Определение № 852 от 20.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2230/2022 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ж. П. Ч. срещу решение №851/09.06.2022г. по в.гр.д. №205/2022г. на Софийски апелативен съд, 8-ми граждански състав, в частта, с която след частична отмяна и потвърждаване на решение №263718/08.06.2021г. по гр.д. №1057/2020г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-14 състав, е отхвърлен предявеният от касационния жалбоподател против „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие ПТП от 20.06.2019г. за разликата над сумата от 5600 лв. до сумата от 56 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 11.10.2019г. до окончателното изплащане. В касационната жалба се сочи, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон – чл.51, ал.2 от ЗЗД. Касационният жалбоподател изразява несъгласие с определения от въззивния съд процент на съпричиняване на вредоносния резултат. Поддържа, че вина за настъпване на ПТП има единствено застрахованият при ответника водач, тъй като не е реагирал своевременно на възникналата опасност – пешеходец, пресичащ пътното платно в посока от дясно на ляво спрямо посоката му на движение. Ответникът „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД оспорва касационната жалба. Излага подробни съображения относно липсата на предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Изразява становище и за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страната, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че вследствие на ПТП от 20.06.2019г., с участието на лек автомобил „БМВ 320Д“, управляван от застрахования при ответника водач М. М., е пострадал пешеходецът Ж. П. Ч.. За да се произнесе по първия спорен по делото въпрос относно наличието на съпричиняване на вредите от страна на пострадалия, въззивният съд е обсъдил заключението на САТЕ. Приел е, че с поведението си водачът е нарушил нормата на чл.20, ал.2 от ЗДвП, тъй като не е управлявал автомобила със скорост, при която да може да спре, когато възникне опасност за движението, въпреки че е имал обективната възможност. Намерил е, че ищецът, в качеството си на пешеходец, също е допуснал нарушение на правилата за движение и по – конкретно не е съобразил ограниченията на чл.113, ал.1, т.1, т.2 и т.4 и чл.114 от ЗДвП, тъй като е предприел неправомерно пресичане, на неразрешено за това място и не се е съобразил с приближаващия лек автомобил, въпреки че е имал обективната възможност да възприеме автомобил с включени светлини на не по – малко от 200 м., да не навлиза в пътното платно, да изчака преминаването му и едва тогава да предприеме пресичане. Отчел е и нетрезвото състояние, в което се е намирал пострадалият, както и намаленото му зрение поради заболяване на очите /глаукома/. С оглед на това въззивният съд е приел, че с поведението си пешеходецът е допринесъл за настъпване на произшествието, изтъквайки възможността му да избегне инцидента чрез изчакване преминаването на автомобила или чрез преминаване по пешеходния подлез, намиращ се на 115 м от мястото на произшествието. Изложил е съображения, че доколкото употребата на алкохол и проблемното зрение са факти, които пострадалият безспорно е знаел, предприемането на пресичане на голям булевард – „Б. шосе“, представлява поемане на предвидим и реално очакван риск или неговото неоправдано игнориране. Поради тези съображения апелативният съд е заключил, че приносът на Ж. П. Ч. като съществен възлиза на 90 %. По отношение на втория спорен въпрос относно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, решаващият състав е приел, че същият възлиза на 56 000 лв., като го е намалил на 5600 лв., поради приетия принос на пострадалия за настъпване на увреждането. Съобразил е възрастта на пострадалия към датата на ПТП – 54 години; вида на претърпените телесни увреждания – мозъчно сътресение без неврологична симптоматика, фрактура на фронталната кост на черепа и лявата орбита, фрактура на носните кости с разместване и хемосинус /кръв в околоносните синуси/, фрактура на фибуларния малеол /външния глезен/ със сублуксация на глезенната става; проведеното за три дни болнично консервативно лечение, както и поставянето на гипсова шина за 45 дни. Отчел е също, че ищецът не е възстановен от получените фрактури на носните кости и на външния глезен, като е налице деформация на носната преграда със затруднено дишане, както и зарастване с разместване на глезена в комбинация със сублуксация на глезенната става, с ограничени движения в същата, поради което пострадалият има накуцваща походка. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 от ГПК. Поставя като обуславящи изхода на спора въпросите: 1/ При постановяване на решението си по делото длъжен ли е съдът да се съобрази със заключенията по изслушаните и приети по делото експертизи? В случай че становищата на съда и вещите лица се различават, длъжен ли е в мотивите на решението съдът да аргументира защо не кредитира изцяло или частично заключението?; 2/ Как се разпределя съотношението, в което всеки един от двамата участници в ПТП е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат?; 3/ При определяне на степента и размера на съпричиняването при настъпило ПТП, от значение ли са видът и характерът на нарушенията на всеки един от участниците в движението?; 4/ С оглед засилената защита на уязвимите участници в движението, как и по какъв начин следва да бъде определен приносът им за настъпването на процесното ПТП?; 5/ Следва ли спрямо пострадал от ПТП пешеходец да бъде прилаган институтът на чл.51, ал.2 от ЗЗД, при положение че по делото е безспорно установено, че ПТП е настъпило по вина на другия участник в ПТП – водача на МПС, както и че в случай че последният не бе извършил конкретни нарушения на правилата /за движение/ по пътищата, ПТП не би настъпило?; 6/ При определяне степента и размера на съпричиняването при настъпване на ПТП, формалното нарушение на ЗДвП основание ли е да се приеме съпричиняване от страна на един от участниците в ПТП?; 7/ Наличието на здравословен проблем у пострадалия, следва ли да бъде взето като утежняващо обстоятелство при определяне степента му на съпричиняване на вредоносния резултат? Поддържа, че по въпросите съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 78/10.07.2014г. по т.