Определение № 50927 от 20.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2308/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 385/16.04.2021 г. по гр.д. № 3496/2020 г., с което Софийски апелативен съд, потвърждавайки решение № 2875/08.05.2020 г. по гр.д. № Е16027/2018 г. на Софийски градски съд, е отказал да се признае и допусне за изпълнение на територията на Република България решението от 21.10.2011 г., поправено с решение от 02.12.2011 г., по дело № 2.3532/2011 г. на Суворовски районен съд в [населено място], Украйна, за пресъдена издръжка на детето А. В. К., родено на 12.05.2007 г., срещу ответника В. К. К., баща на детето, по молбата на В. В. Р., майка на детето. Решението се обжалва от В. В. Р. с искане да бъде допуснато до касационен контрол поради очевидна неправилност. Касаторът обосновава основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК с довод за основателност на молбата, доколкото по делото е установено, че ответникът/баща на детето, се е установил в Република България (има адресна регистрация в [населено място], [улица]) и че Руската Федерация не е и не може да е страна по Договора за правна помощ по граждански дела между Република България и Украйна. От ответника В. К. К., ответник и по касация, не е постъпил отговор на касационната жалба. Настоящият състав я приема с допустим предмет, от процесуално легитимирана страна, в срока по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за нейната редовност и допустимост, но не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. Съображения: За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че е длъжен да прецени молбата според изискванията на Договора за правна помощ по граждански дела между Република България и Украйна, подписан в Киев на 21.05.2004 г., обн. ДВ, бр. 104/2005 г. (Договора за правна помощ). Аргументът е почерпил от чл. 3, ал. 1 КМЧП, който установява приоритет на Договора за правна помощ пред разпоредбите на КМЧП. Приел е, че съгласно чл. 19 от Договора за правна помощ, всяка от договарящите страни при условия, установени с Договора, признава и изпълнява на своята територия влезли в сила решения, постановени от съответните органи на правосъдието на другата договаряща страна по граждански дела с имуществен или неимуществен характер, включително съдебни спогодби и решения на съда, в частта за съдебните разноски по тези дела. Приел е, че влязлото в сила решение за издръжка е постановено по гражданско дело в смисъла по чл. 1 на Договора, т.е. е в предметния обхват на Договора за правна помощ, а представените приложения към молбата удовлетворяват изискванията по чл. 20, ал. 2 на същия договор. Приел е, че в чл. 21 от Договора за правна помощ са предпоставките за отказ на признаване и допускане за изпълнение на влязлото в сила решение на Суворовския районен съд в [населено място], Украйна. Приел е, че определение от 22.02.2013 г. по гр.д. № 3м-63/2013 г., с което Московски градски съд признава и допуска за изпълнение решението на Суворовския районен съд в [населено място], Украйна, осъществява основанието за отказ по чл. 21, т. 3 от Договора за правна помощ. Молбата за признаване и допускане до изпълнение на същото решение на територията на Република България (замолената договаряща държава) не следва да бъде уважена, доколкото същото решение на орган на правосъдието в Украйна е признато и допуснато за изпълнение на територията на Руската федерация от орган на правосъдието на трета държава. Тези мотиви, с които въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, изключват соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Приложеното към молбата влязло в сила решение на правосъден орган в Украйна категорично поставя разгледаната молба в обхвата на Договора за правна помощ, а приложеното по делото определение на Московския съд категорично осъществява основанието за отказ по чл. 21, т. 3 от същия Договор. Разсъжденията на въззивния съд са логични и се базират на събраните по делото доказателства. Несподелим е доводът на касатора, че решението е очевидно неправилно, защото Руската федерация не е страна по Договора за правна помощ. Договорът е между Република България и Украйна, но пречката за уважаване на подадената молба по чл. 21, т. 3 от Договора за правна помощ се прилага и очевидно е приложена поради „признато и допуснато за изпълнение решение на орган на правосъдието на трета държава“. В очевидно съответствие с чл. 21, т. 3 от Договора за правна помощ въззивният съд е квалифицирал определението от 22.02.2013 г. по гр.д. № 3м-63/2013 г. на Московския градски съд като решение на правосъдието на трета държава (на Русия) за признаване и допускане за изпълнение на влязлото в сила решение за издръжка на територията на Руската федерация. Несподелим е доводът на касатора, че решението на въззивния съд е очевидно неправилно, защото ответникът се е установил на територията на Република България. Приложената от въззивния съд предпоставка за отказ на молбата за признаване и допускане за изпълнение на влязлото в сила решение за издръжка по чл. 21, т. 3 от Договора за правна помощ е безусловна. Това обстоятелство, изтъкнато от касатора, може да обоснове компетентност на български съд да разгледа друга молба по друго дело с искане за изменение на издръжката на детето А. В. К., [дата на раждане] поради изменение на обстоятелствата, при които е пресъдена с влязлото в сила решение на съда в Украйна (чл. 4, ал. 1, т. 1 КМЧП). Обстоятелството, че ответникът/баща на детето се е установил на територията на Република България обаче очевидно не преодолява императива по чл. 21, т. 3 от Договора за правна помощ. При тези мотиви, съдът