Определение № 294 от 15.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 432/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Х. Г., подадена чрез адв. К. М., срещу въззивно решение № 14/06.04.2020 г. по в. гр. д. № 346/2019 г. на Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 36/17.06.2019 г. по гр. д. № 467/2018 г. на Сливенски окръжен съд, с което е уважен предявеният от Г. Ц. Г. срещу С. Х. Г. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК и е признато за установено по отношение на С. Х. Г., че Г. Ц. Г. не дължи сумата по неистински запис на заповед от 20.06.2003 г. с падеж 20.12.2007 г. в размер на 75 000 евро, със законна лихва от 23.01.2008 г., въз основа на който е издаден изпълнителен лист с дата 29.02.2008 г. по гр. д. № 1769/2008 г. на СРС, 75 състав. В касационната жалба се твърди, че решението на въззивния съд е алтернативно нищожно или недопустимо или е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на разпореждане № 100593/24.08.2020 г. по гр. д. № 346/2019 г. на Бургаски апелативен съд страната е подала нова касационна жалба с изложение към нея, в която релевира доводи за неправилност на решението поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 от ГПК. Искането е за неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск. Претендира се присъждането на разноски. В приложеното към жалбата изложение като общо основание за допускане на касационно обжалване касаторът поставя следните въпроси: 1.) „Какви следва да бъдат предпоставките за възлагане на допълнително или повторно заключение по чл. 201 ГПК?“, 2.) „Трябва ли съобразно правния режим, съдът служебно да констатира недостатъци на представеното заключение, когато констатира непълнота, неяснота или необоснованост на представеното първоначално заключение?“, 3.) „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото в тяхната цялост и взаимна връзка, в аспекта на оспорено заключение и възникнало съмнение за неговата правилност?“, 4.) „Следва ли съдът, дори страната да не е мотивирала веднага искането си за назначаване на нова експертиза по делото, да й укаже да стори това и след като е приел, че за изясняване на някои въпроси от предмета на делото са необходими специални знания, за които се налага назначаване на вещо лице, длъжен ли е дори без искане от която и да е от страните, да следи дали представеното заключение е пълно, ясно, обосновано и дали отговаря на поставената от съда задача?“, 5) „Когато съществува съмнение за истинността и правилността на експертизата, когато тя не е пълна до степен да не отговаря изцяло на поставените въпроси, преодоляването на това съмнение само чрез назначаването на повторна или допълнителна експертиза ли е възможно и задължително?“, 6) „Длъжен ли е съдът да уважи служебното начало, да обезпечи разкриване на истината, да съдейства на страните за това и да спазва равнопоставеността между тях?“. По въпросите се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Посочва се противоречие на въззивното решение с решение № 542/07.02.2012 г. по гр. д. № 1083/2000 г. на ВКС, IV г. о., определение № 343/19.06.2013 г. по гр. д. № 30/2013 г. на ВКС, I г. о., решение № 267/04.03.2014 г. по гр. д. № 30/2013 г. на ВКС, I г. о. Ответната по жалбата страна в лицето на И. Димитрова Г., О. Г. Г. и В. Г. Г., конституирани с определение № 16/10.01.2020 г. по в. гр. д. № 346/2019 г. на Бургаски апелативен съд като страна по делото в качеството си на правоприемници на починалия на 25.10.2019 г. Г. Ц. Г., чрез адв. Л. С. и адв. В. Г., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява процесуално допустима. Касационната жалба е редовна като подадена в срока по чл. 283 от ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е предявен отрицателен установителен иск, по който ищецът иска да установи по отношение на ответника, че описаното в исковата молба вземане като дължимо и материализирано по ценна книга – запис на заповед – не съществува. Посочил е, че по молба на ответника е издаден изпълнителен лист при действието на ГПК (отм.), като съгласно чл. 242, вр. чл. 237, б. в–л от ГПК (отм.) за издаването не се провежда исково производство, поради което определението на съда по чл. 242 от ГПК (отм.) се ползва с изпълнителна сила, но не и със сила на пресъдено нещо. Решаващият състав е счел, че поради тази особеност на изпълнителното основание съдът при разглеждане на иск за съществуване или отричане на вземането във всички случаи следва да изиска представянето на оригинала на записа на заповед. Приел е, че ако кредиторът е изгубил фактическата си власт върху ценната книга независимо от причината или начина, по който се е случило това, не разполага с процесуална възможност при предявен отрицателен установителен иск за съществуване на вземането да упражни ефективна правна защита, като твърди, че оригиналът е съществувал към момента на издаване на изпълнителния лист по чл. 242 от ГПК (отм.), позовавайки се на менителничния ефект, от чието държане, респ. владение е бил лишен. Според съда съществуването на оригинала на ценната книга не може да се установява със свидетелски показания поради забраната на чл. 164, ал. 1 от ГПК, нито чрез назначаване на нови графологични експертизи, защото събирането на нови доказателства по този въпрос не променя последиците от факта на лишаване на кредитора от фактическата власт върху ценната книга, от която черпи правото си на парично вземане срещу длъжника и ищец по делото. Като е приел за доказано, че в записа на заповед подписът за длъжник не е поставен от ищеца и поради факта, че ответникът в дадения му срок по чл. 161 ГПК не е представил оригинала на записа на заповед, въззивният състав е стигнал до извода, че оспореното от длъжника вземане не съществува. Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, да бъде формулиран конкретно в контекста на решаващите изводи на съда, които пряко обуславят изхода на спора, а не да е свързан с общите оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 от ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 от ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. Първият и шестият въпрос от изложението не могат да бъдат отнесени към конкретни процесуални действия на въззивния съд. Те са формулирани общотеоретично и така поставени, същите не са общо основание за достъп до касация. Останалите въпроси на касатора също не обосновават извод за наличие на общо основание за достъп до касационното обжалване. Вторият въпрос е формулиран неясно. Той изразява оценъчно твърдение на самия касатор за изпълнението на експертизата и поради това е относим към доводи на касатора за процесуална незаконосъобразност на въззивното решение. Същото се отнася и за петия въпрос. Тези доводи са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. Поставените трети и четвърти въпрос са привързани към оплакването на касатора за неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения, изразяващи се в това, че съдът е отказал да допусне събирането на допълнителни доказателства – назначаване на повторна съдебно-графологична експертиза. Отговорът на тези въпроси предполага проверка на правилността на извършените от въззивния съд процесуални действия, свързани с обсъждането и преценката на доказателствата и с приложението на разпоредбата на чл. 195 от ГПК като израз на въведения с чл. 7, ал. 1 от ГПК принцип на служебното начало при изясняване на обективната истина по делото. Поради относимостта им към правилността на решението, а не към очертаното от чл. 280, ал. 1 ГПК приложно поле на касационния контрол, тези въпроси също следва да бъдат квалифицирани като касационни доводи по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и могат да бъдат разгледани при реализиране на касационния контрол в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. Следва да се посочи и че по същество вторият, третият, четвъртият и петият въпрос не са обусловили решаващия извод на въззивния съд. След преценка, че за изясняване на въпроса дали подписът на ищеца е поставен в записа на заповед от 20.06.2003 г. са необходими специални знания, първоинстанционният съд е допуснал съдебно-графологическа експертиза. Във въззивната жалба тя е оспорена от настоящия касатор като некомпетентно изготвена. Наистина въззивният съд се е позовал, макар и лаконично, на заключението на вещото лице, като е приел за установено, че подписът за длъжник върху записа на заповед не е положен от ищеца. Независимо от това основното съображение за потвърждаване на първоинстанционното решение е фактът, че ответникът не притежава фактическа власт върху записа на заповед и не е представил оригинала му по време на производството след изричните указания на съда в този смисъл. Въззивният съд е приел, че щом кредиторът е изгубил фактическата си власт върху ценната книга – запис на заповед, не може след това да установява съществуването на оригинала й чрез никакви доказателства, в т. ч. свидетелски показания и експертиза. Следователно при анализа на доказателствения материал втората инстанция е счела, че липсата на оригинала на записа на заповед, а не експертизата е обуславяща за изхода на спора. Тази констатация на съда е от значение за проверката за правилност на решението, която се извършва във втората фаза на касационното производство, ако обжалването бъде допуснато. При отсъствие на общо основание съдът не дължи произнасяне по въпроса налице ли е или не поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК в тази връзка. Само за пълнота следва да се посочи, че касаторът изобщо не обосновава допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Това основание е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. В случая касаторът не излага доводи в такава насока и не обосновава защо счита, че произнасянето на касационната инстанция ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В обобщение, не са налице основания за допускане до касационно обжалване на решението на въззивния съд. Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е доказала наличието на сторени разноски. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,