Определение № 50231 от 17.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2318/2021 г.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ:Велислав Павков

Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело №2318 по описа за 2021 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, чрез юрисконсулт К. против решение № 258/23.03.2021 г. по в. гр.д. № 4128/2020 г. на Апелативен съд София, с което като е отменено решение № 260275/30.09.2020 г. по гр.д. № 10481/2019 г. на Софийски градски съд, е уважен предявения от Р. Д. Д., Н. Н. А. и „Н. Лекс“ ООД против касатора отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 ГПК – за признаване за установено, че не дължат солидарно на „ЕОС Матрикс“ ЕООД в качеството му на частен правоприемник на „Райфайзенбанк България“ ЕАД, сумата от 49 363,89 лв., представляваща главница по договор за банков кредит от 29.01.2008 г., ведно със законната лихва от 21.10.2011 г. до окончателното изплащане на задължението.

С определение № 50074 от 03.04.2023 г. на настоящия състав на Четвърто гражданско отделение на ВКС производството по делото е възобновено поради отпадане на пречките за неговото разглеждане, а именно – постановяване на Тълкувателно решение, обявено на 28.03.2023 г. по т.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС.

Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.

Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Основните доводи са, че въззивният съд неправилно е приел, че процесното вземане е погасено по давност, който решаващ извод е в резултат на неправилно му становище, че в конкретния случай не намира приложение ППВС № 3/1980 г., което е действало към момента на образуване на първото изпълнително дело.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните два въпроса: 1/ От кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т.10 от ТР №2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му и 2/ Прекъсва ли давността направеното искане за нов способ по изпълнително производство, след като перемцията е настъпила. По първия въпрос се поддържа се, че обжалваното въззивно решение е постановено в противоречие със съдебната практика на ВКС, обективирана в решение № 170/17.09.2018 г. по гр.д. № 2382/2017 г. на IV г.о. и решение № 51/21.02.2019 г. по гр.д. № 2917/2018 г. на IV г.о., според която ППВС № 3/1980 г. губи силата си след отмяната му, чрез даването от ВКС на ново разрешение на правния въпрос относно давността и това ново разрешение се прилага от момента на постановяване на ТР №22/26.06.2015 г. по т.д. № 2 /2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.е. новите постановки, обективирани в т.10 от тълкувателното дело започват да се прилагат от 26.06.2015 г. занапред вкл. и по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства. По втория въпрос се твърди противоречие с решение № 37/24.02.2021 г. по гр.д. №1747:2020 г. на IV г.о. на ВКС, според което когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като перемцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ, като единствената правна последица от настъпилата вече перемция е, че съдебният изпълнител след да образува номото искане в ново – отделно изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право.Новото искане на свой ред прекъсва давността независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело, или не е образувал ново дело.

Ответниците по жалбата – Р. Д. Д., Н. Н. А. и „Н. Лекс“ ООД, чрез адв. Д., са депозирали отговор на касационната жалба, в която поддържат становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и становище за неоснователност на доводите на касатора за неправилност и необоснованост на въззивното решение..

За да уважи иска по чл.439 ГПК, въззивният съд е приел, че последното изпълнително действие по изп.дело № 1166/2011 г. по описа на ЧСИ Б.Б. е било извършено на 07.12.2012 г., а първото действие, което би могло да прекъсне давността, е било извършено на 27.06.2019 г., когато са изпратени запорни съобщения до трети задължени лица, което е било предприето по новообразуваното изп.дело № 844/2019 г. по описа на ЧСИ Б.Б.. При тези данни, въззивният съд е приел, че между двете действия е изминал период, който е по-голям от 5 години, поради което вземането за главница по договора за кредит от 29.01.2008 г. се явява погасено по давност. За да достигне до този извод съдът е изложил, че независимо от обстоятелството, че към момента на образуване на изп.дело № 1166/2011 г. е действало ППВС №3/1980 г., според което образуването на изпълнителното производство прекъсва давността по отношение на вземанията, предмет на същото, и по време на производството давност не тече, следва да се приеме, че приложение намира Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като то е постановено по време на висящото изпълнително производство и с него се отменя предходния тълкувателен акт.

С Тълкувателно решение, обявено на 28.03.2023 г. по т.д. № 3/2020 г., ОСГТК на ВКС прие, че докато е траел изпълнителният процес относно вземанията по образувани преди обявяване на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, изпълнителни дела, давност за тези вземания не е текла. За тях давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 г.

Изложените решаващи изводи в обжалваното решение са в противоречие с приетото в тълкувателния акт, което обуславя допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първия формулиран в изложението правен въпрос, а именно от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т.10 от ТР №2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му. Вторият въпрос не е решаващо произнесен от въззивния съд, поради което по отношение на него не е налице общото основание на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 258/23.03.2021 г. по в. гр.д. № 4128/2020 г. на Апелативен съд София.

УКАЗВА на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 1266,30 лв. При неизпълнение в срок касационната жалба ще бъде върната.

След представяне на доказателства за внесена държавна такса касационната жалба да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: