Определение № 127 от 22.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 2788/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на О. О. Е. срещу въззивно решение № 2426 от 09.09.2022 г., постановено по в. гр. д. № 14920/2021 г. на Софийски градски съд, с коeто e потвърдено решение № 20188162/20.09.2021 г. по гр. д. № 52621/2020 г. на Софийски районен съд за установяване в отношенията между касатора и „Райфайзенбанк България“ ЕАД /чийто правоприемник е „Кей Би Си България“ ЕАД/, че той дължи сума в размер на 10 000 евро – изискуема главница по договор за ползване на безконтактна кредитна карта, заедно с възнаградителна лихва, наказателна лихва, застрахователна премия и такса, за които вземания е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 58263/2019 г. на Софийски районен съд.

В жалбата се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулирани са въпроси, които според касатора са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция. Въпросите са следните:

1. „Уговорката в нов рамков договор за прибавяне на съществуващи задължения по стар договор в това число главница и лихви представлява ли своеобразно прикрит анатоцизъм и незаконосъобразно преструктуриране на кредитно задължение?“

2. „Когато между кредитополучателя и банката е уговорено, че банката ще застрахова безплатно кредитополучателя и кредитът ще бъде освободен от такси за обслужване, ще се дължат ли такси и застрахователна премия при просрочие на задълженията по договора?“

3. „Когато в новия договор между банката и кредитополучателя се уговаря прехвърляне на старо задължение за погасяване към новия договор, трябва ли банката да установи в хода на процеса основанието и размера на старите задължения при направено оспорване на тяхната дължимост?“

От касатора се поддържа, че съдът е разрешил първия въпрос в противоречие с казуална практика на ВКС, обективирана в решение № 66/2019 г. по т. д .№ 1504/2018 г. на II т.о. на ВКС. По другите два въпроса се твърди основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

При заявените доводи в касационна жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касация и отменено, а делото да бъде върнато на въззивната инстанция за ново разглеждане от друг състав на съда.

Ответникът по касационната жалба „Кей Би Си Банк България“ ЕАД я оспорва като неоснователна. Заявява становище, че касаторът не е приложил точно и мотивирано изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК. Всички твърдения, заложени във въпросите, не отговарят на обективната истина и материалите по делото. Липсва ясна и точна формулировка на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е от значение за делото и да е разрешен в противоречие с практика на ВКС. Претендира изплащане на юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

Предмет на исковото производство са предявени от „Райфайзенбанк България“ ЕАД /чийто правоприемник е „Кей Би Си България“ ЕАД/ в условията на евентуалност иск по чл. 422 ГПК за установяване в отношенията между касатора и банката, че той има необслужвани задължения по кредитна карта, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 58263/2019 г. на Софийски районен съд и иск с правно основание чл. 430 ТЗ.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявеният от „Райфайзенбанк България“ ЕАД срещу О. О. Е. иск е уважен, Софийски градски съд е споделил мотивите на Софийски районен съд за установени между страните следните факти: сключване на договор за кредитна карта с одобрен лимит от 10 000 евро, към който е отнесено задължение по предходен договор от 2011 г. в размер на 8 467, 92 евро, представляващо главница; усвояване на предоставения лимит в пълен обем; настъпване крайния срок на договора към датата на исковата молба; липса на каквото и да е плащане по договора от страна на ответника. Съдът е намерил за неоснователни всички възражения на ответника въззивник, че договорът е нищожен поради противоречие с норми на ЗПК, ЗЗП и др. Кредитирайки заключението на изслушаната в хода на производството съдебно-счетоводна експертиза, която е била приета без оспорване от страните, съдът е посочил в мотивите, че предявеният иск е доказан по своя размер.

Не са налице посочените от касатора основания за селектиране на въззивното решение с цел осъществяване на касационен контрол за законосъобразност.

Първият въпрос е хипотетично зададен, тъй като в мотивите на въззивното решение съдът не е приел за осъществен твърденият във въпроса факт, а именно, че според уговорката по процесния рамков договор за издаване на кредитна карта към съществуващите задължения са били прибавени такива за лихва по предходен договор. Въззивният съд е възприел установените от съдебно-счетоводната експертиза и първоинстанционния съд факти, че като задължение по процесния договор е отнесено единствено задължение за главница в размер на 8 467, 92 евро. Поставеният въпрос е лишен от характеристиката правен, разяснена с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което същият не удовлетворява общия селективен критерий за достъп до касация, съответно не е годен да обуслови достъп до касация.

Вторият въпрос също не може да послужи като основание за позитивна селекция на въззивното решение с цел извършване на касационен контрол за законосъобразност, тъй като е изцяло фактологичен и не поставя общовалиден материалноправен или процесуалноправен проблем, вън от конкретиката на казуса. В производството по селекция е недопустимо да се извършва преценка относно правилността на изводите, до които въззивният съд е достигнал при интерпретация на установените по делото факти. В случая съставът на СГС е обсъдил заявеното от касатора оплакване във връзка с наличието на сключена застраховка „Живот“, но дали изводите му са обосновани може да бъде преценено едва във втората фаза на производството след допускане на контрол по същество.

Третият въпрос също не може да попълни характеристиката правен, тъй като не кореспондира с мотивите, изложени от въззивния съд. Зад въпроса стои тезата за допуснато от съда процесуално нарушение поради необсъждане на оплакванията за липса на доказателства относно основанието и размера на старото задължение, чиято дължимост е прехвърлена с постигнатата в чл. 2 от подписания между страните рамков договор за кредитна карта уговорка, което по съществото си отново представлява оплакване за неправилност. В противовес на твърдението в мотивите на въззивното решение е обсъдено противопоставеното от ответника, касатор в настоящото производство, възражение, което е поддържано като оплакване и във въззивната жалба, а именно, че старото задължение по предходния договор от 2011 г. не е установено по основание и размер. Съдът е квалифицирал възражението като неоснователно, тъй като с помощта на специалните знания, предоставени от изслушаното по делото вещо лице, чието заключение е било прието без никакви възражения от страните, основанието и размерът на старото задължение са били изяснени.

В заключение поставените от касатора въпроси не притежават белезите, изискуеми от чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не са годни да мотивират допустимост на факултативния касационен контрол. Поради непокриване на общия селективен критерий безпредметно се явява обсъждането на сочените допълнителни такива по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

При изхода на делото пред настоящата инстанция и на основание чл. 81 ГПК, вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените по делото разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв., определен на основание чл. 25а от Наредба за заплащането на правната помощ.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС