Определение № 2840 от 29.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1704/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 4129/25.02.2025 г. на „Хелио-Тур-С“ АД, чрез адвокат О. Ш., срещу въззивно определение № 20 от 06.01.2026 г. по в. ч. гр. д. № 2070/2025 г. на Окръжен съд - Бургас, с което е потвърдено определение № 6160/04.11.2025 г. по гр. д. № 3205/2025 г. на Районен съд – Бургас в обжалваната част, с която на основание чл. 299, ал. 2 ГПК е прекратено производството по делото в частта по предявения от „Хелио-Тур-С“ АД против Ф. Н. П. иск за приемане за установено, че ищецът е собственик на имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], м. „К.“, с площ 610 кв.м. на основание преобразуване и приватизация на държавно предприятие и за осъждане на ответницата да предаде на ищеца владението върху имота. В жалбата се правят оплаквания за неправилност поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост на въззивното определение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли въззивният съд при изграждането на фактическата обстановка да съобрази всички представени по делото писмени и гласни доказателства, като ги съпостави едно с друго, направи оценка на съществуващите причинни връзки между тях, съобразявайки ги с обясненията и доводите на страните и едва при изяснено фактическо положение да направи своите правни изводи; 2. При конкуренция на права между правоприемство по чл. 17а ЗППДОбП /отм./ и реституция по ЗСПЗЗ, достатъчно ли е, за да се приеме, че спорът за собственост е бил решен със СПН, ако в преходно водените производства съдът не е обследвал актът, с който имотът е бил реституиран. Ответникът по частната касационна жалба Ф. Н. П., чрез адвокат В. Б. и адвокат С. А., в писмен отговор по чл. 276, ал. 1 ГПК твърди, че не са налице основанията за допускане до касационно обжалване на въззивното определение, като оспорва жалбата и по същество. Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу акт на въззивен съд, който подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, и е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, II г. о., констатира следното: С въззивното определение е потвърдено определение № 6160/04.11.2025 г. по гр. д. № 3205/2025 г. на Районен съд – Бургас в обжалваната част, с която на основание чл. 299, ал. 2 ГПК е прекратено производството по делото в частта по предявения от „Хелио-Тур-С“ АД против Ф. Н. П. иск за приемане за установено, че ищецът е собственик на имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], м. „К.“, с площ 610 кв.м., на основание преобразуване и приватизация на държавно предприятие и за осъждане на ответницата да предаде на ищеца владението върху имота. Въззивният съд е приел, че производството пред първоинстаниционния съд е образувано по иск по чл. 108 ЗС от „Хелио-Тур-С“ АД против Ф. Н. П. за приемане за установено, че ищецът е собственик на имот с идентификатор ***, с адрес [населено място], м. К., с площ от 610 кв.м., на основание преобразуване и приватизация на държавно предприятие, евентуално – изтекла придобивна давност и за осъждане на ответницата да предаде на ищеца владението върху имота. Ф. П. е възразила в отговора на исковата молба, че искът е недопустим защото спорът е разрешен с влязло в сила решение от 31.05.2006 г. по гр. д. № 3058/2004 г. на ВКС. С него е отхвърлен искът на същия ищец за осъждане на ответницата за предаване на владението на имот № *. Първоинстанционният съд е приел, че по главния иск е формирана сила на пресъдено нещо, тъй като с посоченото решение ВКС е разгледал иск по чл. 108 ЗС, който е предявен с твърдението, че ищецът е собственик на имота, който е бил даден за управление на „Балкантурист“ и след това е включен в активите на държавната фирма „Хелио-Тур-С“, която впоследствие е приватизирана. Така основанието на настоящия иск и това на разрешения с влязло в сила решение е идентично и касае същите страни и същия имот. Въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 299, ал. 1 ГПК спор, разрешен с влязло в ила решение, не може да бъде пререшаван освен в случаите, когато законът разпорежда друго. В разглеждания случай делата касаят един и същ имот, което е установено от скицата на СГКК, според която имот с идентификатор *** е с номер по предходен план *.*, който номер по решението на ВКС е изписан като *. Площта на имотите също е еднаква. Като неоснователно е преценено твърдението на ищеца, че по приключилото с влязло в сила решение по гр. д. № 3058/2004 г. на ВКС не е извършен косвен съдебен контрол на реституционното решение на ПК – гр. Созопол, тъй като този въпрос е по приложението на материалния закон – т.е. такъв по съществото на приключилото дело. Съдът е препратил и към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК, като е допълнил, че следва да бъде съобразена и практиката на ВКС /решение № 36/28.02.2011 г. по гр. д. № 31/2010 г., I г.о./, според която ако между лицата, в полза на които по реда на ЗСПЗЗ е възстановено правото на собственост върху земеделска земя, и праводателите на ответника по предявен иск по чл. 108 ЗС спорът за принадлежността на правото на собственост е разрешен с влязло в сила решение и в това предходно производство не са били правени възражения за нищожност или унищожаемост на решението на ПК, преценката за правомощията на съда да осъществява косвен съдебен контрол в последващо производство следва да бъде извършена с оглед обстоятелството дали прехвърлителната сделка е сключена преди, или след вписване на исковата молба. Този извод е обоснован с разпоредбата на чл. 226, ал. 3 ГПК, според която постановеното в предходното производство решение обвързва със сила на пресъдено нещо последващите приобретатели и същите не разполагат с процесуална възможност да навеждат доводи за нищожност на решението на ПК, а оттам и съдът не разполага с правомощие да упражнява косвен съдебен контрол върху този индивидуален административен акт, в случаите когато прехвърлителната сделка е сключена след вписване на исковата молба. Въззивният съд е изложил съображения, че в конкретния случай страните в производството, приключило с влязло в сила решение № 437/2006 г. по гр. д. № 3058/2004 г. на ВКС, са идентични със страните по настоящото дело, следователно не е допустимо повторно разглеждане на идентичен спор между същите страни, предмет и основание по причина, че в повторно заведеното дело съдът ще упражни косвен съдебен контрол върху реституционния административен акт. Върховният касационен съд, състав на II г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на определението, поради липса на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение (определение), за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос като общо основание за допускане до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните частни жалби. Първият въпрос, касаещ задължението на съда да обсъди всички събрани доказателства и относими доводи и възражения на страните, не предпоставя допускане на въззивното определение до касационен контрол. В случая въззивният съд е съобразил задължителната практика на ВКС /ТР № 6/2017 г., ОСГТК/, като е обсъдил всички относими доказателства, както и доводите на жалбоподателя, като е изложил свои мотиви относно недопустимостта на предявения иск. Съдът е обосновал извода си с разпоредбата на чл. 298 ГПК относно обективните и субективни предели на СПН, с оглед идентичността между предявения ревандикационен иск и иска, предмет на гр.д. № 3058/2004 г. на ВКС. Посочил е, че с влязлото в сила решение по гр.д. № 3058/2004 г. е отхвърлен искът на ищцовото дружество за осъждане на ответницата за предаване на владението на имот № * на основание приватизация на държавната фирма „Хелио-Тур-С“, в чийто активи имотът е бил включен, след като е даден за стопанисване и управление от ДП „Балкантурист“ – гр. Созоапол. Следва да се посочи, че твърдените от жалбоподателя необсъдени доказателства, касаят съществото на спора и нямат отношение към констатираната идентичност между настоящото производство и приключилото с влязло в сила решение. Съдът е приел, че ищецът не сочи „нов факт“, който не е обхванат от СПН, а твърди неправилност на изводите на Върховния касационен съд, с оглед липсата на извършен косвен съдебен контрол върху реституционното решение на ПК – гр. Созопол, което твърдение не обуславя допустимост на нов исков процес на същото придобивно основание, за същия имот, между същите страни. По втория въпрос също няма основание за допускане на касационно обжалване. Той отразява несъгласието на касатора с правните изводи на въззивния съд за идентичност на прекратеното производство по иска по чл. 108 ЗС за имот с идентификатор *** и това по гр. д. № 3058/2004 г. на ВКС, доколкото в предходното дело не е била направена проверка за законосъобразност на реституционното решение в полза на ответницата. Ирелевантен за приложението на чл. 299 ГПК е въпросът дали по първото дело съдът е изследвал правото на собственост на Ф. П., респ. дали влязлото в сила решение е правилно. След като при съпоставката на разгледания иск по приключилото с влязло в сила решение дело, и предявената по настоящото дело искова молба, съдът е установил, че има съвпадение между предмета на делата, той е дължен да прекрати производството като недопустимо, с оглед произтичащата от чл. 299 ГПК забрана за пререшаване на спор, разрешен със сила на пресъдено нещо. Констатациите за наличие на пълен идентитет между двете дела, задължава съда да зачете силата на пресъдено нещо по приключилото дело и да прекрати повторно заведеното. Не се констатира и наличие на порок на въззивното определение, който да налага прилагане на соченото основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Не може да се приеме, че обжалваното определение е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон, или че е явно необосновано, поради което не се налага извод да е налице очевидна неправилност, обуславяща допускането му до касационно обжалване. Предвид липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, касационно обжалване не следва да се допуска. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.