Определение № 368 от 28.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2620/2019 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Л. Т. Иванова и Н. Г. И. чрез адв. Х. М. обжалват решение № 1458 от 17.06.2019 г. по в.гр.дело № 5983/2018 г. на Апелативен съд - София, в частта, с която е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д. 10 958/16 г., с което е отхвърлен искът с правно основание чл. 226 от КЗ отм. за разликата над 150 000 лв до 200 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, изразили се в болки и страдания от смъртта на дъщеря им Т. Н. И., настъпила на 12.03.2015 г., вследствие на ПТП, причинено по вина на водача Х. Н. П., при управление на л.а. „БМВ”, модел „316 I”, с рег. [рег.номер на МПС], по време на действието на застрахователен договор за застраховка „Гражданска отговорност“. Жалбоподателите оспорват въззивното решение и в частта за присъдените разноски. Считат, че решението е неправилно по отношение на определения размер на дължимото застрахователно обезщетение за неимуществени вреди. Позовават се на константната практика на Върховния касационен съд по приложението на чл. 52 от ЗЗД. По отношение размера на обезщетението за неимуществени вреди считат, че е налице основание за допускане на касационното обжалване, визирано в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, поради това, че постановеното и обжалваното решение е в противоречие с разрешенията в константната практика на Върховния касационен съд, изразена в решение № 1 от 26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011 г. на ВКС; решение № 223 от 13.04.2017 г. по т.д. № 2273/2015 г. на ВКС, ІІ т.о.. Сочат, че не били отчетени всички съществени обстоятелства, касаещи размера на търпените вредоносни последици. Излагат подробни съображения относно установените факти по делото. Молят да се отмени решението в обжалваната част. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК счита, че с решението е налице разрешаване на правен въпрос, в противоречие с решение № 1 от 26.3.2012 г. по т.д. 299/11 г. и решение № 223 от 13.4.2017 г. на ВКС, 1 ТО по т.д. 2273/15 г. Атакуваното решение било в противоречие с актовете на ВКС. Сочи наличие на основания по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК. Неточно и превратно прилагане на закона. Игнориране на основополагащата норма на чл. 266 от КЗ заменен от чл. 495 от КЗ. Считат, че са налице основания за допускане на касационното обжалване, визирани и в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Въззивният съд като доминирал чл. 52 от ЗЗД игнорирал специалната норма на чл. 266 от КЗ. Излага съображения, че нормата на чл. 52 от ЗЗД следвало да се приложи пред нормата чл. 70 от ЗЗД. ЗК „Лев Инс“ АД, [населено място], чрез своя процесуален представител юрисконсулт Б. В. обжалва решението на Апелативен съд - София с касационна жалба в частта, която искът е уважен за сумата над 90 000 лв до уважения размер от 150 000 лв. Иска въззивното решение да бъде отменено като неправилно. Твърди, че същото е постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на правно основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно, че според касатора обжалваното решение е очевидно неправилно. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. Счита, че размерът на определеното обезщетение е повлиян от разрешението, че липсва съпричиняване, което е игнорирано от съда. Следователно така разрешеният правен въпрос, включен в предмета на делото, бил обусловил изхода на спора. Сочи, че при качването си в автомобила на непознат водач на още по-голямо основание пострадалата била допринесла за съпричиняване на резултата, защото не била положила минимални усилия да охрани себе си. Моли да се отмени решението в обжалваната част. Третото лице помагач Х. Н. П. не е изразил становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: Касационните жалби са редовни – подадени са от легитимирани страни в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочени са срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че жалбоподателите Л. Иванова и Н. И. са претърпели неимуществени вреди от смъртта на дъщеря си Т. И., настъпила при ПТП на 12.03.2015 г. Ответникът ЗК „Лев ин“ АД бил застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност, сключена за лек автомобил „БМВ”, модел „316 I”, с рег. [рег.номер на МПС], управляван от Х. Н. П. към момента на настъпване на процесното пътно-транспортно произшествие Въззивният съд е приел, че с влязла в сила присъда по нохд 296/16 г., СГС е признал водача на лекия автомобил, чиято гражданска отговорност е застрахована при ЗК „Лев инс“ АД, за виновен в това, че е нарушил правилата на ЗДВП, на първо място ,че е управлявал автомобила без да има правоспособност, нарушение на чл. 150 ЗДвП и поради това, че е нарушил чл. 21, ал.1 от ЗДВП, управлявайки със скорост от 108 км./ч, над разрешената за конкретния пътен участък то 90 км/ч. и вследствие на това по непредпазливост е причинил смъртта на двама от пътниците в автомобила, сред които дъщерята на касаторите – ищци. Въззивният съд е приел за безспорно, че следва да се ангажира отговорността на застрахователното дружество, тъй като е установен фактическият състав, от който възниква имуществената отговорност на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение на увреденото лице: ищецът да е от кръга на лицата, на които се дължи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на близък, този близък на ищеца да е участвал в застрахователно събитие, покрито от застраховка, което да е причинило смъртта на близкия на ищеца, налице е застраховка „Гражданска отговорност” на виновния причинител при ответника, ищците да са претърпели неимуществени вреди. По спорния въпрос за размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният състав е приел, че починалата дъщеря на ищците е била на 18 години. Живеела заедно с родителите си, били задружно семейство. Родителите преживели тежко смъртта на дъщеря си, майката е влошила здравословното си състояние и имала нужда от специализирана психологическа помощ. Бащата също страдал, макар и по различен начин. Въззивният състав е счел за неоснователно възражението, че следва да се отчете и състоянието на сестрата-близначка на починалата, тъй като същата е трето лице за делото, а и не са били ангажирани доказателства какво е нейното състояние и по какъв точно начин то се е отразило на ищците. Отчитайки конкретните икономически условия и нивата на застрахователно покритие към момента на смъртта на пострадалата, както и съдебната практика, въззивният съд е констатирал, че минималният размер на застрахователните суми по застраховка ГО за неимуществени вреди при смърт или телесно увреждане на едно лице до 1.01.2010 г. е бил 700 000 лв., а след 1.01.2010 г. до 11.06.2012 г е бил 1 000 000лв., след 11.06.2012 г е 2 000 000 лв. По отношение на възражението за съпричиняване, релевирано от ответното дружество и доводите му срещу изводите на първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че не всяко нарушение на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение. Позовавайки се на разясненията в т. 7 от ППВС №17/1963 г., в което е акцентирано върху предпоставките за намаляване на обезщетението за вреди от непозволено увреждане - допринасяне от страна на увредения за тяхното настъпване и пряка причинна връзка между поведението му и настъпилия вредоносен резултат, въззивният съд е приел, че в случая приносът не е доказан по категоричен начин от застрахователя, направил възражение за съпричиняване. Въззивният състав се е позовал на константата съдебна практика, според която, за да е налице принос на увредения към щетата, е необходимо нарушенията да са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е тяхно следствие. Конкретното възражение е разгледано, като е взето предвид, че съгласието да бъдеш превозван от неправоспособен водач на МПС означавало сам да се поставиш в ситуация на повишен риск от увреждане с оглед некомпетентността на шофьора. Рискът следвал от знанието за липса на квалификация за управление на МПС и от съответната възможност да се направи основателно предположение за настъпването на вредоносния резултат. Поемането на такъв риск би могло да представлява съпричиняване на увреждането по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Но в конкретния случай от представените по делото доказателства не се доказало наличието на знание от страна на пострадалата. Апелативният съд е кредитирал свидетелските показания на св. А., според които, другият пострадал в ПТП е махнал на лекия автомобил да спре и докато се е качвал е попитал дали може да вземат и Т., тъй като е в същата посока. Според въззивния състав, дори и да се приеме, че водачът на лекия автомобил и пострадалата са се познавали, това също не доказва знание от нейна страна за липсата на правоспособност. Знанието за това обстоятелство предполага близки приятелски отношения между водача и пострадалата, каквито не са установени по делото. Дори загиналата да е знаела възрастта на водача към момента на ПТП - 19 години и 7 месеца, това обстоятелство не е от значение, тъй като тази възраст не е била пречка същият да е правоспособен водач на МПС. Така апелативната инстанция е приела възражението за съпричиняване за неоснователно. Преценявайки всички обстоятелства, посочени в решението, включително размера на лимитите за застраховка „Гражданска отговорност“ въззивният съд е приел, че исковите претенции са основателни за сумата от по 150 000лв. за всеки един от жалбоподателите, ведно със законната лихва върху обезщетенията, считано от датата на ПТП -12.03.2015г. до окончателното изплащане на сумата. Допускането касационно обжалване на въззивно решение може да стане служебно само на основание чл. 280, ал.1, пр. 1 и пр. 2 от ГПК. В случая такива основания не се установяват при извършената служебна проверка. Освен това допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от наличие на предпоставките, установени в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК – касационният жалбоподател да е посочил материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд, който е от значение за решението по конкретното дело, за решаващата воля на съда и е обусловил изхода на делото. Задължение на касатора е да посочи правния въпрос, от значение за изхода на конкретното дело като общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Едновременно с това сочените от касатора въпроси следва да отговарят на допълнителните основания, предвидени от законодателя в чл. 280, ал. 1, т.1-3 ГПК, а именно въпросът да: 1. е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. да е решен в противоречие с актовете на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз; 3. въпросът да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Преценката на Върховния касационен съд за допускане на решението до касационно обжалване се прави въз основа на изложеното от касатора с оглед посочените от законодателя критерии. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. 1/09 г. правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, а възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По отношение на касационната жалба на Л. Т. И. и Н. Г. И., настоящият съдебен състав намира, че е дадено разрешение на въпроса за справедливото дължимо обезщетение на увредените лица. Въпросът е включен в предмета на делото и е обусловил извода на съда относно следващия се размер на обезщетение за причинените неимуществени вреди. Поради това е налице общото основание за допускане на решението до касационно обжалване. Но в случая липсва допълнителното сочено основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, така както е мотивирано от касаторите, противоречие с константната практика на Върховни касационен съд в посочените от касатора съдебни решения. Въззивният съд, съобразно действителното съдържание на чл. 52 от ЗЗД, така както е разяснено в ППВС № 4/68 г. е определил размера на следващото се обезщетение по справедливост. Въз основа на събраните доказателства съдът е съобразил всички обективни фактори, които са от значение, за да определи по справедливост обезщетението, не може да се приеме, че не са отчетени всички критерии и не е направена конкретна оценка и преценка в съвкупност. Подробният анализ на всички факти, съобразно разясненията в константната практика на ВКС, са определили размера на следващото се обезщетение, без да е налице противоречие с посочените разяснения по тълкуването и прилагането на чл. 52 от ЗЗД. Разликата в обезщетенията, определени в решенията, постановени по реда на чл. 290 от ГПК с определеното обезщетение от въззивния съд в настоящия случай, не може да обоснове приложението на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК доколкото във всяко от решенията съдът въз основа на всички данни по делото, преценени в тяхната съвкупност е определил по размер справедливото обезщетение, преценявайки отново посочените критерии, така както са разяснени в посочената константна практика на Върховния касационен съд на Република България. Посоченото противоречие с решение № 223 от 13.4.2017 г. по т.д. 2273/15 г. ВКС, 2 ТО не може да обуслови извод за наличие на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1от ГПК. С това решение Върховният касационен съд на Р България е разгледал специфичен казус, при който е отчел специфични особености на настъпване на пътно-транспортно произшествие, действия на деликвента, за които застрахователят отговаря. В случая тези данни не са подобни на осъществените в настоящия разглеждан казус. Засягат се различни критерии при определяне на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД. Поради това не може да се приеме, че е налице основание за допускане решението до касационно обжалване поради противоречие с това конкретно решение. При постановяване на обжалваното решение не е допуснато отклонение от задължителната съдебна практика в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и от цитираната практика на ВКС по чл. 290 от ГПК. За да се произнесе по размера на дължимото обезщетение, въззивният съд е взел предвид разяснените в ППВС № 4/1968 г. общи критерии във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД с оглед конкретните факти по делото. От показанията на разпитания по делото свидетел въззивният съд е установил обема и тежестта на моралните болки и страдания, които ищците – касатори са понесли вследствие загубата на дъщеря си. При определяне обезщетението са отчетени лимитите на отговорност по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите към момента на проявяване на вредите. Отчетени са всички значими фактори в конкретния случай, като е достигнат извода, че за компенсиране на всички вреди, които са в пряка връзка с увреждането, размерът на справедливото обезщетение е 150 000 лв. По изложените съображения не може да се приеме, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Въпросът за чл. 266 от КЗ отм. и чл. 492 от КЗ, относно минималните размери на застрахователните обезщетения, не може да се разреши по посочения от касаторите начин. Нормата е материалноправна и от това следва, че размерите на лимитите на застрахователните обезщетения, се определя в размер към приложимата към момента на настъпване на пътно-транспортното произшествие материална норма. Съгласно константната практика на ВКС при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, лимитите на отговорността на застрахователя, могат да бъдат един от критериите, които могат да формират преценката за определяне на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост. В случая въззивният съд е следвал разясненията в практиката на ВКС, по приложение на чл. 52 от ЗЗД и не може да се приеме, че се е отклонил от нея, с оглед крайния формиран изход на спора. По изложения от касаторите начин не може да се разкрие правен въпрос, който да обосновава общо основание за допускане касационно обжалване на съдебното решение. По отношение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, поддържано от касаторите Л. Т. И. и Н. Г. И., настоящият състав намира, че това основание предполага доводи за това, че конкретно формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона (когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на това тълкуване) и за развитие на правото (когато законите са непълни, неясни или противоречиви), като приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009 г. Касаторите нито са формулирали конкретни въпроси, нито са изложили каквито и да било доводи относими към това основание. Според разясненията в т. 4 от ТР 1/2010 г. по тълк.