Определение № 4362 от 15.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1452/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от Р. И. С., чрез пълномощник, срещу определение № 14471 от 30.07.2025 г. по в. ч. гр. д. № 3284/2025 г., с което Софийският градски съд е потвърдил определение за прекратяване на производството по образуваното гр. д. № 42786/2020 г. по описа на Софийския районен съд, поради недопустимост на иска, предявен от Р. И. С. против „Топлофикация София“ ЕАД и „Бруната“ ООД за прогласяване за нищожен на договор № У-107/13.11.2007 г. при общи условия за услугата дялово разпределение на топлинна енергия, поради липса на основание, липса на съгласие и невъзможен предмет в частта относно сградата в [населено място],[жк], бл. 7 А, вх.1. Касаторът моли въззивното определение да бъде допуснато до касационно обжалване и да бъде отменено като неправилно. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, са формулирани правни въпроси, които уточнени и конкретизирани от съда, така както е изяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, се свеждат до следните два въпроса: 1.Има ли правен интерес лице предявило иск за нищожност на договор, по който то се явява трето за договора лице? 2.Постановените до 2017 г. по чл. 290 ГПК решения на ВКС остават ли задължителна практика и след 2017 г., когато е въведена новата ал. 3 на чл. 290 ГПК? По първия въпрос касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По втория въпрос касаторът сочи допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК. Ответникът – „Топлофикация София“ ЕАД изразява становище в писмен отговор, с което поддържа, че частната жалба не следва да бъде допусната до касационно обжалване. Излага съображения в подкрепа на своето становище. Предявява претенция за присъждане на разноските пред двете инстанции. Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от надлежна страна и срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. Въззивният съд е приел, че е сезиран с частна жалба срещу първоинстанционното определение, с което производството е било прекратено след постъпване на отговор по реда на чл. 131 ГПК от „Топлофикация София“ ЕАД. Посочил е, че по образуваното гр. д. № 42786/2020 г. пред Софийския районен съд ищецът/сега касатор е поискал съдът да прогласи за нищожен договора, уреждащ условията за предоставяне на услугата „дялово разпределение“ между лицето, което я извършва - ответникът „Бруната“ ООД, и топлопреносното предприятие - „Топлофикация София“ ЕАД. Според ищеца, договорът е нищожен, защото той не е давал съгласието си „Бруната“ ООД да извършва услугата дялово разпределение в сградата-етажна собственост, в която се намира топлоснабдения имот. За да потвърди определението за прекратяване на производството поради недопустимост на предявените искове, въззивният съд е приел, че ищецът няма правен интерес от прогласяване на нищожността на сключения между ответниците договор. Обяснил е, че ищецът е трето лице за този договор, възникналите по него права и задължения са за ответниците и не го засягат, а качеството на ищеца на битов потребител и длъжник на ответника „Топлофикация София“ ЕАД произтича от това, че е собственик на имот в сградата-етажна собственост, в която ответникът „Бруната“ ООД извършва услугата „дялово разпределение“. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Съгласно приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. По първия поставен въпрос е налице задължителна практика. ТР № 7/13.01.2023 г. по тълк. д. № 7/2020 г. ОСГТК на ВКС, в което се приема, че когато третото лице, предявило иск за нищожност на договора, има правен интерес от дирената защита, ответниците са необходими задължителни другари, и на изходната позиция в тълкувателното решение, разясняваща, а в конкретния случай - изключваща правния интерес като предпоставка за надлежната легитимация на страните по иск за нищожност, предявен от трето за договора лице. Съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ, тълкувателните решения са задължителни за органите на съдебната власт. Мотивите на определението на въззивния съд изцяло съответстват на приетото в посочената задължителна практика. Поради което не е налице основанието на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. По отношение на втория въпрос същият не е обуславящ. В мотивите на обжалваното определение въззивният съд не е разсъждавал, нито е бил длъжен да разсъждава по въпроса дали остават задължителна практика и след 2017 г., когато е въведена новата ал. 3 на чл. 290 ГПК, всички решения, постановени по реда на чл. 290, ал.1 ГПК преди 2017 г. Следователно не е налице общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК. Това само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглежда соченото допълнително основание за това. Независимо от това, не е налице и соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно дадените в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения двете хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – точното приложение на закона и развитие на правото формират едно правно основание за допускане на касационно обжалване. Също там е посочено, че правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В настоящия случай в представеното изложение не се съдържа подобна аргументация. В заключение: обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на спора, на ответника по касационната жалба следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение, чийто размер съдът определя на 100 евро за касационната инстанция. Следва да се посочи, че ответникът не е обжалвал определение № 3293/11.02.2026 г. на въззивния съд, с което е оставена без уважение молбата му с правно основание чл. 248 ГПК. Предвид липсата на жалба, съдът не може да се произнася по искане за присъждане на разноски пред въззивната инстанция. Воден от горното, съдът