на спора: За задължението на въззивния съд да обсъди всички основания, твърдения и доказателства по делото. За индивидуализацията на недвижимите имоти при вписването на договорна ипотека. Поставя като значими за спора, но и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото правните въпроси от предмета на спора: Какво съдържание е вложено в понятието „тъждество на имота”, респ.”неизвестност за тъждеството на имота”, предмет на ипотеката по см. на чл.170 ЗЗД – описанието по нот. акт, съпоставка / идентичност/ с издадените кадастрални схеми за граници, площ, идентификационен номер/ код/? Издадените от АГКК кадастрални схеми задължителен елемент ли са от индивидуализацията/ тъждеството/ на имота и какво е значението на влязлата в сила кадастрална карта и идентификатора на имота при преценка на обстоятелствата по чл.170 ЗЗД? По допускане на обжалването ВКС намира следното: За да отхвърли исковете въззивният съд е приел, че при възникване на ипотечното право в полза на ответната банка имотите фактически и юридически са съществували така, както са възникнали по одобрени проекти и строителни книжа –два отделни самостоятелни обекта / ателие и апартамент/ в сградата. В договора за ипотека те са поединично описани в този им вид и напълно индивидуализирани, с което изцяло са изпълнени изискванията на чл.166, ал.2 и чл.167, ал.2 ЗЗД. Извършеното след учредяване на ипотеката фактическо видоизменение на имотите, чрез обединяването им в един обект и ползването им като един жилищен имот е ирелевантно – то е извършено след като ипотеката е разпростряла действието си върху имотите. То е и неправомерно предприето / без одобрен архитектурен проект и строителни книжа/, а никой не може да черпи права от собствено недобросъвестно поведение. Затова, според въззивния съд, главният иск е неоснователен. Неоснователни са и евентуалните искове – не е налице невъзможен предмет към момента на учредяване на ипотеката, нито заобикаляне на закона – преследване на непозволена цел с позволени средства. Не се установява противоречие на въззивното решение с цитираната от касатора практика на ВКС. Въззивният съд е обсъдил поотделно и в съвкупността им събраните по делото писмени доказателства, свидетелски показания и съдебно –техническа експертиза и е изложил убедителни съображения кои от доказателствата приема за верни и защо. Въз основа на събраната и подробно преценена доказателствена съвкупност въззивният съд е приел, че ищецът се легитимира като собственик на ипотекираните два имота в сградата с договора за дарение / с дарител неговата майка/ от 15.06.2007 г. по нот. акт №53/07 г., след изграждане на сградата в груб строеж, съгл. отразеното в нот. акт. Такъв е статутът на имотите и по одобрените проекти и строителни книжа, както и в издаденото от комисията към РДНСК П. разрешение за ползване на сградата от 19.12.2007 г. Така са заявени имотите и заснети в кадастралната карта и декларирани в общината. Така са предложени от ищеца на ответната банка като обезпечение на искания кредит от 155 000 лв., така са остойностени от оценителя на ответната банка след оглед на място и ипотекирани с договора за учредяване на ипотека от 5.02.2008 г. Не се установява имотите да са били обединени в един още в процеса на строителството – с одобрени строителни книжа или само фактически. Според приетото заключение на СТЕ и понастоящем всеки от имотите е със самостоятелен вход, монтираната входна врата на ателието е налична, но от вътрешната й страна е изградена плътна стена пред нея – т.е. впоследствие вратата е зазидана. Според вещото лице извършеното на място преустройство на двата обекта в един е без изготвени и одобрени екзекутиви от възложителя, от строителя и от техническия и строителен надзор на обекта, което сочи, че преустройството е извършено след приемането на сградата от РДНСК П. с разрешение за ползване от 19.12.2007 г. Поради изложеното не се установява противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по първия от поставените въпроси / ТР №1/4.01.2001 г., р. по гр.д. №1541/10 г. на ВКС, четвърто г.о., постановени за посоченото във въпроса задължение на въззивния съд по ГПК, отм. и ТР №1/9.12.2013 г. ОСГТК по действащия ГПК/. Въпросът за индивидуализацията на имотите при вписването на договорната ипотека също не е разрешен в противоречие с цитираната практика на ВКС. Съгласно първото от сочените определения – по ч.т.д. №226/2008 г. на второ т.о. на ВКС, „за да бъде вписана законна ипотека на основание чл. 168, ал. 1 от ЗЗД във връзка с § 11д от ДР на ЗПСК и § 8 от ПР към ЗИДЗПСК е необходимо молбата на АСК да съдържа реквизитите, визирани в чл. 168, ал. 2 във връзка с чл. 167, ал. 2 от ЗЗД и чл. 6, ал. 1 от Правилника за вписванията - страните да бъдат индивидуализирани, имотите, върху които се иска вписване на ипотека, да бъдат конкретизирани, да са посочени размерът на обезпеченото вземане, неговият падеж, както и към молбата да бъде приложен приватизационния договор съобразно изискването на § 11д от ДР на ЗПСК. Посочените реквизити са необходими с оглед характера и целта на вписването”. В съответствие с тази практика, въззивният съд е приел, че са изпълнени изискванията на чл.167, ал.2 ЗЗД при учредяване на ипотеката, чрез достатъчното конкретизиране на двата имота в договора за учредяване на ипотека. Понятието „тъждество на имота” по чл.170 ЗЗД е разработено в практиката на ВКС. Така в решение № 140 от 10.09.2012 г. по т. д. № 329/10 г. на II т. о. и реш. № 111 от 25.07.2014 г. по гр. д. № 4005/13 г. на III гр. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че изводът по отношение тъждеството на ипотекирания имот е фактически извод на решаващия съд, основан на обстоятелствата по делото, а не единствено на описанието на вещта в акта и не избирателно на едни данни, включително скици, за сметка на други. Вторият поставен от касатора въпрос - дали скиците, издадени съгласно кадастралните скици и схеми от АГКК са задължителен елемент за индивидуализацията на имота, също има установен в практиката отрицателен отговор за случай, при който заповедта за одобряването им е приета след учредяване на ипотеката и са настъпили промени в плана. Не само правните, но и фактическите индивидуализиращи признаци на ипотекирания имот и неговото притежание към момента на сделката подлежат на преценка, за да се приеме или отрече наличие на тъждество по чл. 170 от ЗЗД. Условието за тъждество на имота, изисквано от чл. 170 от ЗЗД, не се явява нарушено само поради непосочване или промяна по отношение границите на имота, предмет на ипотечното право, щом признаците, с които индивидуализацията на същия е извършена, са достатъчни да определят пространствените предели на правото на собственост / опр. по гр.д. №4366/14 г. на трето г.о. на ВКС, с което е обобщена практиката по двата въпроса/. В случая по делото първоинстанционният и въззивният съд са приели, че в нот. акт за учредяване на ипотеката имотите са отразени със същите характеристика, както в нот. акт за дарение №53/07 г., с който ищецът се легитимира като техен собственик. Към момента на учредяване на ипотеката не е имало одобрена кадастрална карта на [населено място], затова идентификацията на имотите поединично следва да се извърши и е извършена в случая с точното им и ясно конкретизиране / по вид, местонахождение, площ, граници и пр./ като на два предложени от ищеца и огледани, остойностени и ипотекирани в полза на банката имота. С оглед на изложеното не са налице основанията по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК за допускане на обжалването. Не се установява противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по въпросите от първата група, а тези от втората група са разработени в практиката на ВКС, на която въззивното решение съответства. Поради горното ВКС на РБ, трето г.о.