Определение № 2193 от 14.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 121/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. В. Н., подадена чрез нейния пълномощник адв. Г. М., срещу въззивно решение № 223 от 19.09.2022 г. по в.гр.д. № 286/2022 г. на Сливенския окръжен съд. В касационната жалба са наведени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушения на съдопроизводствените правила и неправилно приложение на материалния закон. Жалбоподателката поддържа, че отговаря на изискванията на чл. 349 ГПК за да й бъде възложен допуснатия до делба недвижим имот, поради което същият в нарушение на материалния закон е бил изнесен на публична продан. Ответната страна П. В. Н., действаща чрез своята майка и законен представител В. И. Н. не е подала отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 260011 от 21.04.2022 г. по гр.д. № 416/2019 г. на Районен съд - Котел, постановено във фазата по извършване на съдебната делба, с което допуснатият до делба недвижим имот е изнесен на публична продан. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че недвижимият имот е неподеляем, както и че нито в исковата молба, нито до края на първото по делото съдебно заседание след влизане в сила на решението по допускане на делбата никой от съделителите, в това число и жалбоподателката, не е направил искане за възлагането му по реда на чл. 349 ГПК. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателката сочи, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС - ТР № 91 от 12.09.1962 г., поради което същото следва да се допусне до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. За да обоснове твърдяното противоречие цитира пасаж от посоченото тълкувателно решение, в който е прието, че „ чл. 288, ал. 2 ГПК предвижда способ за ликвидиране на съсобствеността на неподеляемото жилище и предоставянето му в дял на оня от сънаследниците, който има най-голяма нужда от него, независимо от волята на останалите сънаследници. С влизане на решението в сила наследникът, в чийто дял е поставено неподеляемото жилище, става собственик на същото и може да го ползва за задоволяването на своите и на членовете на семейството си жилищни нужди или да събира наемите за същото, а за останалите наследници възниква само едно парично вземане, без да могат да искат и те да ползват жилището, защото съсобствеността е прекратена“. Това правно разрешение е неотносимо към настоящото дело, поради което не може да обоснове основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Това е така, тъй като в случая, както е приел и въззивния съд, никой от съделителите не е направил искане за възлагане на процесния имот по реда на чл. 349, ал.1 или ал.2 ГПК в предвидения от закона срок. Съгласно чл.349, ал.4 ГПК искането за възлагане може да се направи най-късно в първото заседание след влизане в сила на решението по допускане на делбата. Константна е съдебната практика, а и няма спор в правната теория, че този срок е преклузивен и след изтичането му съделителят губи правото и възможността да сезира валидно съда с искане за възлагане. В цитираното от жалбоподателката тълкувателно решение не е посочено, че съдът се произнася по искане за възлагане служебно, независимо дали е бил сезиран от някой от съделителите до изтичане на срока по чл. 349, ал.4 ГПК. На настоящия състав също не е известна практика на ВКС в този смисъл. В случая претенцията на жалбоподателката за възлагане на процесния недвижим имот на основание чл. 349, ал.2 ГПК, е заявена едва с въззивната жалба. Нещо повече, до приключване на устните състезания по делото в първата инстанция и двете страни по делото са изразили становище за извършване на делбата чрез изнасяне на публична продан. Поради това въззивният съд не е имал основание да обсъжда дали са били налице предпоставките на чл. 349, ал.2 ГПК за възлагане на неподеляемия недвижим имот на жалбоподателката, тъй като не е бил валидно сезиран с такова искане. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като не е налице соченото от жалбоподателката основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Водим от гореизложеното съдът