Определение № 833 от 13.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2410/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от А. С. А., чрез процесуалния му пълномощник – адв. В. П., срещу въззивното решение № 52/20.06.2024г. по в.т.д. №64/2024г. на Апелативен съд – Б., с което е потвърдено решение № 8/11.01.2024г. по т.д. № 456/ 2022г. на Окръжен съд Бургас, и е прието за установено по отношение на А. С. А., че дължи на „М. Агро“ ЕООД, сумата от 26 374,16 лв., представляваща част от вземане по запис на заповед за сумата от 34 336,56 лв., ведно със законната лихва, за която сума в полза на „М. Агро“ ЕООД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № 1839/23.05.2018 г. по ч.гр.д. № 3728/ 2018 г. на Районен съд – Бургас.

Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон, необоснованост и като постановено при допуснати процесуални нарушения. Твърди, че неправилно въззивният съд е приел, че погасителната давност за вземането е прекъсната с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, което според него е пряко противоположно на приетото в ТР № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, в което се посочва, че давността се прекъсва със започването на производство, в което длъжникът участва. Сочи, че е налице и укоримо бездействие на кредитора, което необосновано не било възприето от въззивния съд. Според касатора апелативният съд неправилно е приел, че с молбата за образуване на изпълнителното дело са предприети действия и спрямо двамата солидарни длъжници, като сочи, че искането касае само длъжника – юридическо лице. Поддържа, че по отношение на него като физическо лице по изпълнително дело №161/2018г. не са поискани изпълнителни действия и давността не е прекъсната. Според касатора апелативният съд не е обсъдил решаващия довод на окръжния съд, че срокът за подаване на възражение от длъжника – физическо лице не е започнал да тече до връчване на заповедта за изпълнение, което било задължение на кредитора, а не на съдебния изпълнител, и поради това било налице бездействие от негова страна по смисъла на т. 10 от ТР № 2/26.05.2015г. Твърди, и че в конкретния случай взискателят е овластил съдебния изпълнител да предприеме действия само спрямо длъжника – юридическо лице, но не и срещу второто солидарно задължено лице. С оглед изложените доводи, претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и отхвърляне на исковата претенция.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че съдът е действал в противоречие с посочените актове и решения – основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, като поставя и следните въпроси, за които сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като са от значение за точното прилагане на закона:

1. „На коя от нормите следва да се подчини / следва да изпълни/ съдебният изпълнител – на чл. 428, ал.1 от ГПК, израз на служебното начало в гражданския процес, задължаваща го да покани длъжника да изпълни доброволно задължението си в двуседмичен срок, или на тази по чл. 426, ал.2, изр. първо от ГПК, израз на диспозитивното начало на гражданския процес, изразено в чл. 6 ГПК, което стои и в основата на изпълнителния процес, по-пълно, отколкото в исковия, защото в изпълнителното производство се осъществява изпълняемо право, с което кредиторът може да се разпорежда?“;

2. „Задължен ли е съдебният изпълнител да се подчини на волята на взискателя, изразена в молба по чл. 426, ал. 2 от ГПК, когато длъжниците в изпълнителното дело са повече от един, или следва да изпълни нормата на чл. 428, ал. 1 от ГПК за всеки един от тях?“;

3. „При спазен срок по чл. 415 от ГПК за предявяване на иска по чл. 422 ГПК, бездействието на кредитора за предприемане изпълнение незабавно, респективно в разумен срок от издаването, респ. от получаването, на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителния лист, има ли правно значение за прекъсване на давността, считано от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК?“;

4. „При иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, при подадена молба за образуване на изпълнително дело при повече от един длъжник, само това действие достатъчно ли е да се приеме, че от издаването, респ. от получаването, на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителния лист, има правно значение за прекъсването на давността, считано от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК, за всеки от длъжниците, при овластяване от кредитора на съдебния изпълнител да връчи заповедта за незабавно изпълнение на някои от длъжниците?“.

Ответникът по касационната жалба – „М. АГРО“ ЕООД, оспорва същата по съображения, подробно изложени в писмения отговор от 23.10.2024г., подаден чрез адв. Б.. Твърди, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения от чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – Б., е приел, че по делото е предявен допустим иск по чл. 422 ГПК. Счел е, че е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ № 1839 / 23.05.2018 г. по ч.гр.д. № 3728/2018 г. на Районен съд Бургас, с която е разпоредено „Пределагро“ ООД и А. С. А. да заплатят солидарно на кредитора „М. агро“ ЕООД, сумата от 26 374,16 лв., дължима по запис на заповед, ведно със законната лихва, считано от 22.05.2018 г. до окончателното изплащане и съдебно-деловодни разноски. Въззивният съд е посочил, че препраща към фактическата обстановка, приета от първоинстанционния съд и изложена в обстоятелствената част на атакувания съдебен акт. Приел е, че на 28.07.2016 г. е издаден запис на заповед, без протест, с издател „Пределагро“ ООД и поръчител А. С. А., поемател „М. агро“ ЕООД и падеж 15.08.2017 г., и че е безспорна обвързаността на менителничния ефект с продажбена сделка за дискова брана „М.“, по която поемателят на записа е продавач, а издателят – купувач, който е останал задължен за пълното изплащане на цената.

АС – Бургас е приел, че на 20.06.2018г. е депозирана молба за образуване на изпълнително дело, по която е заведено дело № 20183630400161 на ДСИ при Районен съд Шумен за събиране на присъдените със заповедта за изпълнение суми. Изрично в молбата от 20.06.2018 г. взискателят е поискал предприемане на изпълнителни действия по отношение и на двамата задължени субекта: „Пределагро“ООД и А. С. А.. На 4.07.2018 г. е изпратена покана за доброволно изпълнение до „Пределагро“ ООД, получена от А. А., като управител на дружеството, на дата 14.07.2018 г. На 18.10.2021 г. изпълнителното дело е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. След получаване обратно на изпълнителния лист, взискателят е образувал срещу „Пределагро“ ООД и А. С. А. ново изпълнително дело № 20227740400409 по описа на ЧСИ с рег. № 774 с район на действие Окръжен съд Шумен. В рамките на това изпълнително дело е извършено връчване на длъжника А. А. на 2.11.2022 г. на покана за доброволно изпълнение и заповедта, последвало е негово възражение от 11.11.2022 г., което е прието и са дадени указания на кредитора за предявяване на иск със срок по чл. 415 ГПК.

Въззивният съд е приел, че прилагането на правилата на чл. 116, б.“в“ ЗЗД и чл. 117 ЗЗД, както и задължителната практика на ВКС, обективирана в мотивите към т. 10 и т. 14 от Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, води до извод, че погасителната давност е била прекъсната на 22.05.2018г. с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, тъй като е предявен иск по чл. 422 ГПК в указания срок по чл. 415 ГПК. Счел е за неоснователни доводите на жалбоподателя, че прекъсване на давностния срок е осъществено едва на 31.10.2022 г., с действията по второто изпълнително дело. АС - Бургас е посочил, че започналият да тече от прекъсване на погасителната давност с молбата от 20.06.2018 г. давностен срок не е изтекъл, тъй като преди това давността е прекъсната отново, с искането за предприемане на изпълнителни действия по второто изпълнително дело. Съдът е посочил, че с иницииране на заповедното производство течението на погасителната давност е спряло по аргумент от чл. 422, ал. 1 ГПК и мотивите, изразени към т.9 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС. АС - Бургас е приел, че при недоказаност задължението по каузалната сделка и респективно обезпечителната ценна книга да е било погасено, предявеният установителен иск за признаване дължимост на вземането за главницата се явява основателен, поради което е потвърдил първоинстанционното решение.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 1, и/или предл. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в Тълкувателното решение №1/2010г., касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни.

Първият поставен от касатора въпрос относно това дали съдебният изпълнител е бил задължен да се подчини на разпоредбата на чл. 428, ал.1 ГПК или на разпоредбата на чл. 426, ал. 2 ГПК при поканата до длъжника, не може да обуслови допускането на касационно обжалване на въззивното решение. Същият е свързан с несподеления от въззивния съд довод на касатора, че при образуването на изпълнително дело № 161/2018г. взискателят не бил заявил искане за действия спрямо длъжника – физическо лице, който е приет за несъответен на доказателствата по делото, тъй като от самата представена молба е установено, че искането е спрямо двамата солидарни длъжници – юридическото лице – „Пределагро“ ООД, но и изрично срещу физическото лице - А. С. А.. Предвид горното е налице опущение на съдебния изпълнител, който при сезирането си с молба за образуване на изпълнително дело спрямо двама длъжници, е изпратил покана за доброволно изпълнение само на единия от тях - „Пределагро“ ООД, макар и същата да е получена на 14.07.2018г. от другия - лицето А. С. А., в качеството му на управител на дружеството. Въпросът за това как е задължен да процедира съдебния изпълнител, обаче, при позоваване на чл. 426, ал. 2 ГПК, или с връчване на заповедта на всички посочени в молбата за образуване на изпълнителното дело длъжници съгласно чл. 428, ал.1 ГПК, не се явява обуславящ за производството, тъй като не е свързан с решаващите изводи на въззивния съд, а и същият е по правилността на решението, а именно включва преценка на доказателствата по делото, т.е. съдържанието на молбата за образуване на изпълнителното дело, насочена едновременно към двамата длъжници. Следователно този въпрос не съставлява общо основание за допускане до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.1 ГПК. За пълнота следва да се посочи, че дори и въпросът да бе релевантен, касаторът не обосновава допълнителното селективно основание по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, на което се позовава бланкетно. С оглед постановеното в т. 4 от Тълкувателното решение по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, разрешеният с обжалваното въззивно решение правен въпрос, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, а тези допълнителни предпоставки не се установяват.

Вторият поставен от касатора въпрос, дали съдебният изпълнител е задължен да се подчини на волята на взискателя, изразена в молба по чл. 426, ал.2 ГПК, когато длъжниците по изпълнителното дело са повече от един, или да изпълни нормата на чл. 428, ал.1 ГПК, е свързан с първия и с поддържаната от жалбоподателя, но несподелена от въззивния съд теза, че по молбата за образуване на изпълнителното дело през 2018г. няма искане спрямо длъжника – физическо лице. Въпросът не е обусловил решаващите изводи на съда, а и е свързан с преценка на доказателствата по делото, т.е. касае правилността на въззивното решение, поради което не отговаря на общия критерий по чл. 280, ал.1 ГПК и не съставлява общо основание за допускане до касационно обжалване.

Третият поставен въпрос за релевантността на бездействието на кредитора при непредприемане на изпълнение незабавно и спазен срок по чл. 415 ГПК за предявяване на иска по чл. 422 ГПК, съставлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд, който е приел, че давността е прекъсната със заявлението за издаване на заповедта, и не тече давност по време на исковото производство по чл. 422 ГПК. Същият не може да обуслови допускането на решението до касационно обжалване, тъй като не е разрешен от въззивния съд противно на практиката на ВКС, а съответно на същата. Съгласно разясненията в ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.9 и ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.14, подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК не прекъсва давността, но тя се счита прекъсната при предявен установителен иск за вземането, считано от датата на подаване на заявлението, ако е спазен срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, тъй като съгласно изричната разпоредба на чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението. Въззивният съд е възприел горното, тъй като е счел искът за допустим, доколкото е безспорно, че е предявен в срока по чл. 415 ГПК и при зачитане на подаденото възражение от длъжника А. С. А., след връчване на покана за доброволно изпълнение, при отказ, по второто образувано изпълнително дело през 2022г. Както се приема в решение № 118/12.12.2019г. по т.д.№2288/2018г. на ВКС, 2 т.о. и др., правилото на чл. 422, ал. 1 ГПК не важи безусловно, защото при издаването на заповед за незабавно изпълнение на основанията, посочени в чл. 417 ГПК, едновременно със заповедта се издава и изпълнителен лист /чл. 418 ГПК/, като заповедта за изпълнение се връчва на длъжника от съдебния изпълнител след образуване на изпълнително дело /чл. 418, ал. 5 ГПК/ по почин на кредитора, т. е времето от момента на издаване на заповед за незабавно изпълнение ведно с изпълнителен лист, до предприемане на действия по изпълнението й зависи и от волята на кредитора. Съгласно възприетото в решението, прогласеното в чл. 422 ал. 1 ГПК обратно действие на исковата молба, не се прилага, ако кредиторът бездейства като не предприема действия за връчване на заповедта чрез съдебния изпълнител, с което да започне да тече както срокът на длъжника за възражение по чл. 414 ГПК, така и срокът на кредитора за предявяване на иска по чл. 415 ГПК. Това бездействие следва да се преценява като факт с правно значение и да бъде зачетено в производството по чл.422 ГПК при релевирано възражение за погасяване на вземането по давност. Указанията в посочените Тълкувателни решения, съгласно които давността относно вземането се прекъсва, считано от момента на подаване на заявлението, ако са спазени условията на чл.422 ал.1 ГПК, се съотнасят към хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.418 ГПК, само когато такова изпълнение е предприето в рамките на разумния срок, съответстващ на постановената от съда незабавност на изпълнението. Ако заявлението по чл. 417 ГПК е уважено, но въпреки това кредиторът бездейства - не получава издадения в негова полза изпълнителен лист, не образува изпълнително производство въз основа на него, респективно не овластява съдебния изпълнител да връчи заповедта за незабавно изпълнение и по този начин препятства осъществяване в пълнота на фактическия състав на заповедното производство и стабилизирането на заповедта, то тогава се касае за бездействие по смисъла на т.10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г., което не може да има за последица прекъсването на давността. Въззивният съд в съответствие с горепосочената практика е ценил събраните по делото доказателства и поведението на кредитора, като е приел, че в разумен срок от кредитора е получен изпълнителния лист / същият видно от отбелязването върху заповедта е издаден на 28.05.2018г., а получен – 04.06.2018г., молбата за образуване на изпълнителното дело №161/2018г. също е подадена своевременно – на 20 юни 2018г., и с нея са поискани действия спрямо двамата длъжници. Не е налице бездействие на кредитора, а пропуск на съдебния изпълнител, който е бил задължен да действа и спрямо двамата посочени в молбата длъжници. С оглед горното така поставеният въпрос не може да обуслови допускането на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не отговаря на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Горепосочената практика, с която въззивният съд се е съобразил, изключва и бланкетно поддържаното, но необосновано от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Последният поставен от касатора въпрос е сходен с горните, като е свързан с несподелените от въззивния съд доводи на страната, че съдебният изпълнител е бил овластен от кредитора да връчи заповедта за изпълнение само на един от длъжниците. Този въпрос не се явява обуславящ за производството, тъй като не е съответен на решаващите изводи на съда, а и е по правилността на решението, а именно включва преценка на доказателствата по делото, и специално на молбата за образуване на изпълнителното дело, насочена срещу двамата длъжници. Апелативният съд е приел, че има бездействие на съдебния изпълнител в ущърб на взискателя, а не че при образуване на изпълнителното дело е поискано с молбата от кредитора връчване на заповедта само на един от длъжниците, респ. има овластяване за действия само спрямо един от тях. Следователно този въпрос не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

С оглед изхода на спора на касатора не се следват разноски.Ответникът по касация е поискал присъждане на разноски и приложил към отговора договор за правна защита и платежно нареждане, от които се установява, че сторените от него разноски за настоящото производство са в размер на сумата от 2 770 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Настоящият съдебен състав намира, че следва да му бъдат присъдени.

Воден от горните съображения, ВКС, Първи състав на Първо търговско отделение