Определение № 50491 от 15.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1736/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Г. К. от [населено място] срещу въззивно решение № 10 от 24.01.2022 г., постановено по в. гр. д. № 133/2021 г. на Кърджалийския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 260165 от 10.05.2021 г. по гр. д. № 1828/2019 г. на Кърджалийския районен съд в частта, с която е допусната съдебна делба между Г. К. К. и Н. Г. К. на самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, находящ се в сграда с идентификатор ****, с предназначение на имота: жилище, апартамент, на две нива /приземен и първи етаж/, ведно с припадащата му се 1/2 ид. част от общите части на сграда с идентификатор ****., при квоти: 3/4 ид. части за първия и 1/4 ид. част за втората съделителка. Въззивният съд е приел за установено, че с нот.акт № 111/1975 г. Т. Т. П. е признат за собственик по давностно владение на 1/2 ид. част от парцел * в кв. 131 по регулационния план на [населено място], целият с площ от 551 кв. м, ведно със западната половина от двуетажна жилищна сграда със самостоятелен вход, състояща се от по две стаи и антре на всеки етаж, и на 1/2 ид. част от общите части на сградата. Тези имоти са идентични с поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], с площ от 518 кв. м и самостоятелен обект с идентификатор **** със застроена площ 143 кв. м, състоящ се от два надземни етажа. Т. Т. П. е починал на 08.02.1990 г. и е оставил за свои наследници по закон преките си низходящи Г. Т. Т., починал на 18.11.2000 г. и М. Т. К., починала на 27.12.2007 г. Наследници по закон на Г. Т. Т. са неговите деца – А. Г. Т. и М. Г. Т., а наследници по закон на М. Т. К. са децата ѝ К. Г. К. и Н. Г. К.. На 02.09.1976 г. от ОбНС - К. на М. Т. К. е издадено строително разрешение, въз основа на учредено ѝ от нейния баща право на строеж, с което ѝ се позволява да построи пристройка към жилищна сграда върху 48 кв. м в кв. 131, парцел *. Процесният обект представлява самостоятелно обособена част от сграда с идентификатор ****, разделена по вертикалата на два самостоятелно обособени обекта – обект с идентификатор *****, който е предмет на делбата, и обект с идентификатор *****. С договор за дарение, обективиран в нот. акт № 55/2017 г., А. Г. Т., М. Г. Т. и К. Г. К. са дарили на ищеца в първоинстанционното производство Г. К. К. общо 3/8 ид. части от поземления имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], както и общо 3/4 ид. части от находящия се в поземления имот самостоятелен обект с идентификатор *****2, представляващ западната половина от двуетажна масивна жилищна сграда - самостоятелно жилище с отделен вход, на две нива, ведно с 3/4 ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж. Във връзка със спорния между страните въпрос, дали изградената пристройка като цяло представлява самостоятелен обект на собственост, от заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза е установено, че тя е заснета като част от обект с идентификатор *****, съответно като част от сграда с идентификатор **** не представлява самостоятелен обект и има обслужващи и жилищни функции на две нива - гараж и дневна в приземния етаж и спални над тях; свързана е с обекта, към който е пристроена, който заедно с нея има жилищно предназначение. Същият има само един самостоятелен вход, както и баня и тоалетна, намиращи се в пристойката. При тези фактически данни въззивният съд е достигнал до извода, че доколкото изградената от майката на касаторката пристройка не е самостоятелно обособен обект, делбата следва да се допусне на самостоятелен обект с идентификатор *****, включващ и нея. Изложени са съображения, че съгласно чл. 98 ЗС принадлежността към вещ не е самостоятелна вещ и съответно не може да се придобива самостоятелно, а следва собствеността на главната вещ, освен ако не е постановено или уговорено друго. Когато недвижимата вещ е сграда, самостоятелно може да се придобива само такава част от нея, която по силата на архитектурен /инвестиционен/ проект, одобрен съгласно действащите строителни правила и норми, е обособена като самостоятелен имот /жилище, ателие или др.подобни/, което изискване в случая не е налице. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Представлява ли самостоятелен обект, пристройка изградена въз основа на разрешение за строеж и учредено право на пристрояване към съществуваща сграда, и която пристройка има самостоятелно функционално значение, не надхвърля обема на учреденото, не представлява обслужваща сграда към основната и без нея няма да се загуби характерът на основата на сградата; 2. „Следва ли при положителен отговор на първия въпрос съдът да изключи самостоятелния обект от делбената маса, при положение че по делото съществуват данни, че този обект е собственост на лица, различни от страните в делбеното производство“. Поддържа се, че решението е недопустимо и очевидно неправилно. Ответникът по жалбата Г. К. К. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно т.1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. В случая основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по поставените въпроси не е налице, тъй като същото не противоречи на практиката на ВКС, която последователно приема, че когато към една сграда е изградена пристройка, която няма характер на самостоятелен обект на правото на собственост, до делба се допуска цялата сграда, заедно с пристройката, тъй като те представляват една вещ. В решение № 173 от 26.06.2013 г. по гр. д. № 1273/2013 г. на ВКС, I г. о., е прието, че за да бъде самостоятелен обект на правото на собственост, пристроеното към основната сграда трябва да отговаря на изискванията на съответните строителни правила и норми, предвидени за конкретен обект - жилище, ателие, търговски обект и др., като в противен случай пристройката става собственост на собственика на сградата на основание чл. 97 и чл. 98 ЗС. Представената от касаторката практика на ВКС – решение № 118 от 07.01.2015 г. по гр. д. № 3138/2014 г., ІІ г. о. и решение № 211 от 13.09.2011 г. по гр. д. № 1940/2009 г., І г. о., се отнася до различни от настоящата хипотези и противоречие с нея не е налице; същата не се позовава на противоречие с актове на КС на РБ или на Съда на ЕС, нито по отношение на поставените въпроси са налице визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, поради което липсват и допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото не може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая, с оглед посочените критерии, съдебният акт не може да бъде оценен като вероятно недопустим, а и касаторката не е изложила никакви конкретни правни доводи, от които би могло да се направи извод за такъв порок на решението. Не се констатира и видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилна решение. В производството по чл. 288 ГПК Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая изложените от жалбоподателката аргументи не сочат за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи от самото решение, а по формулираните в изложението въпроси същото не може да бъде оценено като очевидно неправилно, след като при постановяването му е съобразен точният смисъл на приложимия закон и относимата съдебна практика на ВКС. Ето защо поддържаните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК също не са налице. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,