Определение № 2217 от 11.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 268/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „МИВ Кънстракшън“ АД, чрез адв.Ч.Д. срещу решение №662 от 13.11.2024г., постановено по в.т.д. №560/2024г. по описа на Апелативен съд- София, с което е потвърдено решение №522 от 08.04.2024г., постановено по т.д. №916/2022г. по описа на Софийски градски съд, като на ответната страна са присъдени направените разноски в размер на 360 лева юриск.възнаграждение. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от „МИВ Кънстракшън“ АД против „БМ Лизинг“ ЕАД искове за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от 45 563.61 лева- главница и 394.65 лева- законна лихва, дължими по договор за заем от 23.12.2016г. и представляващи част от вземанията, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение от 17.06.2019г. по ч.гр.д. № 32597/2019г. на СРС, като на ответника са присъдени разноски в размер на сумата 360 лева. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно- постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила, поради което следва да се отмени и да се постанови ново за уважаване на предявените искове. Касаторът счита, че въззивният съд не е обсъдил доводите и възраженията му, надлежно въведени в процеса, не е извършил служебна преценка за валидността на неустоечните клаузи в т.2 и т.3 от процесното споразумение от 04.04.2022г., респективно като е достигнал до незаконосъобразни изводи относно съществуването на процесните вземания. Моли да бъде отменено въззивното решение и да бъде постановено решение, с което исковете да бъдат изцяло уважени. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касационният жалбоподател поставя правни въпроси, за които счита, че са значими за изхода на спора: дали следва съдебното решение да съдържа обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви при отхвърлянето им като неоснователни; длъжен ли е въззивният съд служебно да следи за нищожността на правни сделки ли отделни уговорки, които са от значение за решаване на правния спор, когато нищожността произтича пряко от сделката или от събраните доказателства; допустимо ли е фактическите и правни изводи на въззивния съд да водят до „незачитане на принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване“ и как следва да се преценява неоснователното обогатяване- като поддържа, че съдът се е произнесъл в противоречие с цитираната практика на ВКС- ТР №1/2009г. от 15.06.2010г. на ОСТК на ВКС; ТР №1/2022г. на ОСГТК на ВКС и решения по чл.290 ГПК. Ответникът „БМ Лизинг“ ЕАД оспорва касационната жалба в законоустановения срок. Счита, че не са налице основания за допускане до касационен контрол на обжалваното решение, а ако бъде допуснато- следва да бъде оставено в сила като правилно. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени отрицателните установителни искове с правно основание чл.439 ГПК, въззивният съд намира, че не се доказва погасяване на процесните вземания. Приема за безспорно, че на основание договор за паричен заем от 23.12.2016г. о „БМ Лизинг“ ЕАД е предоставил на „МИВ Кънстракшън“ АД паричен заем в размер на сумата от 119 843.14 евро срещу задължение за връщането му в определен срок и заплащане на уговорена възнаградителна лихва; че задълженията на заемателя са обезпечени с неустойка за забава, уговорена в чл.6.4 от договора като еднократна сума, а в раздел 4 към общите условия като процент /0,3 %/от стойността на забавената вноска за всеки просрочен ден; че на 07.08.2018г. страните са подписали анекс, в който са удостоверили дължимите към момента главница и възнаградителна лихва, както и начислената за периода на забава неустойка; че на 17.06.2019г. е издадена заповед за незабавно изпълнение в полза на „БМ Лизинг“ ЕАД срещу „МИВ Кънстракшън“ АД за сумите, произтичащи от договора за паричен заем: 123 968.33 лева – сбор от погасителни вноски, дължими за периода 20.07.2017г. – 20.12.2017г., 224 320.72 лева– неустойка за забава, уговорена в общите условия, законна лихва върху главницата от 07.06.2019г. до погасяването и 7 115.78 лева разноски, като на основание издадения изпълнителен лист е образувано изпълнително дело № 20199210400925 при частен съдебен изпълнител С. П.. Съдът приема, че със споразумение от 17.08.2020г. страните са постигнали съгласие относно размера на дълга след двете извършени след издаването на заповедта плащания в общ размер от 40 000 лева- сумата 90 934.11 лева – главница, 224 320.72 лева – неустойка, 39 374.15 лева – законна лихва и 150 лева – юрисконсултско възнаграждение, като е договорено разсрочено плащане при определени условия. След подписване на споразумението от 17.08.2020г. „МИВ Кънстракшън“АД е направил няколко частични плащания на дълга, като със споразумение №2/04.04.2022г. страните са констатирали, че предходното споразумение от 17.08.2020г. не е изпълнено, тъй като платената по него сума е в общ размер само от 46 500 лева и са приели, че неустойката в размер от 112 160.36 лева продължава да е дължима наред с останалите задължения, както и че всички те са в следните размери: 45 563.61 лева – главница, 224 320.72 лева– неустойка, 39 394.65 лева – законна лихва. Въззивният съд приема, че е предявен иск с правно основание чл.439, ал.1 ГПК, като ищецът- длъжник по изпълнително дело № 20199210400925 по описа на ЧСИ С. П., твърди, че вземанията не съществуват, тъй като са погасени с извършените плащания след издаване на заповедта за изпълнение. Ищецът сочи, че с плащанията са били погасявани нищожни вземания за неустойка по договора за паричен заем, поради което следва да се приеме, че те са били с погасителен ефект по отношение на вземанията на ответника за главница и възнаградителна лихва. Решаващият състав намира, че с иска по чл.439 ГПК длъжникът по изпълнението може да оспори изпълняемото право на взискателя, като възраженията му могат да се основават единствено на факти, настъпили след издаването на съдебния акт. Като съобразява, че възраженията на ищеца за недължимост на вземането за неустойка се основават на твърдение за нищожност на клаузата за неустойка поради противоречието й с добрите нрави, както и че погасяването на същата не следва да бъде зачетено вследствие извършеното след издаването на заповедта частично плащане, съдът сочи, че заповедта за незабавно изпълнение, издадена въз основа на договора за паричен заем с нотариална заверка на подписите, е влязла в сила поради неподаване на възражение, като длъжникът би могъл да оспори дължимостта на посочените в нея вземания освен на факти, настъпили след изтичане на срока за възражение /чл.439, ал.2 ГПК), също и на факти, осъществени преди този момент, но ако те са новооткрити или се установяват от нови писмени доказателства, неизвестни на длъжника до изтичане на срока за подаване на възражение или с които той не е могъл да се снабди в същия срок /чл.424 ГПК/. В случая възражението за нищожност на неустоечното задължение се основава на изцяло на факт, известен на ищеца /противоречие с добрите нрави/, който не е бил надлежно въведен с възражение срещу заповедта за изпълнение по чл.414 и сл. ГПК и не е бил предмет на разглеждане в отделен исков процес за установяване недължимост на вземането/ иск по чл.422, ал.1 ГПК или чл.124, ал.1 ГПК/. Позоваването на нищожност на клауза за неустойка е преклудирано и не може да бъде въвеждано по иска с правно основание чл.439, ал.1 ГПК, който може да се основава само на нови факти- напр. плащания или изтекла погасителна давност, настъпили след влизане в сила на заповедта. Съдът излага и допълнителни доводи, като намира, че споразумението от 04.04.2022г., на което основава иска си ищецът, има чисто установителен характер- страните само са констатирали наличието на изискуеми непогасени задължения за главница, мораторна неустойка и възнаградителна лихва, произтичащи от договора за паричен заем в посочения в споразумението размер, а не са договорили нови неустоечни клаузи. По силата на това споразумение страните са разсрочили във времето погасяването на установените по силата на правоустановителното действие на влязлата в сила заповед за изпълнение парични задължения, като единствено са предвидили възможност за погасителен ефект по отношение на част от вземането за неустойка, в случай че длъжникът погаси изцяло задължението си за главница и възнаградителна лихва в указания в споразумението срок. Доколкото този срок не е бил спазен, уговореният погасителен ефект по отношение на неустойката не следва да се счита за настъпил. Решаващият състав акцентира, че ищецът не е оспорил правоустановителния ефект на споразумението с твърдения за порок във волята или по други съображения, освен тези за нищожност на клаузата за неустойка и за това, че отразената в него поредност за удовлетворяване съобразно направените частични плащания не е съобразено с правилото на чл.76, ал.2 ЗЗД. Намира, че правилото на чл.76, ал.2 ЗЗД има диспозитивен, а не императивен характер, като страните могат да договорят извършените от длъжника плащания да погасяват задълженията за главница, лихва и разноски в ред, който да е различен от законоустановения. С оглед изложеното, въззивният съд стига до краен извод, че не е доказано погасяване на процесните задължения, поради което предявеният иск с правно основание чл.439, ал.1 ГПК подлежи на отхвърляне като неоснователен. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставените от касатора въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като не са съобразени с изложените от въззивния съд мотиви, не са обусловили изводите му, респективно не са от значение за изхода на спора. Решаващият съдебен състав, на първо място, е приел, че е сезиран с отрицателен установителен иск с правно основание чл.439, ал.1 ГПК, като основното твърдение на ищеца за недължимост на процесните суми почива на твърдение за нищожност на договорни клаузи на неустойка на посочените основания, респ. твърдение, че няма валидно възникнало задължение за неустойка, а частичните плащания би следвало да се отнесат за погасяване на други задължения /за главница и възнаградителна лихва/. На второ място, съдът е извършил преценка кои от въведените от ищеца с исковата молба факти и обстоятелства подлежат на обсъждане, предвид спецификите на предявения иск. Подчертал е, че срещу заповедта за незабавно изпълнение, издадена въз основа на процесния договор за паричен заем с нотариална заверка на подписите, не е подадено възражение от длъжника в срока по чл.414 ГПК и тя е влязла в сила. Апелативният състав е изложил подробни мотиви, че с иска по чл.439 ГПК длъжникът по изпълнението може да оспори изпълняемото право на взискателя само въз основа на факти, настъпили след издаването на съдебния акт, като твърдението ищеца за недължимост на вземането за неустойка, основано на възражение за нищожност на клаузата за неустойка поради противоречието й с добрите нрави, не представлява нов или новооткрит факт. Решаващият състав е изложил и допълнителни доводи, като е приел, че между страните е сключено споразумение с установителен характер, с което към момента на подписването му са приети за съществуващи вземанията по процесния договор за заем в посочените размери, като са отчетени частичните плащания и е постигнато съгласие кои задължения са погасени с тях и до какъв размер. Съдът изрично е посочил, че с това споразумение не са договорени нови неустойки, а е постигнато съгласие относно дължимостта на неустойките, предвидени в договора за заем. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че поставените от касатора въпроси, свързани с оплаквания за необсъдени доводи и възражения на страните, вкл. за нарушение на задължението на съда служебно да следи за нищожността на правни сделки или отделни уговорки, които са от значение за решаване на правния спор, когато нищожността произтича пряко от сделката или от събраните доказателства, не са съобразени с изложените от въззивния съд мотиви. Последният въпрос изобщо не е обсъждан от съда и не е относим към правния спор. Касаторът не поставя въпроси във връзка с решаващите изводи на въззивния съд, обусловили изхода на спора. С оглед изложеното, ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд