Определение № 60641 от 23.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 390/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Елсени“ ООД, чрез процесуален представител адв.адв.Х., срещу въззивно решение от 01.10.2020г., постановено по в.гр.д.№5988/2018г. на Софийски градски съд, в частта, с която след частична отмяна на решение от 05.02.2018г. по гр.д.№33514/2016г. на Софийски районен съд, е отхвърлен предявения от „Елсени“ ООД срещу С. А. М. иск правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД в частта за сумата 894.96лв., както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на иска в останалата част до претендирания размер 11500лв., както и на иска съправно основание чл.59, ал.1 ЗЗД за сумата 1776.57 лв., представляваща платени такси „битови отпадъци“ за периода от 29.07.2014г. до 30.06.2016г.. В изложението към жалбата се сочи, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В изложението към жалбата на Н. Ц. М. и К. Ответникът по жалбата С. А. М., чрез процесуален представител адв.Т., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена е в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. В частта по иска с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД за сумата 1776.57 лв., представляваща платени такси „битови отпадъци“ за периода от 29.07.2014г. до 30.06.2016г., касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане като процесуално недопустима, тъй като е над прага за касационно обжалване по чл.280, ал.3, т.1 ГПК от 5000лв. цена на иска. В останалата част касационното жалба е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира: С въззивното решение след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен предявения от „Елсени“ ООД срещу С. А. М. иск правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД и в частта за заплащане на сумата от 894.96 лв., обезщетение за ползване на собствен недвижим имот - апартамент №11, находящ се в [населено място], с идентификатор 68134.1932.2143.1.24 по КККР на [населено място], за периода от 11.05.2016г. до 30.06.2016г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 21.06.2016г. до окончателното й изплащане. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от „Елсени“ ООД срещу С. А. Мустафаискове с правно основание чл.59,ал.1 ЗЗД за разликата над 894.96 лв. до пълния предявен размер от 11500 лв., обезщетение за ползване на собствен недвижим имот апартамент №11, за периода от 29.07.2014г. до 10.05.2016г., както и за сумата от 1776.57 лв. представляваща платени такси „битови отпадъци“ за периода от 29.07.2014г. до 30.06.2016г.. Въззивният съд е приел, че в конкретната хипотеза и от представеното по делото решение от 11.07.2014г., постановено по гр.дело №147/2013г. по описа на РС-Крумовград се установява, че процесният недвижим имот – апартамент №11 в [населено място], представляващ семейно жилище, е бил предоставен за ползване на С. А. М. и малолетната й дъщеря /родена от прекратения брак с Н. А./ за срок от една година, считано от влизане в сила на решението, т.е. за периода от 29.07.2014г. /дата на влизане в сила на решението/ до 29.07.2015г.. Въззивният е счел, че за периода, за който съгласно посоченото решение по чл.56 СК е било предоставено ползването на процесния имот на ответницата по силата на закона по аргумент на чл.57, ал.1 от СК се е създало наемно правоотношение, тъй като постановеното решение по чл.56 СК замества съгласието на наемодателя – собственик на имота, за посочения в него максимално предвиден срок. Следователно, се налага извода, че за периода 29.07.2014г. до 29.07.2015г. страните по делото са обвързани от създадено наемно правоотношение, респективно ответницата е ползвала имота на валидно правно основание и за дружеството-ищец – наемодател е съществувала друга правна възможност да защити интересите си – да предяви иск срещу ответницата за заплащане на наемна цена по чл.232 ЗЗД. Възъзвният съд е приел, че след като за посочения период ищецът разполага с друг вид искова защита, то предявеният иск по чл.59, ал.1 от ЗЗД за посочения период се явява неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен /чл.59, ал.2 от ЗЗД/. Въззивният съд е приел, че досежно останалата част от исковия период, в хипотезата на предявен иск с правно основание чл.59 от ЗДД единствен релевантен факт е доказването в процеса на обстоятелството, че дружеството-ищец е бил лишен от възможността да ползва процесния имот поради поведението на ответницата, която го е ползвала през правно основание. В конкретния въззивният съд е приел, че от ангажираните по делото доказателства не се установява по несъмнен начин факта, че ответницата е ползвала без основание собствения на дружеството-ищец недвижим имот. Съдът е кредитирал изцяло показанията на разпитания по делото свидетел – В.