Определение № 2027 от 20.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2773/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Окръжен съд-Пловдив и Окръжен съд-Стара Загора срещу решение № 1159/15.11.2024г. на Софийски апелативен съд постановено по гр.д. № 2566/2023г. в осъдителната му част, с която след отмяна на решение № 261063/07.08.2023г. по гр.д. № 504/2021г. на Софийския градски съд, са осъдени касаторите на основание чл. 49 ЗЗД солидарно да заплатят на З. К. С. сумата 6 000 лв. обезщетение за причинени неимуществени вреди, настъпили вследствие постановяване на неправилни съдебни актове /решение № 362/15.03.2010г. по в.гр.д. № 238/2010г. на Окръжен съд-Пловдив и решение №28 от 17.03.2008г. по ВНЧХД № 46/2008г. на Окръжен съд-Стара Загора/, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба - 14.01.2021г. до окончателното изплащане. С въззивното решение е потвърдено извършеното от първоинстанционния съд отхвърляне на исковете за имуществени вреди. В тази част решението не се обжалва от ищеца и е влязло в сила. Жалбоподателят Окръжен съд-Пловдив счита, че решението е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост. Като основание за допускане на касационно обжалване на първо място сочи очевидната неправилност на акта поради явно нарушение на материалния закон, на правилата на формалната логика и необоснованост. Поддържа и основанието по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по два правни въпроса. Жалбоподателят Окръжен съд-Стара Загора също намира решението за неправилно. Претендира допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поради очевидна неправилност. Поставя три правни въпроса. Ответникът по касационните жалби З. К. С., представляван от адв. Д. П., изразява становище за правилност на обжалвания акт, без да подлага на преценка сочените от касаторите предпоставки за допускане на касационен контрол. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Предявен е от З. С. против двамата касатори иск по чл. 49 ЗЗД за обезщетяване на имуществени и неимуществени вреди, последните с размер 26 000лв., произтекли от неправилни актове на двете съдилища, а именно решение № 362/15.03.2010г. по в.гр.д. № 238/2010г. на Окръжен съд-Пловдив, отменено с решение № 242 от 10.10.2017г. по гр. д. № 1488/2017г. по описа на ВКС, ІV г.о., и решение № 28 от 17.03.2008г. по внчхд № 46/2008г. на Окръжен съд-Стара Загора, отменено с решение № 7 от 24.01.2017г. по н.д.№ 1299/2016г. на ВКС, І н.о. Установено е безспорно, че срещу ищеца З. С. е била подадена тъжба от Д. Г. И. за извършване на престъпление по чл. 148 ал. 2, вр. с ал. 1 т. 1 и 3 НК, по която е образувано нчхд № 912/2007г. на Старозагорски районен съд и с присъда № 220 от 14.12.2007г. той е признат за виновен по повдигнатото обвинение; присъдата е потвърдена с решение от 17.03.2008г. на Окръжен съд-Стара Загора по внчхд № 46/2008г. Вследствие влязлата в сила присъда тъжителят Д. И. е предявил граждански иск за обезщетение на вреди от престъпното поведение, като с решение № 72 от 15.10.2009г. на Районен съд-Стара Загора по гр. д. № 1483/2008г., потвърдено с решение № 362 от 15.03.2010г. на Окръжен съд-Пловдив по в.гр.д. № 238/2010г., ищецът З. С. е осъден да заплати обезщетение в размер на 1 500лв., ведно със законната лихва от 04.04.2007г. до окончателното изплащане на сумата. На основание влязлото в сила решение е издаден изпълнителен лист срещу З. С. и е образувано изпълнително дело, по което като взискатели са присъединени и други кредитори на З. С., вкл. Държавата за дължими публични вземания. В рамките на изпълнителното производство е извършена публична продан на имот на З. С. в [населено място]. С решение от 12.07.2016г., постановено по делото „З. С. срещу България“ на ЕСПЧ по подадена от ищеца жалба съдът е приел, че постановената срещу жалбоподателя присъда за нанесена клевета на Д. И., представлява несъразмерна намеса в правото му на свободно изразяване на мнение, поради което е налице нарушение на чл. 10 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи; Държавата е осъдена да му заплати обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 3 500 евро. По искане на главния прокурор на Република България с решение № 7/24.01.2017г. на ВКС, І н.о. по н.д.