д. 1/09 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК предполага необходимост от създаване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или неточни законови разпоредби или от промяна или осъвременяване на съществуваща практика с оглед промени в законодателството и обществените отношения. По приложението на чл. 52 ЗЗД съществува задължителна и казуална практика на ВС и ВКС, която не се нуждае от промяна и/или осъвременяване в аспекта на разясненията, дадени от ОСГТК на ВКС с цитираното тълкувателно решение. Различният размер на присъжданите от съдилищата обезщетения не е обусловен от нееднакво тълкуване и прилагане на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, а от спецификата на релевантните за приложението на чл. 52 ЗЗД факти по всяко конкретно дело, в зависимост, от които съдът определя справедливия размер на дължимото обезщетение. По отношение разноските, дължими от касаторите след отхвърляне частично на исковете, не може да се обоснове също общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Нормата на чл. 70 от ГПК е специална и е свързана с основателността на претенциите и отговорността за разноски. Нормата на чл. 52 от ЗЗД е приложима при определяне на обезщетения. Поради разлика в регламентацията на обществените отношения, не може да се приеме тезата на касаторите за нарушение на чл. 52 от ЗЗД с определяне на отговорността за разноски. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че по подадената от Л. И. и Н. И. касационна жалба не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. По отношение касационната жалба на ЗК „Лев инс“ АД. По отношение на соченото в касационната жалба на ЗК „Лев Инс“ АД, [населено място] основание по чл. 280, ал.2, пр.3 от ГПК настоящият съдебен състав намира, че с изменението на ал. 2 на чл. 280 ГПК в редакцията ДВ бр. 86/2017 г. законодателят е предвидил, че въззивният съдебен акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Настоящият съдебен състав не констатира пороци на въззивното съдебно решение, които да могат да обусловят извод за нищожност на решението. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция следва да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният въззивен акт да е недопустим или нищожен, като преценката за валидността и допустимостта се извършва с акта по същество на подадената касационна жалба. В случая касационният жалбоподател ЗК „Лев Инс“ АД е аргументирал основанието за допускане до касационно обжалване на съдебното решение – очевидна неправилност. „Очевидна неправилност“ като основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2 от ГПК е необходимо да произхожда от самото решение, без да се налага проверка на неговата правилност по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК. Такова решение, което може да се определи, че е очевидно неправилно би било решение, при което законът е приложен в противоположен смисъл или е приложена несъществуваща правна норма или при произнасянето си съдът е допуснал явна необоснованост вследствие на грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая съдът от обжалваното въззивно решение не може да достигне до извод, че е налице соченото основание. Всяка неправилност, при която следва да се извърши касационна проверка на обжалваното решение, не може да бъде обсъждана в производството по чл. 288 от ГПК. По отношение размера на съпричиняването и разрешеният от въззивния съд правен въпрос за съпричиняване и съответно намаляване на обезщетението, настоящият съдебен състав намира, че въпросът е разрешен от въззивния съд, без да е налице нарушение на задължителната съдебна практика. След обсъждане на конкретните доказателствата по делото, във връзка със специфицирано възражение, че липсва правоспособност при конкретния водач, въззивният съд е приел, че липсва съпричиняване – пострадалата не се е поставила в положение да бъде в известност, че управляващото лекия автомобил лице не е притежавало правоспособност. Въпросът за анализа на доказателствата и правилността на съдебното решение не може да бъде правен въпрос, обосноваващ допускане касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно разясненията в Тълкувателно решение 1 от 19.0.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането касационно обжалване, не може да е свързано с анализ на доказателства или преценка правилността на въззивното решение. А в случая въззивният съд е приел, че липсват данни да е налице съпричиняване чрез качване в автомобила на постардалото лице с пълно съзнание, че водачът не притежава правоспособност за управление на автомобил. Изключването на знанието е свързано с конкретни доказателства, които съдът е приел за установяващи този извод. Допускането касационно обжалване на въззивното решение не може да се извършва извън правен въпрос, включен в предмета на спора и разрешен от въззивния съд, като разрешението е обусловило изхода на спора. Поради това липсва общо основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на решението до касационно обжалване и по подадената от ЗК „Лев Инс“ АД. Касаторите Л. Т. И. и Н. Г. И. са посочили, че не формулират искане за присъждане на разноски поради липса на доказателства за изплащането на адвокатско възнаграждение. Искането за отмяна на присъденото юрисконсултско възнаграждение е неоснователно, тъй като отговорността за разноски е следствие от уважаване, респ. отхвърляне на исковете, съобразно правилото на чл. 78 от ГПК. Не може да се елиминира тази разпоредба и да не се присъждат следващите се разноски. Освен това въпросът за разноските се разрешава в производството по чл. 248 от ГПК, каквото искане не е формирано от касаторите И.. Върховният касационен съд на Р. България