Д., без родство със страните, който заявява пред съда, че за посочения период ответницата заедно с детето й са живеели в собствения му имот, който е офис, но е бил годен за живеене, като същата е полагала грижи за болната му съпруга, тъй като е отсъствал от страната за продължителен период от време. Въззъвиният съд е приел, че показанията на този свидетел са дадени в резултат на негови лични и непосредствени впечатления, логично последователни са и не са противоречиви. Въззивният съд е изложил съображения, че показанията на разпитания във въззивното производство свидетел Н.А., брат на управителя на дружеството-ищец, и бивш съпруг на ответницата, следва да бъдат преценени с оглед разпоредбата на чл.172 ГПК и не следва да бъдат ценени, тъй като са противоречиви, взаимно изключващи се и не кореспондират на останалите събрани по делото доказателства. По тези аргументи въззивният съд е намерил, че след като по делото не е установено при условията на пълно и главно доказване, че за тази част от исковия период ответницата е ползвала без основание процесния имот, съответно по делото е останал недоказан факта, че дружеството-ищец е бил лишен от възможността лично да си служи с недвижимия имот по предназначение и да извличат полезните му свойства, съответно че са настъпили неблагоприятни изменения в правната му сфера, чийто паричен еквивалент е средната пазарна наемна цена, която би могла да бъде получена от ответницата срещу ползването на имота за посочената част от исковия период от време. В тази връзка съдът е приел, че по делото е останал и доказан елемента от фактическия състав на нормата на чл.59 от ЗЗД – обогатяване на ответницата, в случая увеличение на активите на едно имущество чрез безвъзмездно получаване на определено материално благо - ползване на чужда недвижима, без да има правно основание за това. Въззивният съд е изложил съображения, че след като по делото са останали недоказани елементите на фактическия състав на нормата на чл.59 ЗЗД, предявеният иск за заплащане на обезщетение за ползване без основание на процесния недвижим имот се явява неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен изцяло. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите в общата жалба сочат, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по следните въпроси: 1“В хипотезата, при която едно лице ползва чужд недвижим имот без правно основание, без да заплаща наемна цена за ползването на недвижимия имот, допустим ли е искът по чл.59 ЗЗД в ползва на собственика на имота срещу неправомерно ползващия имота?“; 2“Когато собственикът на недвижим имот е лишен от фактическата власт за упражняване правото на ползване на собствен имот и заплати дължимите по закон такси за този недвижим имот, може ли да предяви иск по чл.59 ЗЗД за размера на заплатениет от него такси за периода, в който е бил лишен от възможността да ползва имота си?“; 3“Кой е задължителният елемент на фактическия сътав на чл.59 ЗЗД – причинната връзка или общият правопораждащ юридически факт между обедняването и обогатяването?“; 4“Следва ли да се живее в недвижимия имот, за да е налице хипотезата за неправомерно ползване или ползване на имота може да има и друга форма като поставянето на двожими вещи и мебели в него, както и да се дължи заключен без да е дадена възможност за достъп на собственика в недвижимия имот“; 5“Следва ли в мотивите кратко и точно убедително и ясно в пълнота решаващият съд да обсъди всички доказателства по делото“; 6“Когато съдът приеме, че са налице противоречащи доказателснтва, следва ли да се аргументира кратко, точно, убедително, ясно и в пълнота, защо кредитира едните и не възприема другите при формиране на неговото вътрешно убеждение за установяване на истината“ и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси: 7“Бил ли е длъжен Крумовградски районен съд, който е допуснал развода между ответницата и бившия й съпруг Н. А. и се е разпоредил семейното жилище чужда недвижима собственост да се ползва от ответницата за срок от една година след влизане в сила на решението за развода да определи наемна цена, за да е изпълнено условието за основателно ползване на чуждия имот“; 8“В случай, че съдът допуснал развода е определил срок от една година за ползването на чуждия имот като жилище за ответницата без да е определил наемна цена то ползването на имота от страна на ответницата и малолетното деле на валидно правно основание ли е или не, след като не е сключен договор за наем със собственика на имота – ЮЛ – касатор в процеса“; 9“След като не е налице наемно правоотношение за ползване на чужд недвижим имот, тъй като не е определена наемна цена /едно от условията за валиден договор за наем по чл.228 ЗЗД/ то искът по чл.59 ЗЗД допустим ли е?“ 10“Възниква ли наемно правоотношение по реда на чл.57, ал.1 СК между ответницата по касация и касатора търговско дружество след като не е изпълнено условието на чл.56, ал.3 СК за предоставяне ползването на семейно жилище собственост на близки на единия съпруг. Може ли да се прави равенство между собственос на близки на единия съпруг и собственост на търговско дружество“; 11“Приложима ли е нормата на чл.56, ал.3 СК при предоставявен на жилище собственост на ЮЛ при допускане на развод на единия съпруг, комуто са присъдени родителските права по отношение на ненавършилите пълнолетие деца. Такова предоставяне на ползването на жилище собственост на ЮЛ годна предпоставка ли е за възникване на наемно правоотношение по реда на чл.57, ал.1 СК?“. Първият от поставинте въпроси не осъществява общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не е разрешен от въззивния съд в обжалваното решение – съдът не е приел иска за недопустим. Съдът е съобразил, че предявеният иск с правно основание чл.59 ЗЗД е субсидиарен и в случая е неоснователен, тъй като в случая страните за част от исковия период са обвързани от наемно правоотношение и ищецът може да предяви иск срещу ответницата за заплащане на наемна цена по чл.232 ЗЗД. Различна хипотеза е разгледана в приложеното от касатора тълкувателно решение по т.д.№74/1974г., ОСГК на ВС, за да бъде прието, че когато някой ползва чужд жилищен имот без правно основание и това не съставлява непозволено увреждане, отношенията между ползвателя и собственика трябва да се уреждат съобразно с принципите на неоснователното обогатяване. Вторият от поставените от касатора въпроси се отнася до иска с цена под 5000лв., който не подлежи на касационно обжалване. Третият от поставените от касатора въпроси не е относим към решаващите мотиви на въззивното решение за отгхвърляне на иск с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД – за периода, в който страните са обвързани с облигационно отношение, тези мотиви са, че ищецът има на разположение иска са заплащане на наемна цена, а за периода след това, въззивният съд е приел, че единствен релевантен факт е доказването в процеса на обстоятелството, че дружеството-ищец е бил лишен от възможността да ползва процесния имот поради поведението на ответницата, която го е ползвала през правно основание. Поради изложеното поставеният въпрос не съставялава правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Четвъртият от поставените въпроси не осъществява общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не е разрешен от въззивния съд, нито съдът е отрекъл възможността лишаването от ползването да се осъществява и по друг начин, освен чрез обитаване на имота. Както е посочил и въззивния съд в решението си тежестта на доказването, че имотът се позва без основание през исковия период е на ищеца, който следва да го установи при условията на пълно и главно доказване, което съдът е приел с ангажираните от ищеца доказателства за установяване на релевираните в исковата молба обстоятелства, на които основава иска си. Петият и шестият от поставените въпроси касаторът отнася кам доводите си в касационната жалба за неправилно възприемане на фактическата обстановка и обсъждане на доказателствата от въззивния съд. Въззивният съд е намерил, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Обсъдил е и показанията на разпитания във въззивната инстанция свидетел Н.А., брат на управителя на дружеството-ищец и бивш съпруг на ответницата по иска, като преценявайки показанията му на заинтересован свидетел, е изложил съображения, защо не ги кредитира. Евентуална неправилност на изводите на съда биха обусловили неправилност на въззивния акт, както е разяснено и в посоченото от касаторите Тълкувателно решение по т.д.№1/2001г. на ОСГТК на ВКС, т.12, и подлежат на проверка само след допускане на касационното обжалване, основано на разрешаването на значим материалноправен или процесуален въпрос. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване, саразлични от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281, т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба/чл.290, ал.1 ГПК/. Въпросите са израз на оплакванията на касатора за допуснати съществени процесуални нарушеня от въззивния съд при преценката си за наличието на предпоставките на иска по чл.135 ЗЗД. Проверката им е извън приложното поле на производството по селекция на касационните жалби. Поставените от касатора въпроси от седми до единадесети не осъществяват общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като предоставянето на ползването е разрешено с бракоразводното решение, което е влязло в сила. По силата на това съдебно решение възниква наемно отношение със собственика. Задължението за наем е възникнало, макар и не с точно определен, но определяем размер. Когато жилището е собственост на трето лице, с което съпрузите са били в облигационни отношения /наем или заем/ - характерът на това отношение не се променя. С решението се уреждат само вътрешните отношения между наемателите-съпрузи. Относно същността на предотавеното право на ползване има установена съдебна практика, която не се нуждае от промяна. Касаторът е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 КТ, но не е аргументирал успешно поставените въпроси да е от значение за точното прилагане на закона, както и да е от значение за развитие на правото. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика, която счита, че се нуждае от осъвременяване. Правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.