№ 1299/2016г. е отменена по реда на възобновяването присъда № 220/14.12.2007г. на Старозагорския районен съд по нчхд № 912/2007г. и е признат ищеца З. С. за невиновен в повдигнатото му обвинение. С решение № 242/10.10.2017г. на ВКС, ІV г.о. по гр. дело № 1488/2017г. е отменено по реда на чл. 303 ГПК решение № 362/15.03.2010г. на Окръжен съд-Пловдив по в.гр.д. № 238/2010г., с което е потвърдено осъждането на З. С. да заплати на Д. И. обезщетение в размер на 1500 лв. и делото е върнато на Окръжен съд- Пловдив за ново разглеждане. При новото разглеждане на делото с решение № 67/19.01.2018г. по гр.д.№ 2827/2017г. е отменено решение № 72 от 15.10.2009г. на Районен съд-Стара Загора по гр.д. № 1483/2008г. и е отхвърлен предявеният срещу З. С. иск за присъждане на обезщетение за причинените от твърдяното престъпление вреди. При тези фактически обстоятелства въззивният съд е приел на първо място, че функционалният имунитет на магистратите не изключва изначално възможността за репариране на нанесени вреди от неправомерно поведение при или по повод на осъществяване на правораздавателната дейност. Отговорността в този случай се поема от Държавата, чрез нейните органи в предвидените в ЗОДОВ случай, а извън тях компенсирането на вредите следва да се осъществи отново от държавата, но по общия ред, предвиден в чл. 49 ЗЗД. Изложени са съображения, че в рамките на производството по чл. 49 ЗЗД съдът не може да преразглежда правилността на съдебния акт на никакво основание, доколкото законодателят е предвидил това да може да се прави единствено и само по пътя на инстанционния съдебен контрол или по реда на специално предвидените извънредни способи за отмяна на влезли в сила съдебни решения и възобновяване на производства. Затова, за да се ангажира гаранционно-обезпечителната отговорност на държавата по общия ред следва съдебният акт да е проверен по един от посочените начини и съответно да е приет за незаконосъобразен и едва след това засегнатите от акта лица биха могли да претендират обезщетяване на причинените им вреди от Държавата. Тези условия в случая са изпълнени. Ищецът претендира вреди от съдебни актове, които по реда на извънредните способи са отменени, т.е. по законоустановения ред е признато, че са неправилни. Затова може да се ангажира отговорността на Държавата чрез съответните правораздавателни органи за обезщетяване на настъпилите вреди. Според приетата психологическа експертиза в резултат на проведеното наказателно и гражданско производство З. С. е изпитвал страхове, чувство на безнадеждност и обида, което е предизвикало състояние на стрес с различна интензивност, включително висока, което от своя страна е довело до прояви на неврологични и депресивни симптоми, недоверчивост, страх, социална оттегленост. Налице е отражение и върху в здравословното му състояние, а именно възникване или влошаване на артериална хипертония. Свидетелят С. К. познава ищеца от много години и разказва, че делата са се отразили на здравословното му състояние - той получил „съвременна болест миастения гравис“; свидетелят не е присъствал при сърцебиене, тремор, световъртеж, двойно виждане, но ищецът му е споделял за наличието им; изпитвал е страх за живота си от това, че се е конфронтирал с районен съдия и през последните девет години докато се водели делата, често говорил за тях, че нищо не се случва в тази държава, оплаквал се, че не може да намери справедливост. Свидетелят счита, че от процесните събития ищецът е променен - има нездрав външен вид и постоянно е с мисълта, че няма да може да докаже правотата си, страдал от загубата на наследствения имот и всички вещи в него, които били трудът на живота му. Свидетелят С. П. познава ищеца от 1993г., като често контактуват по различни поводи; разбрал, че негов бивш ученик, който станал съдия, го е осъдил. През 2015г. ищецът споделил, че има опасност да остане без място, където да живее; в периода, в който са се водили делата, ищецът не можел да спи, не се хранил добре; споделял, че търси справедливост за това, което му се е случило и че се чувства унижен, че са изхвърлили вещите му от къщата и нещата му са били разграбени. Въз основа на тези доказателства съдът е приел, че са установени неимуществени вреди, които са в пряка причинно-следствена връзка с постановените неправилни съдебни актове, в частност решение № 362 от 15.03.2010г. по в.гр.дело № 238/2010г. на Окръжен съд-Пловдив и осъдителната присъда на наказателния съд, която съставлява съобразно чл. 300 ГПК основание за постановяване решението на гражданския съд. Така че, двете заедно са причинили значими емоционални терзания на пострадалия, които не могат да бъдат изрично и категорично разграничени. Въпреки това, вредите от постановяване на неправилната присъда сами по себе си са различни от тези, които е причинил резултатът от гражданското производство. С постановеното решение на ЕСПЧ са обезщетени вредите от неправилната присъда, но не и тези от решението по гражданското дело, които не са били предмет на разглеждане в това производство. С исковата молба се претендират вреди от решението на гражданския съд и поради това присъденото обезщетение от ЕСПЧ не следва да се приспада. При определяне размера на обезщетението съдът е съобразил постановките на ППВС № 4/1964г. и отчел конкретните обстоятелства, имащи отношение към засегнатите неимуществени блага на пострадалия и тяхното овъзмездяване. Приел е, че постановената неправилна осъдителна присъда и съответно постановеното въз основа на нея осъдително съдебно решение за присъждане на обезщетение са довели до възникване на емоционални терзания за ищеца, до засягане на чувството му за справедливост, чест и достойнство, както и до несигурност за бъдещето, предизвикана от финансовите последици на решението за качеството му на живот, включително са предизвикали страх, че ще загуби всичко и няма да има къде да живее. Тези страхове са допълнително задълбочени от образуването на изпълнително производство срещу него, което също е в пряка причинно следствена връзка с постановяването на неправилното решение № 362 от 15.03.2010г. по в.гр.дело № 238/2010 г. на Окръжен съд-Пловдив. Това е довело и до други последици за личността му като оттегляне от социален контакт, безсъние, вялост, безнадеждност в поведението и загуба на доверие в държавата и нейните институции. От друга страна съдът е счел, че гражданското производство не е довело до отдалечаване на ищеца от семейство и приятели, до професионални сътресения, нито има данни то да е накърнило доброто име в обществото или за него да са настъпили трайни, необратими последици за личността, психиката и здравословното му състояние. Съдът не е кредитирал свидетелските показания относно заболяването миастения гравис, доколкото твърдението за наличието на такова заболяване не се подкрепя от останалите събрани доказателства. Съдът е отчел и влиянието, което е имало образуваното изпълнително производство върху емоционалната сфера на ищеца, породения у него страх от неоснователна загуба на имущество и загуба на място за живеене, но не и останалите вреди, които се твърдят във връзка с неговите емоционални изживявания от загубата на наследствения имот и трупаните с години вещи със субективна или обективна ценност. Приел е обаче, че тези вреди не се намират в пряка причинно-следствена връзка с постановения съдебен акт по гражданското дело, защото ръководството на изпълнителното производство и избирането на подходящ способ за събиране на вземанията, е от компетентност на съдебния изпълнител. Въз основа на тези обстоятелства е счел, че за справедливо репариране на причинените неимуществени вреди на З. С. следва да се присъди обезщетение в размер на 6 000лв., Този размер на обезщетението, определен при съобразяване на установеното влияние на неправилните съдебни актове върху живота на ищеца, разгледано през призмата на гражданското производство и опасността, която то е създало за правното и финансовото му състояние, в най-пълна степен е годен да възстанови причинените страдания като същевременно съответства на социално-икономическата обстановка в страната към момента на причиняване на вредите и е съобразен с принципа да не се допуска неоснователно обогатяване. Отговорността на двамата ответници е солидарна, тъй като решението на граждански съд се базира на влязлата в сила присъда на основание чл. 300 ГПК, така че е налице един общ деликт с участието на няколко извършители, което води до общ обем на вредите и съответно на отговорността за репарирането им. Касационният съд счита, че не са налице поддържаните от двамата касатори предпоставки за допускане на касационно обжалване. По касационната жалба и изложението на Окръжен съд-Пловдив. Поддържа се основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие с ППВС № 7/1958г. и са поставени въпросите: 1/ следва ли съд, постановил окончателно съдебно решение, което впоследствие е отменено по реда на чл. 303 ГПК поради наличието на ново обстоятелство, което не е могъл да вземе предвид при първото разглеждане на делото, да носи субсидиарна отговорност за неимуществени и имуществени вреди от деликт, в случай че същите са в резултат от виновно противоправно поведение на трети лица, по отношение на които съдът не се явява възложител; 2/ допустимо ли е да бъде ангажирана солидарната отговорност за деликт на граждански съд, постановил окончателно решение в съответствие с разпоредбата на чл.300 ГПК, когато наказателното производство впоследствие е било възобновено и присъдата е отменена, респ. това обстоятелство е причина за отмяна и на решението на гражданския съд по реда на чл. 303 ГПК. Спрямо същите въпроси сочи и основанието по чл. 280, ал.1,т.3 ГПК. Първият въпрос е формулиран с оглед поддържаната защитна теза на касатора, че не е възложител на работата на частният тъжител Д. Г. И., но не съответства на решаващите мотиви на съда. Съдът не е излагал съображения, че вредите се дължат на противоправно поведение на трети лица, спрямо които ответният съд не е възложител. Въззивният съд е приел, че е налице основание за ангажиране отговорността на този ответник поради признаването на съдебния акт за неправилен чрез отмяната му по извънредния способ. За възникването на тази отговорност е от значение, че актът е постановен от съдии в този съд, възложител на работата на които се явява Окръжен съд-Пловдив. Вторият въпрос не е разглеждан изрично от съда, но от изложените мотиви е видно, че становището му е положително. Съдът е приел, че двамата ответници имат качеството на съпричинители - едното неправилно действие (присъдата) се явява предпоставка за второто (гражданското решение) и така е осъществен общ деликт с участие на двама извършители, всеки от тях взел участие в различен етап от изпълнението, което води до общ обем на вредите и на отговорността за репарирането им. Това разрешение не противоречи на постановките в ППВС № 7/1958г., които характеризират отговорността по чл.49 ЗЗД като такава за чужди противоправни и виновни действия, имаща гаранционно-обезпечителен характер и разясняват, че лицето, което е възложило работата, може да се освободи от тази отговорност, ако установи, че изпълнителят на работата не е причинил никаква вреда; ако неговите действия не са виновни и противоправни или ако вредата не е причинена при или по повод на възложената му работа. Изводите на въззивния съд, че вредите на ищеца са причинени съвкупно от двата съдебни акта и затова двата правораздавателни органа се явяват съпричинители и носят солидарна отговорност съгласно чл. 53 ЗЗД, не се отклоняват от тази задължителна практика. Противоречие с друга практика касаторът не изтъква. Не е налице и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по същите въпроси, доколкото по отговорността по чл. 49 ЗЗД съществува трайна практика на Върховния касационен съд и жалбоподателят не обосновава необходимост от тълкуване на неясни норми, нито необходимост от промяна на неактуална съдебна практика. По касационната жалба и изложението на Окръжен съд-Стара Загора. Поставят се следните правни въпроси: 1/ легитимиран ли е съдът като ответник по иска, след като по реда възобновяване на наказателни дела лицето е било признато за невинно и оправдано или административното наказание е отменено; 2/ налице ли е солидарна отговорност на Окръжен съд-Стара Загора и Окръжен съд-Пловдив по повод постановения неправилен съдебен акт - решение № 362/15.03.2010г. по в.гр.д.№ 238/2010г. на Окръжен съд- Пловдив, отменен с решение № 242/10.10.2017г. по гр.д.№ 1488/2017г. на ВКС, IV г.о.; 3/ налице ли е пълна и цялостна обезвреда на претърпените вреди от отменения с решение № 7/24.01.2017г. по н.д. № 1299/2016г. на ВКС, I н.о. съдебен акт на Окръжен съд-Стара Загора с постановеното решение от 12.07.2016г. от Европейския съд по правата на човека в Страсбург /П. отделение/. По първия въпрос се визира несъответствие на решението с Тълкувателно решение № 5/2013г. на ОСГК. Тълкувателният акт дава разрешение на въпроса дали и в кои случаи съдът е легитимиран да представлява Държавата по искове за вреди по чл.2 ЗОДОВ. В случая търсената от ответниците по иска отговорност е по чл. 49 ЗЗД именно защото не попада сред предвидените в ЗОДОВ хипотези. В мотивите на тълкувателния акт е разяснен различния характер на отговорността по чл. 45 ЗЗД и тази по чл. 2 ЗОДОВ. Поради това тълкувателният акт е неприложим към настоящия случай и противоречие с него не може да съществува. Вторият въпрос относно солидарната отговорност на ответниците е поставен като такъв в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Не са обосновани обаче специфичните условия, които запълват това основание, така както те са разяснени в т.4 на Тълкувателно решение № 1/2009г. на ОСГТК. Вече бе посочено, че въззивният съд е мотивирал становището си, че двата правораздавателни органа имат качеството на съизвършители/съпричинители на вредата и поради това отговорността им е солидарна. Решението на гражданския съд е основано на задължителната сила на присъдата съгласно чл. 300 ГПК за посочените в разпоредбата обстоятелства: деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. За останалите предпоставки на отговорността гражданският съд прави своя самостоятелна преценка. Така че, задължителната сила на присъдата не освобождава съдът, разглеждащ гражданското дело, от отговорност за причинените вреди. И обратно, наличието на осъдително решение на граждански съд, не може да освободи наказателния съд, постановил неправилната присъда, след като тази присъда е в основата на решението на гражданския съд. Затова отговорността е и на двамата в условие на солидарност. Третият въпрос касае преценката дали претендираните вреди не са обезщетени с присъденото от ЕСПЧ обезщетение. Въпросът не е правен, а фактически такъв по делото. По време на процеса не е поддържан такъв довод или възражение от ответниците, а се изтъква за първи път в касационната жалба. Въззивният съд е приел, че сега претендираните вреди, макар и също с неимуществен характер, са различни и приспадане на определеното обезщетение (за което няма данни дали е реално платено от Държавата) не следва да се извършва. Изходил е от една страна от това, че решението на ЕСПЧ обезщетява единствено вреди от констатираното нарушение на правото на ищеца да изразява мнение, засегнато с присъдата на наказателния съд. В решението на ЕСПЧ липсва позоваване и обсъждане на решението на гражданския съд, с което ищецът е бил осъден да плаща обезщетение за вреди от престъплението, нито на проведеното вследствие на това осъдително решение изпълнително производство, в което се е стигнало до публична продан на притежаван от ищеца недвижим имот. На второ място, съдът е отчел, че предмет на исковата молба са именно вредите, настъпили след осъдителното решение на гражданския съд и развилото се изпълнителното производство. Поради това липсва основание за допускане на касационен контрол на соченото от касатора основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. И в двете касационни жалби касаторите се позовават на очевидна неправилност на акта поради явно нарушение на материалния закон, на правилата на формалната логика и необоснованост. Обжалваното решение не страда от тази квалифицирана форма на неправилност. Тя предполага порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието му, без анализ на осъществените процесуални действия и без съобразяване на събраните доказателства. Такъв би бил налице при видимо тежко нарушение на закона, явна необоснованост, нарушения на основополагащи правни принципи, на логически или опитни правила. В обжалвания акт такива тежки нарушения не се съзират. Не е очевидно неправилен изводът, посочен в жалбата на Окръжен съд-Пловдив, че съдът, постановил решение по гражданския иск, следва да носи отговорност, въпреки че е бил длъжен да зачете задължителната сила на присъдата на наказателния съд съгласно чл. 300 ГПК и е изпълнил това свое задължение. Съображения за това бяха изложени по-горе. В обобщение, следва да се откаже допускане на касационно обжалване. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.