Определение № 557 от 21.06.2016 г. на ВКС по т. д. № 2425/2015 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение от 28.05.2015г. по гр.д.№5070/15г. на Софийски градски съд ГО III б въззивен състав,с което е потвърдено решение от 26.02.15г. по гр.д.№50400/13г. на Софийски районен съд,с което касаторът е осъден да заплати на основание чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД на К. П. Г. сумата 7946,52 евро,представляваща надплатена сума за периода 20.12.2008г. – 20.11.2013г. по договор за ипотечен кредит от 20.12.2007г.,ведно със законната лихва и разноски за съдебното производство. В касационната жалба се твърди,че при постановяването на решението си въззивният съд е приел,че клаузата на т.11.1.3 от договора за банков кредит е изцяло нищожна, без да отчете факта,че същата е съставена от две части – първата препраща към т.4.1.а от договора,където е фиксиран размерът на лихвата,а втората установява възможността за изменение на ГЛП по кредита при наложена от пазарните условия необходимост от увеличаването му най-малко с 1 пункт.Твърди се,че съдът не е взел предвид представената от него справка,потвърдена и от заключението на вещото лице,от които се установява,че за исковия период банката не е увеличавала фиксирания при сключването на договора – т.4.1.а ГЛП от 6,35%,като втората част от клаузата не е била прилагана изобщо.От друга страна твърди,че първата част от посочената клауза не е неравноправна.Счита,че позоваването на съда на чл.58 ал.1 т.2 от ЗКИ е незаконосъобразно,тъй като тази разпоредба урежда преддоговорните отношения между страните по договора за банков кредит. Намира за необоснован извода на въззивния съд за неприложимост на разпоредбата на чл.144 ал.2 т.1 от З.,тъй като в самия договор за банков кредит изрично е предвидена възможност за предсрочното му прекратяване от страна на кредитополучателя.В заключение счита,че сумата за лихва,която съдът е присъдил с решението като получена от банката без основание се основава на действителна първа част от клаузата на т.11.1.3 от договора, което прави исковата претенция неоснователна,а обжалваното решение – незаконосъобразно. Ответницата по касация К. П. Г. е оспорила касационната жалба по съображения за недопустимост на касационното обжалване и неоснователност на наведените в жалбата доводи. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: При постановяване на обжалваното решение,за да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд, коментирайки клаузата на т.11.1.3 от общите условия на договора за банков кредит,сключен между страните,е приел,че въведената с нея възможност за кредитодателя да променя едностранно ГЛП,като единствено го увеличава,но не и намалява,води до неравенство на страните.Посочил е,че липсва ясна методика за определяне на базисния лихвен процент /участващ във формирането на ГЛП/,нито в договора,нито в препратка от него,което е в противоречие с изискването на чл.58 ал.1 т.2 от ЗКИ.Направил е решаващ извод,че е налице нищожност на цялата клауза на т.11.1.3 от ОУ на договора за банков кредит,сключен между страните,доколкото в нея е предвидено като предпоставка за изменение на лихвения процент случай,в който „пазарните условия водят до необходимост от увеличаване“ на ГЛП с повече от 1 пункт. Приел е,че тази предпоставка е лишена от конкретно съдържание,тъй като липсва дефиниция в договора или ОУ на термина „пазарни условия“ поради това,че този термин може да бъде тълкуван изключително широко и е неясно какви изменения могат да обосноват приложимостта на посочената клауза.Намерил е,че така формулирана, клаузата нарушава изискването на чл.147 ал.1 от З. за формулиране на клаузите, предлагани на потребителите по ясен и недвусмислен начин и същата се явява неравноправна на основанието, предвидено в чл.143 т.10 от З..Посочил е,че не е налице основание за прилагане изключението, предвидено в чл.144 ал.2 от З.,тъй като в договора липсва предвидена възможност за кредитополучателя да прекрати незабавно договора при промяна на лихвения процент. Тъй като клаузата е част от общите условия на банката,т.е. липсва индивидуално уговаряне,съдът е намерил за неприложимо и изключението,предвидено в чл.146 ал.1 от З.. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 280 ал. 1 ГПК във връзка с наведените от него доводи в касационната жалба касаторът е формулирал във връзка клаузата на т.11.1.3 два материално-правни въпроса: 1. Равноправна ли е частта от клаузата на т.11.1.3 за фиксиран минимален годишен лихвен процент /ГЛП/ за целия период на договора; 2. Относима ли е към спора приетата за неравноправна част от клаузата на т.11.1.3 за увеличаване на ГЛП след като за исковия период банката не е увеличавала фиксирания минимален ГЛП? и още два,свързани с методиката на формиране на лихвения процент: 3.Приложима ли е разпоредбата на чл.58 ал.1 т.2 от ЗКИ по отношение съдържанието на договора за банков кредит или тя урежда само преддоговорните отношения и 4. Приложимо ли е изискването на чл.33а Закон за потребителския кредит /в сила от 31.08.2010г./ относно описването в договора на методиката за формиране на лихвата към договори,сключени преди това? Всички въпроси се свързват с допълнителния селективен критерий на т.3,който е обоснован с липсата на съдебна практика по смисъла на т.1 или т.2 от чл.280 ал.1 ГПК. По отношение на първата група въпроси се релевира евентуално приложение на допълнителните критерии на т.1 и т.2,без да се сочи съответна задължителна или противоречива съдебна практика във връзка с поставените въпроси.По отношение на втората част от втората група въпроси се сочи и основанието на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК,като се твърди,че атакуваното решение е постановено в противоречие с постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение №77 от 22.04.2015г. по гр.д.№4452/14г. на ВКС III г.о.,в което е прието,че задължение за предоставяне на методика за изчисляване на изменението на лихвения процент при сключването на договор за кредит е въведено с чл.33а от З. и не е съществувало към момента на сключването на конкретния по това дело договор. Настоящият състав на ВКС намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочените от касатора критерии. Първият въпрос,така,както е формулиран,би бил релевантен единствено ако в решаващите си изводи въззивният съд е извършил тълкуване на посочената в чл.11.1.3 клауза,различно от смисъла,който касаторът счита,че е вложен в нея. В случая липсват подобни изводи на СГС,който е извел нищожността на тази клауза от липсата на възможност за намаляване на ГЛП /а само за увеличаването му/,създаваща неравноправност между страните /чл.143 и чл.146 от З./.Доколкото в решението си СГС не се е произнесъл по въведеното в предмета на спора от касатора-ответник възражение,че клаузата на т.11.1.3 не следва да се възприема изолирано от тази на т.4.1.а от договора,с която е въведен фиксиран лихвен процент,а оттам и,че частта от клаузата на т.11.1.3, предвиждаща възможност за увеличение на ГЛП при наличие на фиксиран размер на същия е неотносима,макар в касационната жалба да е направено твърдение за допуснато във връзка с това процесуално нарушение от страна на съда,относим към това твърдение правен въпрос не е поставен. Това налага извод за непокриване общия критерий на чл.280 ал.1 от ГПК по отношение на първия въпрос. Вторият въпрос е свързан с довод,основан на фактическото приложение на клаузата на чл.11.1.3 от договора.Същият е с казуален и фактологичен характер,тъй като отговорът му изисква преценка на конкретни доказателства с оглед наличие или липса на уговорен между страните фиксиран размер на лихвата за целия срок на договора,както и установяване доколко има последващо увеличение на ГЛП над първоначално определения с договора размер. Така поставеният въпрос е свързан с проверка за законосъобразност на обжалвания съдебен акт,която се извършва в производството по чл.281 от ГПК,но не и в това по допускане на решението до касационно обжалване –т.1 от ТР №1/10г. Поради това следва да се приеме,че и по този въпрос не се констатира общата предпоставка на чл.280 ал.1 от ГПК. Третият въпрос е поставен във връзка с частта от мотивите,изложени в решението на съда,с които е приел,че в договора липсва ясна методика за определянето на базисния лихвен процент,независимо от изискването на чл.58 ал.1 т.2 от ЗКИ /според което при отпускане на кредит банката предоставя безплатно и в писмена форма на клиента своите условия по кредитите,касаещи лихвения процент, метода за изчисляване на лихвата и условията, при които тя може да се променя лихвата/.Позоваването на съда на тази разпоредба не е свързано с решаващи изводи по тълкуването и приложението й,поради което и отговорът на поставения от касатора въпрос не би довел до промяна на крайния резултат.Като обобщение – и този въпрос не осъществява общата предпоставка за правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК. В изложението като допълнителен селективен критерий по трите въпроса е посочена т.3 на чл.280 ал.1 от ГПК,но конкретни доводи за обосноваването на този критерий не са изложени. Съгласно т.4 от ТР №1/19.02.10г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос е „от значение за точното прилагане на закона,когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия,а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви,за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени”. В случая касаторът се е позовал формално на законовата разпоредба.Липсват изложени твърдения за наличие на създадена задължителна съдебна практика, нуждаеща се от промяна или осъвременяване по причините и с целите, посочени в тълкувателното решение или за непълнота и противоречие в законите,налагаща създаването на съдебна практика по обосновано формулирани релевантни правни въпроси. Четвъртият въпрос е зададен като последица от отговора на предходния трети въпрос.Независимо от посоченото по-горе по отношение на последния на самостоятелно основание може да бъде направен извод,че въпросът няма характер на правен такъв,доколкото доводи,свързани с приложението на чл.33а от З. не са навеждани нито в първоинстанционното производство,нито с въззивната жалба,а въззивният съд в решението си не се е позовал на тази разпоредба в решаващите си изводи. С оглед последното не се констатира и сочения от касатора допълнителен селективен критерий на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК – не може да бъде изведено противоречие на мотивите на атакуваното решение с цитираната от него задължителната практика на ВКС. Още повече,че мотивите относно приложимостта на разпоредбата на чл.33а от З. в соченото решение по чл.290 от ГПК са изложени в частта,свързана с предмета на конкретния спор,а не в отговора на поставените правни въпроси,която част именно има задължителен характер за съдилищата. Поради това касационно обжалване на решението не следва да се допуска. Данни за направени от ответницата по касация пред настоящата инстанция разноски няма.Представеният договор за правна помощ е взет предвид при определянето на възстановимите й разноски в производството пред СГС.Поради това такива не подлежат на присъждане с настоящото определение. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, първо търговско отделение