д. № 1982/2013г. на ВКС, I т.о., решение №169/28.02.2012г. по т.д. № 762/2010г. на ВКС, II т.о., решение №117/08.07.2014г. по т.д. № 3540/2013г. на ВКС, I т.о., решение №33/04.04.2012г. по т.д. №172/2011г. на ВКС, II т.о. и решение №60174/08.04.2022г. по т.д. №1708/2020г. на ВКС, I т.о. Поддържа още, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Твърди също, че е налице основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК, поради очевидна неправилност на въззивното решение. Първият въпрос се явява обуславящ изхода на правния спор, доколкото касае задължението на съда да обсъди приетото заключение по САТЕ. Касаторът обаче не е обосновал сочените допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Правомощията на съда по оценка на прието заключение по допусната съдебна експертиза са ясно установени с нормата на чл.202 от ГПК, съобразно която съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с другите доказателства по делото. По приложението на разпоредбата е налице и постоянна практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл.290 от ГПК решение №762/20.07.2011г. по гр.д. № 1371/2009г. на ВКС, I г.о., решение №185/26.01.2018г. по т.д. № 154/2017г. на ВКС, II т.о., решение № 248/16.11.2015г. по гр.д. № 1271/2015г. на ВКС, III г.о., решение № 224/07.01.2019г. по гр.д. № 612/2018г. на ВКС, III г.о., решение № 50159/08.03.2023г. по т.д. № 1218/2021г. на ВКС, II т.о. и други, съгласно която заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото. Съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице, дори и страната да не е направила възражение срещу него, но дължи да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му и съответствието му с установени с други доказателствени средства правнорелевантни факти. Независимо дали съдът възприема или не възприема експертното заключение, той следва да изложи мотиви относно годността му като доказателствено средство. Съдът може да приеме, че установени в заключението факти и причинни връзки не са доказани или че неустановени в заключението факти и причинни връзки са доказани, но само след обсъждането поотделно и в съвкупност на всички обстоятелства по делото. В случая, въззивният съд не е отказал да кредитира заключението на САТЕ, а напротив - обсъдил го е във връзка с останалите доказателства по делото при точно приложение на чл.202 от ГПК, с оглед на което обжалваното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС. Останалите въпроси са свързани с предпоставките за приложението на разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД във връзка с доказването на приноса за увреждането от пострадалия, изследването и оценката на поведението на всеки един от участниците в движението по пътищата при процесното ПТП. Същите са релевантни за изхода на спора, тъй като са обусловили правния извод на въззивния съд, че пострадалият пешеходец е допринесъл за настъпване на процесното ПТП в значително по-голяма степен от водача на лекия автомобил. Изпълнено е и изискването на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, доколкото съгласно цитираната от касатора и служебно известната на състава практика на ВКС – решение № 206/12.03.2010г. по т.д. №35/2009г. на ВКС, II т.о., решение №16/04.02.2014г. по т.д. № 1858/2013г. на ВКС, I т.о., решение №58/29.04.2011г. по т.д. №623/2010г. на ВКС, II т.о. и други, само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото за същия обезщетение. Необходимо е нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е негово следствие, тъй като приложението на правилото на чл.51, ал.2 от ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането. В решение №27/22.06.2022г. по т.д. № 239/2021г. на ВКС, I т.о., е изтъкнато, че приносът трябва да е конкретен и доказан, а не предполагаем, което от своя страна предпоставя да не е предполагаемо конкретното поведение – действие или бездействие на пострадалия, както и причинната връзка между същото и вредоносния резултат. Когато последният би настъпил и без противоправното действие или бездействие от страна на пострадалия, приносът е изключен. В цитираното от касатора решение №60174/08.04.2022г. по т.д. № 1708/2020г. на ВКС, I т.о., при съобразяване на практиката на ВКС, обективирана в решение № 15/19.02.2020г. по т.д. № 146/2019г. на ВКС, II т.о., решение №118/27.06.2014г. по т.д. №3871/2013г. на ВКС, I т.о. и решение №97/06.07.2009г. по т.д. №745/2008г. на ВКС, II т.о., е прието, че при определяне на степента на съпричиняване подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. По изложените съображения, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по обобщения въпрос за приложението на разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД във връзка с доказването на приноса за увреждането от пострадалия, изследването и оценката на поведението на всеки един от участниците в движението по пътищата при ПТП, за проверка съответствието на обжалваното въззивно решение с посочената по – горе практика на ВКС. Не следва да бъде разглеждани доводите за наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК и за очевидна неправилност на атакуваното решение, след като е налице предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допустимост на касационния контрол. С разпореждане от 04.03.2020г. по гр.д. № 1057/2020г. на Софийски градски съд, на основание чл.83, ал.2 от ГПК касаторът е освободен от внасянето на държавна такса. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд