Определение № 50464 от 30.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1881/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 1655/24.02.2022 г., подадена от И. М. Г., чрез адвокат Г. Г., срещу решение № 504 от 22.12.2021 г. по гр. д. № 503/2021 г. на Окръжен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 926 от 28.06.2019 г., постановено по гр. д. № 955/2019 г. на Районен съд - Велико Търново, в частта му, с която е отхвърлен искът на И. М. Г. срещу Община Велико Търново, за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на сградите, построени в поземлен имот с идентификатор * по КККР на [населено място], [община], а именно: сграда с идентификатор , със застроена площ от 42.00 кв.м, с предназначение - жилищна еднофамилна сграда; сграда с идентификатор , със застроена площ от 23.00 кв.м, с предназначение - друг вид сграда за обитаване; сграда с идентификатор , със застроена площ от 4.00 кв.м, с предназначение - сграда за битови нужди; сграда с идентификатор , със застроена площ от 42.00 кв.м, с предназначение - селскостопанска сграда; сграда с идентификатор , със застроена площ от 24.00 кв.м, с предназначение – селскостопанска сграда; сграда с идентификатор , със застроена площ от 33.00 кв.м, с предназначение - промишлена сграда; сграда с идентификатор **, със застроена площ от 12.00 кв.м, с предназначение - селскостопанска сграда, като придобити на основание договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 820/30.12.2011 г. том V, peг. № 11701, дело № 598 и придобивна давност, изтекла в полза на продавачите по договора Р. С. С. и П. С. М..

Въззивният съд е съобразил, че с решение № 58 от 18.06.2021 г. по гр. д. № 2014/2020 г. ВКС, І г. о. е отменил постановеното предходно въззивно решение № 101/12.02.2020 г. по гр. д. № 770/2019 г. на Окръжен съд – Велико Търново и е отхвърлил предявения по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК от И. М. Г. срещу Община Велико Търново положителен установителен иск за признаване за установено, че ищецът е собственик на процесните сгради, построени в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], [община], описани по-горе, при приложението на чл. 92 ЗС. Със същото решение ВКС е върнал делото на друг състав на въззивния съд за произнасяне по установителния иск, предявен от И. М. Г. срещу Община Велико Търново, за собственост на сградите като придобити на основание договор за покупко-продажба, сключен с нот. акт № 820/30.12.2011 г. и придобивна давност, изтекла в полза на продавачите по договора Р. С. С. и П. С. М..

Окръжен съд – Велико Търново е изложил, че ищецът по делото твърди, че е закупил през 2011 г. с договор за покупко-продажба, сключен с нот. акт № 820/30.12.2011 г., поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], [община], който имот представлява земеделска земя, с начин на трайно ползване - пасище. И. Г. твърди още, че е придобил и правото на собственост върху построените в имота сгради, подробно описани по-горе, като се позовава на приращение (чл. 92 ЗС); сочи, че от 30.11.2011 г. владее явно, непрекъснато и необезпокояване процесните седем сгради, а от м. февруари 1999 г. до сключването на договора за покупко-продажба на 30.11.2011 г. непрекъснато, явно и необезпокоявано владение върху поземления имот и сградите са осъществявали неговите праводатели - продавачите Р. С. и П. М.. Без да е техен собственик, Община Велико Търново издала за сградите Акт за публична общинска собственост № 5146/28.02.2012 г., като в този акт не е посочено придобивното основание, което би могло да дерогира действието на чл. 92 ЗС. При тези твърдения, до съда е отправена молба да постанови решение, с което да приеме за установено, че ищецът е собственик на спорните сгради на основание приращение или - при условията на евентуалност - на основание изтекла в полза на неговите праводатели придобивна давност.

Въззивният съд е приел, че въпросите относно вида на възстановения на праводателите на ищеца имот, статута на процесните сгради след сключването на договор от 6.05.1972 г., с който те са били отчуждени от техния собственик М. С. Ч., са изяснени с решение № 58 от 18.06.2021 г. на ВКС, І г. о., чиято сила на пресъдено нещо се разпростира върху страните. Със същото решение е установена и идентичността на имота, притежаван от М. Ч., с изкупения от държавата такъв, за което е съставен акт за държавна собственост № 3393/30.06.1973 г. По същия начин е изяснен и въпросът за идентичността на имота по акта за публична общинска собственост № 5146/28.02.2012 г. Установено между страните е и придобивното основание, на което Община Велико Търново е придобила правото на собственост върху спорните имоти - § 7, ал. 1, т. 6 ПЗР на ЗМСМА.

Окръжен съд – Велико Търново е взел предвид събраните по делото гласни доказателства - показанията на свидетеля Т. Ц.. Съгласно същите през 2002 - 2003 г. свидетелят един път видял в имота, в който се намират процесните сгради, хора с две коли. Попитал ги кои са и те отговорили, че сега са им върнали имота и си го притягат и оправят. Според свидетеля хората били 4-5 на брой и правели ремонт по покривите. После свидетелят виждал, че имотът се поддържа. За периода от 2002 - 2009/2010 г. Ц. виждал процесния имот 5-6 пъти. Съдът е счел въпросните свидетелски показания за достоверни, но е приел, че те с нищо не допринасят за изясняване на фактическата обстановка по делото, тъй като свидетелят не може да посочи дали хората, извършвали ремонт в процесните сгради, са били праводателите на ищеца, нито е възприел кое лице владее имота и сградите.

Въззивният съд е приел, че от доказателствата по делото се установява, че на праводателите на ищеца с решение № 331Ж/25.02.1999 г. е било възстановено в стари реални граници правото на собственост върху пасище, мера от 6.568 дка, девета категория, местност „К. 2“, имот № * по картата на землището на [населено място], като при сключване на договор за покупко-продажба с нот. акт № 820/30.12.2011 г. те са се легитимирали именно с това решение. Посочил е, че категорично по силата на това решение на праводателите на ищеца не е било възстановено правото на собственост върху процесните сгради, които към момента на възстановяването на земята са имали статута на общинска собственост, по силата на § 7, ал. 1, т. 6 ПЗР на ЗМСМА. Визирал е, че към момента на възстановяване на земята, върху която са построени сградите - 1999 г., е действала забраната на чл. 7, ал. 1 ЗОС за придобиване на имоти-общинска собственост по силата на давност. В този смисъл е намерил за несъстоятелно становището на И. Г., че имотите са имали статута на частна държавна собственост през периода от 1999 г. до 2004 г. и по отношение на придобиването им по давност през този период не е съществувала законова забрана.

Съдът е направил извод, че нито праводателите на ищеца, нито самият ищец са придобили спорните сгради по силата на изтекла в полза на праводателите на ищеца придобивна давност, независимо от това дали са осъществявали владение върху тях, поради действието на законова забрана за придобиване на тези имоти на това правно основание. Ето защо е намерил предявения иск за установяване със сила на пресъдено нещо, че И. Г. е собственик на сградите на основание изтекла в полза на неговите праводатели придобивна давност, за неоснователен.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК И. Г. се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси, отговорът на които счита, че би допринесъл за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

1. Преминаването на описаните в разпоредбата на § 7, ал. 1, т. 6 ПЗР на ЗМСМА имоти, от държавата към общините, прави ли ги публична общинска собственост, за да бъде приложена разпоредбата на чл. 7, ал. 1 ЗОС;

2. Ако се приеме, че процесните имоти са публична общинска собственост по силата на закона, може ли да се приеме, че спрямо праводателите на ищеца, на 25.02.1999 г. (датата на възстановяването, която е преди промяната в ЗОС), е започнала да тече придобивна давност;

3. Следва ли в съдебния си акт съдът да направи разграничение между публична и частна общинска собственост, и какво е значението на това действие за правилното решаване на спора;

4. Могат ли да бъдат възстановявани от поземлените комисии имоти, публична общинска или публична държавна собственост.

Основните съображения на жалбоподателя са, че в случая не се установява сградите да са били публична държавна или общинска собственост, поради което същият оспорва изводите на въззивния съд за наличието на законова забрана за придобиването им давност.

От насрещната страна е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Последният въпрос от изложението е изцяло неотносим към решаващите мотиви на въззивния съд и по тази причина не може да обоснове допускане на касационно обжалване.

Другите три въпроса са относими, доколкото Окръжен съд – Велико Търново е направил извод, че по отношение на процесните сгради е налице забрана за придобиването им по давност, предвид разпоредбата на чл. 7, ал. 1 ЗОС, без изрично да посочи дали сградите са публична или частна общинска собственост и на какво основание. Въпреки това, допускането на касационно обжалване по тези въпроси не би могло да има значение за изхода на спора, предвид другите решаващи мотиви в атакуваното решение, по отношение на които няма визирани основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и които сами по себе си водят на извода за неоснователност на предявения иск. Става дума за приетото от Окръжен съд – Велико Търново, че от събраните по делото доказателства (свидетелски показания) не може да се установи кой е владял спорните сгради и че това са били именно праводателите на И. Г..

Допълнително следва да се посочи и че жалбоподателят не е навел съображения защо се позовава на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно дадените в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая не са изложени никакви доводи във връзка с тези предпоставки.

Въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е и очевидно неправилно, доколкото не е постановено в грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Ответникът по касационната жалба има право на 100 лв. разноски за юрисконсултско възнаграждение пред ВКС.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,