Определение № 183 от 10.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 326/2021 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на М. Б. Н., срещу определение № 2793 от 21.12.2020 г. по ч.гр.д. № 3978/2020 г. на Софийски апелативен съд. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: С определението, предмет на обжалване, състав на Софийски апелативен съд е потвърдил разпореждане от 18.09.2020 г. и разпореждане от 14.10.2020 г., двете постановени по т.д. № 1599/2020 г. по описа на Софийски градски съд, с които се прекратява производството по делото като недопустимо поради липса на правен интерес по двата предявени от жалбоподателя установителни искове. За да постанови този резултат, въззивният съд се е позовал на задължителното тълкуване с т.1 от ТР № 1/2002 от 06.12.2002 год., по тълк. дело №1/2002 г. на ОСГК на ВКС относно правния ред за защита при нищожно, липсващо (невзето) решение на ОС в зависимост от това дали решението подлежи на вписване в Търговския регистър, или не. Посочил е, че настоящият случай не попада в нито една от тези хипотези. По отношение на установителния иск за установяване кой е действителният управител на дружеството, съставът на Апелативен съд София е препратил към актуалното състояние на „Атлон Ди Пи Ес“ ООД, [населено място], съгласно което управител бил ищецът, а не лицето, за което се твърди, че неоснователно отрича правата му. Относно иска за установяване, че не е взето валидно решение за освобождаване на ищеца като управител, респ. липсвало валидно взето решение за избор на друг управител, въззивният съд посочил, че с такъв иск първоинстанционният съд не е бил сезиран, а че тези обстоятелства биха били предмет на инцидентно установяване в хода на производството по единствения предявен иск – този за установяване на мандатното правоотношение на ищеца с дружеството. Въззивният съд заключил, че обстоятелствата в исковата молба навеждали на по-скоро житейски интерес от заведените исковете, а не правен, поради което е направен извод, че искът е недопустим. Частната касационна жалба е допустима като подадена в срок от легитимна да обжалва страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Частният касационен жалбоподател е поддържал основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като е формулирал въпроса: „Налице ли е правен интерес от завеждане на установителен иск при обективирано извънпроцесуално оспорване на право или съществуването на правоотношение, което е предмет на установителния иск?“ Заявил е противоречие с решение № 32/26.02.2015 г. по гр.д. № 6048/2014 г. на ВКС, II г.о., решение № 109/20.06.2019 г. по гр.д. № 2562/2018 г. на ВКС, I г.о., решение № 113/24.01.2017 г. по гр.д. № 6146/2015 г. на ВКС, II г.о., решение № 211/14.12.2016 г. по гр.д. № 1386/2015 г. на ВКС, I г.о., решение № 57/10.09.2012 г. по т.д. № 1183/2010 г. на ВКС, II г.о. По отношение на всяко едно от делата лаконично е посочил какъв бил правният интерес от завеждането на установителен иск. От цитираната практика е обобщено, че правен интерес бил налице винаги когато било налице оспорено право или съществуването на правоотношение и това оспорване може да се извърши с фактически или правни действия. Страната е заявила, че с оглед развитие на правото във връзка с хипотезата на чл.280, ал.1, т3 ГПК поставя въпроса - „Легитимиран ли е управителят на дружество с ограничена отговорност да предявява установителни искове за установяване на незаконосъобразността и/или нищожността на решения за заличаването му като управител като проявна форма на действия за защита на интересите на дружеството?“ Други доводи не са развити. Съгласно възприетите в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни постановки, правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е този, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е бил включен в предмета му, чрез валидно предприетите и извършени от страните процесуални действия и е свързан с обективираната в крайния му акт правна воля на съда.С оглед така възприетата с тълкувателна практика дефинитивност на общото селективно основание, се налага извод че поставените въпроси не са релевантни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК Формулираният от частният касатор първи въпрос относно правния интерес е структуриран общо и независимо от спецификата на спора, както и без съобразяване с решаващите мотиви на въззивния съд относно липсата на накърнено, защитимо материално право. Вторият въпрос относно легитимността на управителя да предявява установителни искове е абсолютно ирелевантен. Процесуалната легитимация на частния касатор, т.е. качеството притежател на материални права, засегнати от правния спор, предмет на процеса, въобще не е разглеждана от въззивния съд. Напротив, признато е, че ищецът има определени права, които могат да бъдат защитени, но избраната защитата на тези права е негодна да породи целените правни последици, което обуславя липсата на правен интерес. За пълнота следва да се отбележи и това, че изцяло необоснован се явява и соченият от касатора допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Приложените съдебни актове нямат връзка с конкретиката на правния спор, пасажи от тях са изведени извън контекста на допуснатите до касация въпроси, изцяло с оглед защитната теза на страната. Тези съображения са относими и към допълнителния критерий на втория въпрос съобразно целта на нормата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, обоснована в т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС - за отстраняване на противоречива съдебна практика или промяна на съществуваща непротиворечива, но погрешна съдебна практика, или за необходимост чрез корективно тълкуване да бъде отстранена непълнота или неяснота на на конкретна правна норма, или да бъде изоставено едно вече дадено тълкуване на закона, за да бъде възприето друго, отговарящо на съответното развитие на обществото на даден негов етап. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като не е изложила нито едни аргумент в подкрепа на разбирането си, за това, че е налице разглежданото основание. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение